Случаят "Сирия" и парадоксът с безкрайната война

/КРОСС/ Има един факт около войната в Сирия, който, изглежда, няма скоро да се промени: този конфликт осуетява всеки опит за мирно разрешение.

Въпреки многобройните опити, мирни конференции и намеси – като последната инициатива на Турция – единственото, което се променя, е увеличаването на страданието на местните жители.

Според експертите, интервюирани от "Ню Йорк таймс", подобни конфликти обикновено траят десетилетие. Войната в Сирия започна през 2011 г. Но има редица фактори, които допълнително могат да удължат и ожесточат тази война. Вестникът представя по-важните от тях:

1. Участниците в конфликта няма как да се изтощят

Повечето граждански войни приключват със загубата на едната страна – заради военен погром, липса на оръжие, загуба на подкрепа и т.н. Често този род конфликти се уреждат с мирно споразумение заради изтощение и на двете участващи страни.

Това няма как да се случи засега в Сирия. Въпреки че ключовите играчи – правителството и бунтовниците – са доста слаби, всеки от тях е подкрепян от международни играчи. За президента Башар Асад това са основно Русия и Иран, а за опозицията – САЩ, Турция, Саудитска Арабия и др. Това означава, че участниците в конфликта никога няма да останат без оръжия. Освен това и двете страни получават политическа подкрепа от чужди правителства, които няма как да усетят тежестта на войната така, както местните жители.

2. Никой не може да загуби и никой не може да спечели

Намесата на чужди играчи не само не води до постепенно утихване на напрежението, но и създава нови предпоставки за продължителна безизходица.

Всеки път, когато една от основните страни във войната започне да губи почва, се намесва някой от чуждестранните й "закрилници" и тя отново започва да печели. Това на свой ред кара поддържащите другата страна да я въоръжават, да изпращат подкрепления... Всяка нова ескалация на конфликта е по-тежка от предишната и случаите на масовите убийства зачестяват без балансът на силите да се е променил фундаментално.

Така например през последната година САЩ все повече подкрепят сирийските кюрди. Колкото повече нараства тяхното влияние, толкова повече расте и тревогата в съседна Турция, която миналата седмица започна операция за установяване на контрол над сирийския град Джараблус (отчасти за да изпревари кюрдите).

3. Самата природа на конфликта предпоставя случаи на жестоки масови убийства

В повечето граждански конфликти победата на някоя от страните зависи от обществената подкрепа. Това означава, че опонентите би трябвало да се опитват да закрилят гражданите, да намалят жертвите – това често се оказва решаващо за тяхната победа.

Но при войни като тази в Сирия, където двете страни разчитат на външна подкрепа, ситуацията е точно обратната. Играчите нямат интерес да защитават местното население и така то се превръща повече в заплаха, отколкото в ценен ресурс. Нападенията срещу цивилни всъщност носят ползи: ограбване на ресурси на противника, завземане на негови позиции и т.н.

4. Страхът от поражение затвърждава статуквото

Безизходицата е подхранвана от несигурността. Никой не знае как ще изглежда една следвоенна Сирия и как въобще да се стигне дотам. Но всички си представят далеч по-лоша ситуация от сегашната. Това води до стремеж към опазване на статуквото. Участниците в конфликта са по-загрижени да опазят това, което вече имат, отколкото да рискуват да преследват по-големи цели.

Така например лидерите на Сирия са предимно алауити. Тази малка общност се бои, че срещу нея могат да започнат гонения, ако армията на Асад не постигне категорична победа. Но тъй като такъв сценарий е малко вероятен, режимът смята, че безизходицата е най-добрият начин за запазване на общността сега, дори това да увеличава риска в дългосрочен план.

Положението при бунтовниците е малко по-различно, тъй като всъщност няма единна опозиция. Всяка от опозиционните части се бори за различни каузи, а противници на Асад са включително и терористични организации като "Ислямска държава" и "Джебхат ан Нусра". Всяка от тях има стимул да се конкурира с останалите за ресурс и за придобивки след края на войната.

Това важи и за чуждестранните правителства, участващи косвено в конфликта. Така например Саудитска Арабия и Иран разглеждат Сирия като поле на битката им за регионална власт. Всяка от тези държави смята, че загубата на подкрепяната от тях страна ще застраши режимите у дома.

5. Пречка за мира: липсата на миротворци

Често успехът или провалът на мирните споразумения зависят от това кой ще придобие контрол върху армията и силите за сигурност. В случая на Сирия този въпрос засега няма отговор.

Нито една от воюващите страни не е склонна към сделка, защото това ще означава промяна в баланса на силите и заплаха за собствените й бойци. В същото време дори при сключване на мир трябва да има някакъв тип въоръжени сили, които да върнат сигурността и да се справят с всички нелегални групировки.

В подобни случаи най-често ООН изпраща миротворчески сили. Но коя държава доброволно би изпратила свои граждани за неопределен период, които да се грижат за възвръщането на реда в Сирия особено след горчивия опит на САЩ в Ирак?

6. Тенденция към трайна нестабилност

Според учените, разпитани от "Ню Йорк таймс", най-позитивният сценарий за Сирия е постепенно намаляване на интензитета на конфликта вследствие на умора на едната страна и свеждането му до не толкова ожесточени сблъсъци, спорадични терористични атаки и др. В най-лошия войната може да доведе до лавинообразен ефект в съседни страни и трайно дестабилизиране на района. Причината? Често победителите в подобни конфликти решават да изпробват силата си в съседни територии, създавайки по този начин междудържавни войни.

Тъкмо това е посоката, в която местните и международните играчи тласкат Сирия. Най-мрачните дни за страната може би тепърва предстоят.

Източник: "Ню Йорк таймс" (превод: "Дневник")