Forbes: Безразсъдната външна политика на Вашингтон

/КРОСС/ Американците трябва да кажат „не" на бъдещите войни..

Външната политика на САЩ се ръководи от глупаци. Какъв друг извод може да се направи от исканията на двете партии САЩ да се намесват във всички конфликти в целия свят, независимо от последиците? Не е важно колко катастрофален може да се окаже резултатът от подобна намеса - военното лоби настоява, че това е разумно. А всички проблеми, които възникват в процеса, се обясняват само с недостатъчните усилия: задействахме прекалено малко военни, убихме прекалено малко чужденци, бомбардирахме прекалено малко страни, прекалено малко години воювахме, прекалено малко долари похарчихме.

Сега, когато в Близкия изток избухват все нови и нови конфликти, зловещите постижения на привържениците на интервенцията предизвикват все повече смут. Въпреки това такива безсъвестни привърженици на непрекратяващата се война като сенаторите Джон Маккейн и Линдзи Греъм продължават да настояват за военна намеса, независимо от страните и обстоятелствата. Те например оглавиха група неоконсерватори, които искат да започне война срещу Либия две години след срещата им с Муамар Кадафи в Триполи, по време на която обсъждаха доставките на американска помощ като награда за борбата на либийския режим с тероризма.

Ан-Мари Слотер, една от привърженичките на войната в Либия, неотдавна се обяви в защита на своите действия, след като в туитър я нарекоха подпалвач на войната. Във „Файннаншъл Таймс" беше публикувана нейна статия под заглавие „Защо противниците на военната намеса в Либия сгрешиха".

Дори след това намесата във вътрешните работи на Либия не престана да изглежда глупаво, тъй като в Либия имаше конфликт, от който САЩ не можаха да извлекат никаква полза. Днес средиземноморските приключения на Вашингтон изглеждат доста по-малко успешни. Този опит обаче изобщо не е повлиял на неговата убеденост от необходимостта да се бомбардират, да се нахлува и да се окупират други държави.

Между другото Саманта Пауър - една от главните сирени на войната в администрацията на Обама, вероятно все пак изпитва някакво смущение. Неотдавна тя призова обществеността да не позволява постоянните неуспехи да застават на пътя на бъдещите войни: „Струва ми се, че сега прекалено често повтарят: „Вижте до какво води вашата намеса"... Трябва да бъдем внимателни и да не преувеличаваме упреците." Или с други думи - точно заради това, че политиката на непрекъсната война досега е била изключително неуспешна, хората не трябва да се отнасят прекалено скептично към военния вариант на решаване на международните проблеми в бъдеще.

Струва ми се, че и на президента Барак Обама също му е малко неудобно за своето поведение. Този лауреат на Нобеловата награда за мир демонстрира същата военна активност като своя предшественик, по адрес на когото постоянно звучеше критика. Обама повиши военните разходи в по-голямата част от своето президентско управление, два пъти увеличи числеността на американския контингент в Афганистан, инициира интензивни военни кампании с участието на безпилотни самолети в Пакистан и Йемен, влезе във война срещу Либия, планира да атакува Сирия заради химическото й оръжие и въвлече страната си във война срещу Ислямската държава в Ирак и Сирия.

Между другото, президентът Обама беше избран заради онази негова реч от 2002 г., в която той се обяви срещу нахлуването в Ирак. През 2013 г. той призна, че „аз съм избран, за да сложа край на войните, а не да ги започвам". Изглежда, че е искал да убеди в това самия себе си: „Последните четири години и половина аз се опитвах да правя всичко възможно, за да намаля нашата зависимост от военната сила."

Вашингтон отдавна е столица, където миналият опит няма значение. Повечето влиятелни политически експерти постоянно, а понякога демонстративно грешат. И всяка година представят нови прогнози. Които отново не се оправдават.

Същото е и със специалистите по външната политика. Двупартийният консенсус се заключава в постоянна интервенция. Между партиите обаче съществуват някои разногласия - кой именно трябва да получи помощта и колко. Кой е най-добрият начин за намеса в работите на друга държава. Трябва ли военните стъпки да бъдат едностранни или многостранни.

От време на време възникват сериозни спорове по повод същността на конфликта, както беше в случая с Ирак. Тези разногласия обаче на практика винаги имат партиен характер. Ако президентът Бил Клинтън беше предложил да нахлуят в Ирак, повечето демократи в Конгреса биха дали своето съгласие за това. И повечето републиканци, обявяващи се срещу действията на Америка на Балканите, биха подкрепили тази война, ако в този момент президент беше Джордж Буш-младши.

