Турция свали собствените си мечти в Сирия

/КРОСС/ Над небето на Сирия вече имаме първия свален самолет на Въздушно-космическите сили (ВКС) на Русия. Турският министър-председател Ахмет Давутоглу чрез външния си министър Синирлиоглу стартира процедура за консултации с представителите на НАТО.

Руският президент направи изявление по време на посещението си в Йордания. Нарече го „удар в гръб" от „помагачите на терористите". Външният министър Лавров отмени официалното си посещение в Анкара, планирано за 25 ноември. Звучи като началото на нещо страшно, нали?

Война обаче няма да има. Такива неща са се случвали достатъчно често и на световно ниво вече е отработена някакъв вид негласна процедура по регулиране на подобни инциденти. От началото на гражданската война в Сирия самата Турция понесе загуби от свалени нейни самолети от сирийската ПВО и това не послужи като повод за мащабен конфликт или сухопътна инвазия в Леванта.

Вземането на напълно осъзнатото решение за свалянето на руския самолет е продиктувано от няколко причини. На първо място, това е тревогата на турските власти от присъствието на Русия в Сирия и развитието на въздушната операция там. През последната седмица въздушната групировка на ВКС нарасна двойно, а следователно и ударите срещу бунтовниците се удвоиха. На второ място е безизходицата, в която е поставена самата Турция в тази нова фаза от конфликта.

За да разберем какво губи Турция от намесата на Русия, трябва да се върнем към самото начало на кризата в Сирия. В основата на бунта срещу президента Башар Асад бяха сунитите от Хомс, обединени около организацията „Мюсюлмански братя". Въстания в този град, провеждани от същата групировка, имаше още по време на Асад-баща, но тогава в Турция бяха други хора на власт.

В Анкара от десетилетие управлява Ердоган с неговата Партия на справедливостта и развитието, а тя е политическото крило на турските „Мюсюлмански братя". В нестабилността на съседа си управляващите в Турция видяха възможност за реализиране на неоосманистката теория на Давутоглу. За изпълнението й бяха нужни пари, наемници и военни отряди на място. Парите се намериха от монархиите в Залива, основно от емира на Катар - Ал-Тани. Военните групи също се създадоха. Местните сунити, дезертьори от Сирийската арабска армия и структурите на „Мюсюлмански братя" в Сирия създадоха Сирийската свободна армия. До разпадането й тази година там влизаха много организации, на които Турция активно помагаше.

Основателят на ССА и първият й командващ полк. Хюсеин Хармуш беше отвлечен от сирийските спецслужби от територията на Турция, където се укриваше. Нейните последващи и настоящи ръководители - ген. Салим Идрис, полк. Риад ал Асад и към момента се намират в Турция. Анкара активно подпомагаше и „съвместния" с Катар проект „Джабхад-ан-Нусра", попълван с наемници от организациите на „Мюсюлмански братя" в Либия, Египет, Йордания, Мароко. Турция създаде и собствени бунтовнически отряди на базата на тюркменското малцинство в Сирия - „Джаеш-ал-Фатах" и „Султан Абдулхамид Хан", действащи в северните планински райони на Сирия, провинция Идлиб и Хатай. Точно в тези места, където беше свален руският самолет. Техните попълнения дойдоха от Кавказ - чеченци, грузинци, дагестанци, а също от тюрки от Средна Азия и Западен Китай (уйгури).

След намирането на пари и бунтовници Турция премина към следващата фаза на изпълнение на своята доктрина - създаване на зона под контрола на въоръжената опозиция с център град Алепо. Тя трябваше да бъде провъзгласена за свободна и по примера на Бенгази да поиска международна помощ по въздух от коалицията на САЩ, а по суша от най-близката й сродна по дух страна - Турция.

Всичко вървеше отлично. Въоръжените отряди на терен воюваха с правителствената армия, турските ВВС бомбардираха кюрдите в Сирия и Ирак, Турция декларираше на думи, че воюва с ИД, докато в същото време купуваше на безценица от джихадистите петрол. Печалбата беше толкова голяма, че накара един от синовете на Ердоган да основе собствена петролна компания. Е, все пак е легален бизнес, ще кажат някои, но след като бяха публикувани снимки на маса на Билял Ердоган с двама от полевите командири на ИД в Мосул, всички въпроси и отговори отпаднаха.

Преди два месеца Турция предложи да се създаде зона на дълбочина от 90 км във вътрешността на Сирия (достигаща Алепо, разбира се), която да бъде забранена за полети на авиацията на Дамаск и предоставена на въоръжената опозиция. Давутоглу представи идеята на ЕС точно в разгара на бежанската вълна и от Брюксел мълчаливо се съгласиха. Водената като по учебник от Турция „хибридна война" навлизаше в заключителна фаза. И точно в този момент светлото и безоблачно бъдеще беше помрачено от грохота на излитащите на форсаж самолети на руската бойна авиация от Латакия. Загърмяха бомби, крилати ракети прелитаха над Турция от Каспийско море, впрочем без да бъдат засечени от турската ПВО, после се включи и стратегическата авиация.

Зона, забранена за полети над Сирия и изолиране на района на бойните действия наистина беше наложена, но този път от страна на руските ВВС. Красивият свят на мечтите се разпадна на панически действия за запазване и оцеляване на поне част от вложенията и основно тюркменските въоръжени отряди.

Още в първите седмици Турция заедно с Катар и Саудитска арабия излязоха с обща декларация против намесата на Русия в конфликта. Последваха вербални ноти, връчени на посланика на Руската федерация в Анкара. Последваха и открити заплахи от страна на Давутоглу и Ердоган, при това буквално преди няколко дни. Трябва да се знае, че масираните бомбардировки на руските ВВС над тюркменската опозиция са поради една проста причина - там се намират и най-много от наемниците от Кавказ.

Очевидно на турските власти не им издържаха нервите и решиха просто да сплашат Русия. Това сплашване обаче ще има последствия. Може уверено да се твърди, че идеята за нова зона за сигурност с участието на Турция в Сирия няма да бъде допусната от Русия.

Също така тази невъздържана провокация ще постави отново на масата създаването на още една автономна кюрдска област, но този път в Сирия, както и евентуално създаването на една бъдеща кюрдска държава. А относно сплашването...

Историята казва много. Точно в следствие на агресивната си политика спрямо Русия, Османската империя губи Крим, Балканите, Кавказ и накрая се стига до разпада на империята и поделянето й между великите сили. Франция получава днешните Ливан и Сирия, Великобритания взема Ирак и Саудитите, а според договора Русия получава освен договор за проливите Босфор и Дарданелите и териториите (внимание!), населени с кюрди. За Русия историята се обръща и болшевиките се отказват от тази точка на договора. На власт идва републиканецът Мустафа Кемал, който сключва стратегически съюз с Кремъл, вече без османистките претенции.

Днес историята отново се обръща. Ердоган не е Ататюрк, но и Путин не е лекомислен болшевик.

Димитър Гърдев, бивш дипломат

„Труд"