Ами ако Русия успее в Сирия?

Войната в Сирия изкара наяве важен процес, който зрееше от десетилетие, но бе недооценен: „завръщането" на Русия като балансьор в еднополюсния свят, образувал се след Студената война. Интересно е, че нейното завръщане става не само по собствената й воля, но и поради необходимост, притискаща и западните държави, колкото и противоречиво да е отношението им към нея.

В средата на октомври вестник The New York Times писа, че още първите две седмици на руски въздушни и ракетни удари в Сирия „дадоха на западните разузнавателни и военни среди възможност да оценят по-дълбоко трансформацията, която руската армия претърпя по време на президента Владимир Путин, показвайки способност да извършва операции извън границите си и демонстрирайки нови оръжия, тактики и стратегия". Особено силно впечатление са направили оръжията, които досега не са били изпробвани в бойна обстановка - изтребителите Су-34 и базираните на кораби в Каспийско море крилати ракети. Дори президентът Путин не скри, че целта му е да покаже както наличието на модерни оръжейни системи, така и готовността си да ги използва. В негово телевизионно интервю от 12 октомври NYT видя „послание до САЩ и Запада за възстановяването на руската военна сила и глобално присъствие след десетилетията постсъветски упадък".

Включването на Путин в голямата игра става в благоприятен за него момент след продължителното свиване на Русия в собствените й проблеми: „Нашите колеги в Европа и в Щатите казват, че се борят с тероризма, а реални резултати не виждаме. Още повече, в Америка беше закрита програмата за подготовка на така наречената Свободна сирийска армия. Планираха да подготвят 12 хиляди души. След това казаха, че ще подготвят 6 хиляди. Накрая подготвиха само 60 бойци, а реално с ИДИЛ воюват само 4-5 души. Похарчиха 500 млн. долара. По-добре да ни бяха дали на нас тези пари, щяхме да се разпоредим по-добре с тях от гледна точка на борбата с тероризма", каза руският президент.

Закачливата нотка е разбираема не само на фона на скромните резултати от досегашната война на западната коалиция с „Ислямска държава" в Ирак и Сирия, но и на фона на все по-драматичната неспособност на САЩ и съюзниците им да овладеят обществения разпад в много държави, стимулиран от тяхната политика. Известният американски икономист Нуриел Рубини взе думата от политиците, след като не издържа да гледа как се замазват фактите. В остра статия за аналитичния сайт Project Syndicate той написа: „Сред днешните геополитически рискове никой не е по-голям от дългата дъга на нестабилност от Магреба до афганистанско-пакистанската граница. В колкото по-далечен спомен се превръща Арабската пролет, толкова повече се задълбочава нестабилността по тази дъга. Истината е, че от трите първи участнички в Арабската пролет Либия се превърна в провалена държава, Египет се върна към авторитарно управление, а Тунис е дестабилизирана икономически и политически от терористични атаки. Насилието и нестабилността в Северна Африка се разширяват към Субсахарска Африка, като джихадизмът се разпростира от Сахел до Африканския рог на изток. Също както в Либия, граждански войни опустошават Ирак, Сирия, Йемен и Сомалия, като всички все повече приличат на провалени държави".

