Лъжите зад Трансатлантическото споразумение

/КРОСС/ Плановете на Еврокомисията да създаде единен пазар, включващ Европа и САЩ, които дълго време се развиваха без никой нищо да знае. След обаче като станаха обществено достояние, в цяла Европа хората питат защо това се случи, защо не са консултирани, за кого се прави, пише The Guardian.

Те имат основателна причина да питат. Комисията твърди, че Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (TTIP) трябва да включва отровен механизъм, наречен „разрешаване на спорове между инвеститор и държава". В други търговски споразумения, в които е предвиден подобен механизъм, той позволи на големите корпорации да съдят правителствата пред тайнствени арбитражни съдилища, съставени от корпоративни адвокати, които заобикалят вътрешните съдилища и пренебрегват волята на парламентите.

Този механизъм може да застраши почти всички средства, с които правителствата могат да потърсят защита на своите граждани или за околната среда. Той вече се използва от минни компании за съдебни дела срещу правителства, опитващи да ги държат извън защитените области, от банки, борещи се срещу финансови регулации, от ядрени компании, оспорващи решението на Германия да се откаже от ядрената енергия. След голяма политическа борба ни бяха обещани едноцветни кутии за цигари. Но това може да бъде отменено от арбитражен съд. Цигарената компания „Филип Морис" в момента съди Австралия чрез същия механизъм, включен в друг договор.

Тъй като вече не може да пази този процес в тайна, Еврокомисията създаде стратегия, целяща да измами гражданите. Изтекъл вътрешен документ разкри, че „в Комисията се координира тайна комуникационна операция".

Посланието е, че търговското споразумение ще „донесе растеж и работни места" и няма да "подкопае регулациите и съществуващите нива на защита в области като здравеопазване, сигурност и околна среда". Има само един проблем - това не е вярно.

От самото начало трансатлантическото партньорство е тласкано от корпорациите и техните лобистки групи, които се хвалят, че могат да бъдат негови съавтори. Продължително търсене в „Обсерваторията на корпоративна Европа" показва, че комисията е имала осем срещи по въпроса с групи на гражданското общество и 119 с корпорации и техните лобисти. За разлика от срещите с гражданското общество тези с корпорациите са се провели при закрити врата и не са били разкрити онлайн.

Въпреки че Комисията сега казва на обществото, че ще защитава „правото на държавата да регулира", не това е посланието, което са чули корпорациите. Стюарт Ейзенстат, съпредседател на Трансатлантическия бизнес съвет, беше попитан дали компаниите, чиито продукти са били забранени от регулаторите, ще могат да заведат дело. Отговорът беше „да". „Ако бъде заведено подобно дело и то завърши с успех, това би означавало, че забраняващата продукта страна ще трябва да плати компенсация на съответната индустрия или да разреши продукта", допълни той. Ще важи ли това и за европейската забрана на пилета, измити с хлор - противоречива практика, която е позволена в САЩ? „Възможно е", казва Ейзенстат.

Това което Комисията и правителствата на страните членки на ЕС не успяват да обяснят, е защо изобщо е необходим международен арбитраж. Тя настоява, че вътрешните съдилища „може да са пристрастни или да им липсва независимост", но за кои съдилища се говори? Тя няма да каже. Опитвайки се да защити споразумението, бившият британски министър без портфейл Кенет Кларк разкри нещо: „Защитата на инвеститорите е стандартна част от споразуменията за свободна търговия, тя е създадена да подкрепя бизнеса да инвестира в страни, където правовата държава е най-малкото непредсказуема". Но какво прави такава част в споразумението между ЕС и САЩ? Защо мерки, създадени да защитават корпоративни интереси в провалени държави, се използват в страни с функционираща съдебна система? Може би защото функциониращите съдилища не са толкова необходими на корпорациите, колкото непрозрачния и несправедлив арбитраж от корпоративни адвокати.

Колкото до твърденията на Комисията, че търговското споразумение ще създаде растеж и работни места, това също вероятно е невярно. Барак Обама обеща, че споразумението за свободна търговия между САЩ и Южна Корея ще увеличи американския износ с 10 млрд. долара. Той намаля с 3,5 млрд. долара. Щяло да създаде 70 хиляди работни места. В действителност бяха загубени 40 хиляди. Бил Клинтън обеща, че Северноамериканското споразумение за свободна търговия ще създаде 200 хиляди нови работни места за САЩ, закрити бяха 680 хиляди. Както отбелязва коментаторът Глин Муди: „Ползите са малки и илюзорни, а рисковете са много реални".