Огнян Минчев: Два дни след операцията на Путин в Сирия

/КРОСС/ Башар Асад е част от „шиитската дъга" - Техеран, Багдад, Дамаск, Бейрут - която Кремъл и Пекин искат да укрепят като стена пред миграцията на сунитския радикализъм - „Ислямска държава", „Ал Кайда" - на север - към Кавказ и провинция Синдзян, населена с мюсюлмани-уйгури.

Интересите на Запада са свързани с премахването на Асад - последният от бившите светски диктатори в Близкия Изток - и замяната му с правителство на „умерени ислямисти".

Асад е също съюзник на Иран и съсед на Израел от север, което го превръща и в ключова заплаха за сигурността на еврейската държава - особено след като Саддам бе премахнат след 2003 година.

Проблемът на западната стратегия е, че залага на предпоставка за промяна, която очевидно не е налична в достатъчно голяма степен - т. нар. „умерен ислямизъм" на арабите-сунити и турците.

Самото понятие за „умерен ислямизъм" е проблемно, защото никой не е дефинирал границите на подобно предполагаемо политическо движение с радикалния ислямизъм на „Ал Кайда" и ИД. Опитът такива граници да бъдат поставени чрез режима на президента Морси в Египет претърпя неуспех. Умереността все повече напуска и управляващия Турция президент Ердоган. Опитите за съчетаване на демокрацията с исляма водят, разбира се, не до либерално-демократични режими от западен тип, а до популистки режими на ислямистки движения, които се радикализират от момента на поемане на властта (с възможно изключение на Тунис, където светската опозиция се оказа достатъчно силна, за да бъде непреодолим фактор пред амбициите на ислямистите).

Това превръща западната стратегия в региона в „плаващи пясъци", а уязвимостта й нараства с изтеглянето на американските войски от Ирак и Афганистан при администрацията на президента Обама.

Путин се възползва от появилия се вакуум, но без каквито и да е гаранции, че няма да затъне в същите „подвижни пясъци", които осуетиха реализацията на западната стратегия в региона. Започването на конфликт - в началото непряк, между Москва и Вашингтон в резултат на сблъсъка на техните стратегии по отношение на Близкия Изток е неизбежен - срещата Обама-Путин даде ясни индикации за това.

Повишаването на градуса на глобалното геополитическо съперничество в Близкия Изток ще разшири зоните на нестабилност и ще доведе до нови вълни бежанци, до засилване на военните действия. Като добавим и резултатите от руската интервенция в Украйна, както и амбициите на Ердоган да реализира своя собствена стратегия в Северна Сирия - т. нар. „зона за сигурност", призвана да отстрани кюрдския фактор в ролята му на основен съюзник на Запада срещу ИД - регионалното обкръжение на България от нито една посока не ни обещава спокойни времена. Споделям извода на Алекс Алексиев, че в тази ситуация националният интерес на България е да подкрепи и да стане част от групата на централноевропейските страни от ЕС, които се противопоставят на масовото приемане на нови бежанци, голяма част от които са просто икономически имигранти. Ако Германия и други страни от Западна Европа имат нужда от работна ръка и попълнение от „свежа кръв" - нека ги приемат. Страните от Източна Европа очевидно се насочват към други средства за решаване на демографските си проблеми.

И нека никой не храни илюзии, че с общохуманитарни и „либерално"-идеологически аргументи ще успее - първо, да прикрие практичните мотиви за немското и шведското гостоприемство, и второ - да „засрами" източноевропейсците, че не са достатъчно демократични.

Всеки е свободен да определя границите на собствения си интерес - докато и доколкото ЕС е доброволен съюз на свободни общества, които си дължат взаимна солидарност, но нямат ангажимента да се подчиняват на диктат.

Доц. Огнян Минчев, СУ „Св. Кл. Охридски"