2000 видяха сърцето на Вазов в софийската му къща

/КРОСС/2000 българи от различни генерации видяха за седмица сърцето на Иван Вазов. В навечерието на рождения ден на народния поет стъкленицата беше извадена от фондохранилището на най-стария ни литературен музей след повече от 30 години. Тъкмо тя провокира посетителите и изключителния им интерес. За седем дни през къщата на патриарха преминаха повече хора, отколкото за последните няколко месеца. Реакциите в публичното пространство, както можеше да се очаква, на моменти се оказаха поляризирани. Важното обаче е, че столичният дом на Вазов отново фокусира огромното любопитство на публиката.

След Освобождението Кирко Вазов, чичото на поета, купува парцели за племенниците си в центъра на столицата. Мнозина от съвременниците наричат пространството между улиците "Раковски", "Гурко" и "Вълкович" Вазовото каре. Генерал Георги Вазов живее на кьошето на "Раковски" и Гурко", а наблизо е и хотелът на Никола Вазов. Къщата с китното подредено дворче на Вазовата сестра Въла е в съседство с ъгловия дом на поета, който той строи през 1895-а с ипотечен заем от 15 000 лева. Колко щастлив и успокоен е Иван Вазов след десетките месеци на емиграция и неуседналост, ни подсказва писмо до учителката Деша Ряскова. Тя търси подкрепата на писателя, за да се установи в София. "Аз напълно съчувствам на желанието Ви да си устроите гнездо, своя къщица, в София. Това е цяла благодат за ония, които години са се скитали по чужди къщи и местили като чергари. Аз сам влязох в новата си къща и чувствам безкрайните удобства на такова жилище."

Тъкмо в това жилище днес за последно може да се види сърцето на поета. Само няколко дни след смъртта на Вазов на 22 септември 1921 година министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася в Народното събрание обширен доклад с мотивите за превръщането на дома му в музей. В него между другото пише: "Ще се приберат, преди всичко, народните и частни подаръци, с които признателните българи са изразили своята обич, всички ръкописи и писма, всички вещи, всички издания на негови съчинения, портрети, картички и прочие. Поставен под ръководството на директора на Народната библиотека, този музей ще се обърне на едно място за народното поклонение дето тия, които не са имали щастието да видят поета приживе, ще видят неговата обстановка, осенена от безсмъртния му дух". На 3 октомври 1921-а е издадено постановление номер 161 на Министерския съвет, в което първа точка гласи "Да се съхрани за вечни времена домът на поета Иван Вазов, намиращ се на ъгъла на улиците "Раковска" и "Вълкович", като се обърне в музей "Иван Вазов".

Първият ни литературен музей отваря врати пет години по-късно - на 28 ноември 1926-а. В къщата на ъгъла Вазов живее и работи най-дълго време от своя живот. Сега в една от стаите на първия етаж се намира художествено-документална експозиция с някои от уникалните подаръци и награди, получени за двата му юбилея през 1895-а и 1920-а. Между тях са сребърната лира със сребърен венец и позлатена панделка, най-високият български орден "Свети Равноапостоли Кирил и Методий" с лента и звезда, множество поздравителни адреси, изработени от Иван Мърквичка, Харалампи Тачев, Антон Митов.

Към втория етаж, където е съхранена автентичната атмосфера и духовна патина на времето, отвежда широка дървена стълба. Над парапета й са закачени още четири от юбилейните поздравителни адреси с оригиналните подписи на професор Иван Шишманов, голямата актриса Адриана Будевска, Ян Мърквичка, Георги Райчев, Иван Лазаров и Елин Пелин, който е и първият уредник на музея. Тук е кабинетът на Вазов с работната маса със зелено сукно и личната му библиотека, картини и предмети, които създават неповторимото излъчване на това място. На стената над своеобразното бюро е портретът на професор Иван Шишманов, нарисуван през 1919-а от Елисавета Консулова-Вазова, и първият портрет на Вазов с маслени бои, създаден през 1895-а от Антон Митов.

Кабинетът е свързан с преходна врата със спалнята на поета - малката стаичка, както я е наричал той. Там във витрина са показани елегантните Вазови дрехи. Върху нощното шкафче до леглото писателят винаги е държал тефтерче или тетрадка, разказва сестра му Въла. "Защото бачо най-много и може би най-добре работеше към два-три часа през нощта. Често го чувах как от спалнята си отива в кабинета да работи", споделя тя.

