От „Аспарухово“ – с обич и омерзение...

/КРОСС/От Фейсбук - Vera Vranska

Иска ми се да напиша дълъг текст, да усетиш всичко... Но първо - никой не обича многото думи, особено във фейса. И второ - няма как да го почувстваш чрез думите, само поетите могат да ни накарат това, да бръкнат в душата ни. Ние сме обръгнали от многото говорене, от перманентните лоши новини, от заобикалящата ни болка. Само ако преживеем нещо, можем да го почувстваме.
И все пак...
Щастлива съм, че отидох, че видях с очите си колко чиста енергия и съпричастност може да има в шепа момчета и момичета, бръкнали в джоба си, за да съберат пари за път и да посветят двата си почивни дни и всичките си сили на това да помогнат на съвсем непознати хора, и докато са затънали в кал и пълнят с лопати кофа след кофа, да спират всички минаващи, за да ги питат „Знаете ли къде имат нужда от помощ? Къде са най-зле?", че за отрицателно време, докато заминат, успяха да съберат огромно количество дюшеци, одеала, дрехи, вода, инвалидни колички, и да ги закарат дотам. Те не спряха, наистина. Всички изприказвани думи по телевизиите не струват и грам пред мълчаливото и не търсещо никаква показност и дори благодарност желание да помогнеш, да дадеш всичко от себе си в този миг. И когато го видиш с очите си, ето тогава, повярвай ми, усещането е несравнимо. И когато в същия този миг видиш бабата, чийто двор и целият първи етаж в продължение на 5 часа двайсет момчета и момичета ринат и изваждат стотици кофи с кал, без да спрат, да се вайка как й е заминало диванчето и да не спира да плаче за дребничките си вещи, нищо, че е жива и здрава и никой не е загубила, но в същото време не казва дори едно „Благодаря", все едно е най-естественото и полагащото й се нещо тези хора да пътуват цяла нощ след работния си ден, и едва пристигнали в 6 сутринта, да обуят ботушите, да хванат лопатите и да се опитат да възстановят дома й. И когато видиш отстрани до оградата две съседки как гледат хвърчащите в живата верига кофи, без това да ги провокира да се запретнат и те, или отсреща други съседи от прозорците си да снимат с телефоните, или за десерт как чистичък и спретнат минувач спира до почиващите за малко, потни и омацани до ушите с кал доброволци да им каже как били му казали, че за идващите да помогнат от София е осигурено безплатно спане в Гранд Хотел Варна, но после звъниш в хотела и разбираш, че това е шегичка или гавра - както предпочиташ, се питаш с колко парадокси може да е пълен този свят, колко цветове има в спектъра, колко емпатични или бездушни може да сме, колкото и наивно да звучи и банално. Но след малко застава до теб на веригата с кофите Краси от Варна, който сутринта в 6 е застанал пред пункта на БЧК по една тънка ризка, за да се включи в потока на безразсъдните оптимисти, дошли отвсякъде, усмихва ти се, затънал до коленете в кал, и чак накрая разбираш, че днес сина му има рожден ден, и преди 2 часа Краси е трябвало да вземе тортата и да усмихне детето си... Тогава баланса ти се възстановява, енергията ти се удвоява. Идва Драго - двигателят и сърцето на софийската „пътуваща трупа", била преди това и в Босна в размирните времена, защото няма значение дали ще помогне на българи, защото сме хора и помагаме на хора, и кипящ от енергия разпределя всички така, че да помогнем на повече, и още по-бързо, и не спира, и ти си казваш „Какво ми трябва повече? За какво се борим, мамка му? Ето в тези кратки мигове чиста безкористност е смисъла и в нищо друго!" Повярвай ми, връщаш се уморен и скапан, но зареден със стократно повече желание да дадеш, отколкото мъничко си дал и се чувстваш дори и за кратко добър, чист и вярващ в хората. Стани и отиди, ако можеш. Дай го на другите и ще видиш колко много даваш на себе си. И тогава това за теб ще е много повече от думи.