И кой е виновен за всичко това?
Рубини не се стеснява да посочи: „Регионалната бъркотия (подклаждана от САЩ и техните съюзници в стремежа им да сменят режимите в Ирак, Либия, Сирия, Египет и другаде) подкопава и някогашни сигурни държави. Притокът на бежанци от Сирия и Ирак дестабилизира Йордания, Ливан, а сега дори и Турция, която става все по-авторитарна под управлението на президента Реджеп Тайип Ердоган". Рубини сочи също като фактори на несигурност хроничния конфликт между Израел и палестинците, ролята на „Хамас" в Ивицата Газа и на „Хизбула" в Ливан, съперничеството между шиитския Иран и сунитската Саудитска Арабия, които насърчават свои протежета в Ирак, Сирия, Йемен, Бахрейн и Ливан, а по на изток тревога предизвиква възможното завръщане на талибаните на власт в Афганистан и засилващата се ислямистка заплаха в Пакистан. Според автора Западът няма достатъчно сили и ясна стратегия да овладее тези проблеми: $САЩ похарчиха 2 трлн. долара за войните си в Ирак и Афганистан, за да създадат само още повече нестабилност."
Очевидно включването на Русия не само като военен, но и като политически фактор е назряла необходимост. Тя помогна в критични моменти за ядрено споразумение с Иран и за ликвидиране на химическите оръжия на Башар Асад, с което бе избегнато разпалването на нови или раздухването на вече пламнали конфликти. Усилията за международна изолация на Путин са контрапродуктивни и въпреки неудоволствието си някои европейски и отвъдокеански столици преговарят с него за едно или друго съдействие.
Опитите на България да се набърка в глобалната политика точно в този деликатен преходен период са повече от нелепи. Премиерът Бойко Борисов каза на руснаците да го слушат внимателно какво приказва, след като се похвали пред американците колко руски енергийни проекта е спрял от принципни съображения. Огорчението, съчетано с бодлива критика от руския външен министър Сергей Лавров, че България угажда на САЩ за сметка на Русия, бе парирано от още по-абсурдна изява на външния министър Даниел Митов. Той каза: „Манипулативна е тезата, че отказваме проекти в полза на друга държава. Думите на Сергей Лавров граничат с невъзпитано поведение". Едва ли се помни някога външен министър да е заявявал публично по адрес на друг външен министър, и то на велика сила, че е невъзпитан.
В света се наблюдава важно преразпределение на ролите, но българските политици не схващат, че имат нужда от дипломатическа преподготовка. Много назад с материала е и президентът Росен Плевнелиев, който свиква днес Консултативния съвет за национална сигурност по темата „Промени в геостратегическата среда за сигурност и произтичащите от това рискове и заплахи за националната сигурност". Негови речи от месец насам показват, че колкото повече говори, толкова повече се отдалечава от рационалното геополитическото мислене.
„Москва поставя Балканите в центъра на своите геополитически интереси. Нашата загриженост е, че политиката на „Велики сили" пренебрегва суверенитета и волята на отделните народи и това може да доведе до нови източници на нестабилност. Историята ни е научила, че Европа най-лесно се дестабилизира през Балканите. Поради тази причина Европейският съюз трябва да престане да гледа на Югоизточна Европа като на периферия, а като на център на европейския геополитически интерес и политики", каза той на конференция на бивши и настоящи държавни и правителствени ръководители, наречена претенциозно "Нови визии за партньорство и съседство в Европа". Той доразви „визията" си в Букурещ на среща на високо равнище на страните - членки на НАТО, от Централна и Източна Европа: „Европейският съюз и НАТО трябва да разглеждат региона на Югоизточна Европа не като периферия, а като център на геополитически интереси и политики". От какъв зор нашият държавен глава настоява България да се види във фокуса на геополитически сблъсък, какъвто няма как да не възникне при събиране на едно място на различни геополитически интереси? Нали е угрижен, че „великите сили" пренебрегват суверенитета и волята на отделните народи и стават източници на нестабилност? Нещо повече, той подкрепи съвместна декларация, наречена „Съюзническа солидарност и споделена отговорност", която настоява за „засилване на сигурността от Черно до Балтийско море", т.е. за противопоставяне на Русия по възможно най-широк европейски фронт, а в същото време пропуска, че главната заплаха за Европа идва от Близкия Изток За разлика от балтийските републики, които са далеч на север, България е първият европейски буфер по суша, който поема последиците от войната в Сирия и Ирак. Вярно е, че всеки дърпа чергата към себе си, но когато балтийци и поляци дърпат прекалено силно натовската черга към себе си, на България й се отвиват краката, а и не само те.
Повлиян от антируската реторика на някои съюзници в НАТО, Плевнелиев не схваща, че други съюзници в НАТО виждат в Русия неочакван помощник, за да излязат с по-малко загуби от геополитическата криза, създадена с тяхно участие. През последния месец т. нар. международна коалиция срещу ИДИЛ губи един след друг ентусиастите си, като вече се оттегли Канада, Великобритания отказа да прати изтребители в Сирия, за Франция се чу, че ще участва, но не и че участва, а САЩ се концентрираха към операции в Ирак. Все някой ще трябва да върши мръсната работа и както изглежда, НАТО не възразява да я остави на Русия. Но за целта ще трябва поне временно да се укротят „натегачите" в общия строй, които в старанието си да набиват силно крак, все не успяват да влязат в крачка с когото трябва.

Светослав Терзиев

„Сега"