Тук е и гостната, където Вазов и близките му приятели, професор Иван Шишманов, Константин Величков, Александър Паскалев, са водили дълги, задушевни разговори. Тук са идвали и всички, които са търсели от поета мнение, съвет, подкрепа. "Много майки довеждаха децата си да му поднесат цветя, да му целунат ръка, да го чуят да им поговори. Той винаги ги приемаше, никога не отказваше. Разговаряше с децата, питаше ги в кое отделение или клас са, какво учат и кои стихотворения от неговите знаят. Говореше им така приятелски и мило, че тези разговори с него, вярвам, ще останат в паметта на децата през целия им живот", разказва още Въла.

В официалната гостна е и последният портрет на Иван Вазов, рисуван от натура пет години преди смъртта му от художника Георги Евстатиев. От знаменития балкон на гостната, който гледа към улица "Раковски", Вазов приветства и хилядите свои почитатели, дошли да го поздравят за неуморната му и незаменима петдесетгодишна литературна дейност. От спомените на Стилиян Чилингиров научаваме, че патриархът на националната ни литература развълнувано се обръща към тях: "Да живейте, деца, да живее България, която вие носите в бъдещето!" Вазов се просълзява, когато вижда, че сред безкрайното множество са и българските опълченци, дошли да поздравят своя поет.

До гостната се намира стаята на Вазовата майка Съба с иконостаса и уникалната икона "Успение Богородично" - единствената вещ, спасена от опожарения през 1877-а от оттеглящия се башибузук Сопот. Всички в семейството вярват, че иконата е чудотворна и ги закриля. На първия етаж до вратата, която води към двора и пристройката, служила някога за кухня, е разположена семейната трапезария. Там, на стола с черната панделка, Вазов седи по време на последния си обяд. Там и издъхва.

Неочаквано селфи

Всенародната скръб след смъртта на Иван Вазов през 1921 година е толкова огромна, непомерна, непоносима не само за близките му, но и за цяла България, че след направената аутопсия се взема решение сърцето и мозъкът му да бъдат съхранени в стъкленици - сякаш за да се опази и част от физическото му присъствие, което също разпръсва свое сияние. Високата, самотна и достолепна фигура на народния поет, запомнена и описана в спомените на съвременниците, присъствието му по софийските улици, самото му съществуване излъчват кураж и дават упование на българите.

Тогава е така, днес е другояче. Днес стръкленицата със сърцето е само необикновен, символен експонат, част от историята и миналото, но и повик към настоящето да прочете правилно сърцето на поета. Какви енергии отключи и какви размисли предизвика Вазовото сърце? Какви реакции, дискусии и гледни точки? Имаше ли смисъл да го изтръгнем от мрака на фондохранилището и да го покажем?

Смисълът бе в обживяването на музея, в естествената и едновременно висока, приповдигната дори почтителност, с която повечето посетители възприемаха сърцето на поета. Как кръжаха около него в документалната експозиция, припомняйки си стихотворенията на Вазов, изричайки ги на глас, как се взираха в първите издания и патината на снимките. Сърцето бе само повод, повик да узнаят повече за патриарха на националната ни литература, да си го припомнят в целия му необят, да си го преговорят.

Наблюдавах всички хора през тези дни, колекционирах "изключителните" - и деца, и възрастни. Запомнях въпроси и видове любопитство, защото исках осъществяването на идеята да не се препъне в евтина сензационност и в непочтително невежество. Боях се да не се хлъзнем в скандали и лошотия, да не взривим атмосферата на одухотворена патина, която музеят излъчва. Честно казано, сърцето на поета, оголено, извадено на показ - сърце, през което е протекло огромно българско историческо време, две епохи и словото на двадесет и два тома, не предизвика, не провокира приливи на глупост. Не повече от обикновено - най-често насадените от жълтата преса подпитвания и подхилвания са около любовния мит за смъртта на Вазов.

Баба, дядо и двамата им внуци си направиха селфи със сърцето на Вазов - стори ми се чудовищно, а после си дадох сметка, че така "функционира" съвременният свят. Но това бяха отделни "пробиви" в общата атмосфера, в която видях и запомних бъдещата първолачка София, защото с неподправена радост ми изрецитира "Аз съм българче". Запомних възрастната двойка - слизаха и се качваха, четяха шепнешком, почиваха си на някой стол и така си подариха два часа празничност в неделния ден. Запомних съзаклятническия кръг последни посетители, малко след седем вечерта в четвъртък. Скупчили сме се до вратата, говорим и говорим, и на никого не му се тръгва, не му се връща в настоящето... Запомних всеотдайното търпение, с което стотици млади майки обясняваха и разказваха на дечицата си всеки експонат във витрините, отломъци от тази или онази епоха. Цели семейства, с порасналите си деца, преизпълнени с радостна споделеност. В продължение на седмица сърцето на поета припомняше, че стига да поискаме, можем да виждаме по-далеч от носа и хляба и по-високо от ожесточеното си всекидневие. Мисля си даже, че ни променяше - във всеки случай проявяваше истинската ни същност.