На днешната дата, през 1881 г., е създаден първият в страната професионален театър

/КРОСС/На днешната дата, през далечната 1881 г., в Пловдив е създаден първият в страната професионален театър.

Драматичният театър носи името на смятания за родоначалник на съвременната театрална школа в България артист и режисьор Николай Масалитинов.

Двама французи - Босси и Брюн, създават първия у нас професионален театрален салон в Пловдив, благодарение на отличния си бизнес нюх. Чужденците, току-що купили голямата къща на местен бей и превърнали я в хотел, решават да конкурират два други пловдивски хотела и изграждат в двора сграда за театрални представления.
Така се появява първият театрален салон у нас, наричан Международен театър „Люксембург". Това се случва през 1880-1881 г. - близо 20 години, след като в България са изиграни първите театрални постановки.

Началото на българския театър бележи името на Добри Войников, макар че де факто първата драматургична творба у нас е комедията на Теодосий Икономов „Ловченскийт владика или бела на ловченскийт сахатчия", публикувана през 1863 г., но измислена шест години преди това.
Според някои исторически източници, данни за играни театрални представления в Шумен има още от 1813 г. В свое писмо известният арменски търговец и пътешественик хаджи Минаса Пъжъшкян, публикувано в пътеписа му "Пътешествие в Полша и други места...", издаден във Венеция през 1830 г., посочва, че в местното театро в Шумен е било дадено "вечерно зрелище", в което играели трима мъже. На спектакъла присъствали гръцки духовници.

Макар че представлението е било послучай българския празник на славянската писменост, то е било на гръцки език и според автора "никой не смеел да говори за този празник на Кирила и Методия, тези, които са написали българската азбука, защото гърците не им разрешават да го правят на български".
Първите театрални представления на българска сцена са комедията „Михал" на Сава Доброплодни, преведена от гръцки и адаптирана за българска публика, поставена в Шумен, и драмите „Многострадалната Геновева" и „Велизарий", поставени от Кръстю С. Пишурка в Лом. И трите пиеси са играни за първи път през 1856 г.

В смятаното за първо театрално представление - комедията "Михал" от Сава Доброплодни, играе лично Васил Друмев, по онова време ученик. Доброплодни, който е учител в прогимназията, сам адаптира произведението си за сцена. На представлението са присъствали много граждани, учителите, интелигенцията, представители на еснафите, французи и англичани, останали в Шумен след Кримската война, турски военни, първенците на всички етнически общности в града.

Шуменският театър процъфтява през 70-те години на ХIХ век. От документ в Протоколната книга на читалище "Архангел Михаил" - Шумен (сега НЧ "Добри Войников") става ясно, че на 26 декември 1873 г. там е била играна драмата "Крум Страшний". В ролята на българския владетел е играл лично Панайот Волов.
В това читалище в първите години на ХХ век започват и редовните театрални представления в Шумен. Тогава Александър Буйнов основава театралната си трупа, а първото изнесено представление е "Хернани". В театралната трупа участват предимно самодейци - чиновници от шуменските учреждения.

По време на Възраждането театрални постановки се представят в цялата страна, дори и в малките градчета и села. Първите спектакли навсякъде са любителски, подготвени от учители, които гледат на театралното изкуство като на необходимост в културния и обществения живот. В Мъглиж първото театрално представление е "Многострадалната Геновева", играно на 25 декември 1875 г. Няколко години по-късно, по време на поставяне на драмата "Хаджи Димитър", се случва нещо, за което обществеността в Мъглиж говори с години.

Главен организатор на представлението е комитата Кольо Маказчията. Малко преди спектакъла излежавал присъда за това, че направил 250 ножа с дървени капии уж за нуждите на театъра, а те били за комитите из Мъглижкия Балкан по време на Априлското въстание. Маказчията влязъл в ролята на режисьор на "Хаджи Димитър", а в драмата играели местни читалищни дейци.

