Ако волейболистите бяха политици

/КРОСС/ Тази сутрин България се събуди различна. Загубихме полуфинала срещу Франция. Но спечелихме нещо много по-важно. Обединихме се.

За първи път от много години бяхме нация, а не група граждани, живеещи на обща територия (не искам да правя аналогия със САЩ 1994, защото сравненията волейбол-футбол изместват темата).

Тази нощ бяхме БЪЛГАРИ.

Без значение кой какъв е - десен, ляв, про- или анти-, всеки гледаше и подкрепяше момчетата на Пламен Константинов. Те го заслужаваха.

Не.

Те го ЗАСЛУЖИХА.

Този път не става дума за обичайната подкрепа, която дължим на принципа "Айде, наште". Този път видяхме български спортисти, които играят като равен с равен срещу световния №1.

Малко е да се каже, че играха достойно. Те очароваха! Но не (само) с отиграванията си на терена, а с достойнството и честта, които излъчваха.

Не искам да влизам в детайли. В интернет е пълно с разбори на мача. В предишния си постинг по темата ("Седем урока, които научихме от волейболистите") казах всичко, което мисля по отношение на самата игра.

За хора като мен, които по принцип не гледат волейбол, по-важното е, че нито за миг не почувствах срам или неудобство от постъпките на българските играчи. Точно обратното - чувствах се невероятно горд, че имаме такива спортисти. Подкрепях ги. Стисках палци в трудни моменти. Молех се на Господ да им помогне да обърнат резултата в тайбрека. Горях с тях...

Днес се събудих с криво настроение. Но после си дадох сметка, че резултатът на терена не е като резултата в живота.

Имаме красив пример какво можем като нация, когато искаме. Когато си вярваме. Когато даваме всичко от себе си. Когато не търсим виновни, а се сплотяваме.

Когато не се отказваме при първите трудности, а продължаваме уверено напред въпреки грешките, които допускаме. Когато намираме правилните лидери начело, които с авторитета и качествата си консолидират енергия в името на дадена цел. Когато с постъпките си караме света да говори за България с респект.

Всичко онова, което не ни дава животът по принцип. Точно обратното виждаме всеки ден. Този срещу онзи. Тия срещу ония. Кой е виновен? Кой за онова? Трето, пето...

Нищо градивно. Нищо смислено. Няма една позитивна кауза, която повече хора да припознават като българска. Мисля си, че главната причина е дефицитът на лидерство и ниско ниво на политиците. Един човек не може да промени историята, но може да накара милионите да го направят.

Накратко: липсва ни един Пламен Константинов в политиката. Съвсем сериозно го мисля. Някой, който да е "пръв сред равни". Да е достатъчно успял и доказал се. Да има достатъчно голям личен авторитет, който не подлежи на доказване. Да не буди насмешки във форумите и ехидни коментари за тъмни петна в миналото си. Да създава екипи и да ги управлява търпеливо, с професионализъм и амбиция. Да търси победата. Но и да умее да губи. С достойнство.

Липсват ни и повече такива мъже като волейболистите. Тези момчета наистина оставиха сърцата си на терена. Във всеки жест, във всеки поглед личеше огромната им амбиция. Всички до един - силни характери. Но подчинени на общата воля. Играха като един. Всички заедно. За България.

Беше уникално. Дано го видим и извън волейбола някой ден.

Иван Михалев, "24 часа"