Старият комита решил да постигне по-голям ефект като на сцената се изнесат няколко дървени актьори, в чиито кухи тела, тайно от участниците и публиката, дядо Кольо Маказчията сложил червена боя, която да дава илюзия за кръв. В деня на представлението се събрали много гости от Мъглиж и съседните села. Тъмният салон, осветяван само от една газена лампа, бил препълнен със зрители. Завесата била кълчищена черга.
Всичко вървяло добре до сцената със сечта между българските четници и турците. Актьорите започнали да размахват ножове и по сцената хвърчали глави, от които шуртяла буйна струя "кръв". Настъпила паника - никой не знаел за секретния замисъл на комитата режисьор.

Салонът бил огласен от писъци и плач, всички се разбягали, а дядо Кольо, сияещ, крещял: "Сечете бе, какво гледате!". Чак като видял, че салонът е изпразнен, разказал на хората, че труповете на сцената са всъщност на фигури от дърво. Излязъл с артистите на двора, събрал отново публиката и хората, успокоени, се върнали в залата. На другия ден обаче много жени и деца ходили да си леят куршум.

През 80-те години на XIX век се създава първият български театрален салон - Международен театър „Люксембург". Французите Босси и Брюн правят в едноименния хотел ресторант и бирария, терасовидна градина, където по празници свири военна музика, подобно на големите европейски градове.
За да бъдат оригинални и да правят конкуренция на двата действащи пловдивски хотела "Адрианопол" и "България", чужденците изграждат в двора на хотел "Люксембург" специална сграда за театрални постановки, в която могат да играят местните и гостуващите трупи.

Театралният салон е наречен на името на хотела - Международен театър „Люксембург". Обзаведен е по модела на средновековните театри, има 300 места на партера и 17 ложи с 64 места, пред които стоят мраморни бюстове на 17 класически писатели - Еврипид, Софокъл, Шекспир, Корней, Расин, Гьоте, Шилер...
Има гримьорни за артистите и гардероб за публиката. Театърът е открит на 24 март 1881 г. с пиесата на Шилер „Луиза Милер", изиграна от гръцка пътуваща трупа.

Според театралния учен и литературен критик проф. Д.Б.Митов, "в България тетралният живот почна с блясък от провинцията. Пловдив създаде българския театър и с безгранично себеотрицание го прати в столицата". Действително, след своя гастрол, на 22 юни 1888 г. пловдивските артисти създават в София столичен театър "Основа".
Краят на пловдивския театър "Люксембург" е трагичен - сградата изгаря в пожар през 1913 г. и повече не е възстановена. На нейно място днес в Пловдив има ресторант.
Твърде дълга е и предисторията на Варненския драматичен театър. Импровизираният театър на лагеруващите по време на Кримската война френски войници представял пред варненска публика много водевили и шаржове. Представлението на чуждите войници - пиесата "Воденицата", играна на 11 юни 1855 г., е и първият документиран театрален спектакъл във Варна.

Едно от най-големите събития за интелигенцията на Варна било гостуването на италианската оперна трупа "Масини" в началото на 1890 г. Местните обичали да гледат и комедиите на арменския театър на Ибиш ага, чието истинско име било Анастас Вая. Той разработил като клоунада най-гледаните спектакли - "Леблебеджи Хорхор ага" и трагедията "Отело".
През 1883 г. била основана книжовна дружина със своя театрална трупа. Неин инициатор бил варненският общественик Кръстю Мирски, който заедно с Иван Кожухаров организирал през 1892 г. новата Варненска драматична трупа. По-късно дружество "Напредък" обединило всички театрални сили в града, но преустановило дейността си по време на войните.

Кметът на Варна Иван Церов на заседание на общинския съвет на 15 юни 1909 г. предлага да се построи здание за градски театър. Решило се да бъде с 1000 места. Общината отпуснала 350 000 лева за строителството на нова театрална сграда.
На 26 март 1912 г. варненци празнуват полагането на основния камък, но сградата на театъра реално била построена години след това. След първото представление - пиесата "Инстинктът" от Анри Кестмекер на 12 март 1921 г., само за една година театралният колектив изиграл 45 постановки - това и до днес е рекорд в историята на варненския театър.