По злободневните въпроси тези две партии обикновено се стараят да се надвикват, когато става дума за безрасъдни интервенции. Обявете се срещу Русия по украинския въпрос! Бомбардирайте Сирия заради нейното химическо оръжие! Атакувайте Ислямска държава, която заплашва близкоизточните страни! Свалете Кадафи, след като той сключи ядрена сделка със Запада! Нахлуйте в Ирак, за да „пресушите блатото"! Окупирайте Афганистан, за да донесете демокрация в Централна Азия! Атакувайте Сърбия, за да преначертаете границите на Балканите!

Между другото, Чичо Сам доказа, че има дар, противоположен на дара на Мидас. Всичко, до което се докосне, се превръща в хаос. Когато Вашингтон се намеси, ситуацията неминуемо се влошава.

На Балканите смениха едни етнически чистки с други етнически чистки. Те предизвикаха Русия в Грузия и в Украйна. В Сомалия Америка не можа да направи нищо с настъпилия там хаос. В Афганистан САЩ унижожиха организацията „Талибан", но прекараха там 13 години в неуспешни опити да преобразят тази страна. Нахлуването в Ирак заради унищожаването на несъществуващото оръжие за масово поразяване струваше живота на 4500 американци и 200 хил. иракчани, то разруши иракското общество, развърза ръцете на радикалните елементи, които по-късно положиха основите на Ислямската държава, като по този начин бяха укрепени позициите на Иран. Бомбените удари по Либия продължиха гражданската война, в която загинаха хиляди хора, доведоха до разпространение на оръжия в целия регион, провокираха продължителна борба за власт в изкуствено създадената държава и убежище за убийците от ИДИЛ. Проамериканското правителство на Йемен беше свалено, въпреки редовната помощ на САЩ, което доведе до прекратяване на програмата за сътрудничество в областта на борбата с тероризма, увеличи влиянието на Иран и приближи началото на гражданска война. Единствен очевиден резултат от новата война на Вашингтон срещу Ислямската държава е ръстът на хората, желаещи да се присъединят към редиците на джихадистите.

Работата не е само в това, че на практика всички бомбардировъчни кампании, нахлувания, окупации и други форми на намеса влошават ситуацията - всъщност всяко ново нахлуване е опит да се решат проблеми, възникнали в резултат на предишни стъпки на САЩ. И всяка нова американска военна стъпка обикновено и почти гарантирано води до нови проблеми, кризи и катастрофи. А те на свой ред довеждат до нови призиви за начало на войни, удари с безпилотни самолети, окупации, бомбардировъчни кампании, оказване на хуманитарна помощ, нахлувания, дипломатически натиск и други форми на намеса.

Между другото, специалистите в областта на външната политика почти никога не признават, че резултатите са отрицателни. Въпреки че войната в Ирак доведе до ужас обикновените американци, само малцина неоконсерватори признаха, че нещо не е станало както трябва или че в плана е имало някакви недостатъци. Слотер далеч не е единственият привърженик на войната, който игнорира последиците от продължителната катастрофа в Либия. В отговор на критиката за неговата подкрепа за либийската кампания сенаторът Марко Рубио отговори, че всичко е щяло да завърши добре, ако САЩ са действали решително и енергично.

Мнозинството представители на официален Вашингтон просто приемат гледната точка на Саманта Пауър: „Няма от какво да се безпокоя." Възможно е да са били допуснати една или две грешки, но въпреки това не бивало да се преувеличават уроците, които дадоха на САЩ поредицата неуспехи. Нито един отговорен политик не иска да признае, че един или друг проблем на друга държава не засяга САЩ. Нито един уважаващ себе си жител на американската столица не признава, че съществуват такива проблеми, които Вашингтон не е способен да реши. Нито един патриот, свято вярващ в американската изключителност, никога няма да се съгласи, че в американското правителство има нещо, което не трябва да се натрапва на други държави.

Учените изкарват кариерите си в спорове за великата стратегия. Да се разработят обаче принципите на външната политика изобщо не е толкова сложно. Елитът на Вашингтон, разбира се, може да спори за детайлите, но той искрено вярва, че американците трябва да правят всичко - да участват във всяка война, да преправят всяко общество, да се намесват във всеки конфликт, да унищожават всички врагове, да решават всички проблеми и да игнорират всякаква критика. За съжаление, както показаха последните две десетилетия, такъв подход води до неминуема катастрофа.

Съществува обаче доста проста алтернатива. И президентът вече говори за това: „Не бива да правим глупости!" За съжаление, самият той не успя да последва собствената си препоръка. Вашингтон наистина трябва да престане да върши глупости.

Но, както писах по-горе, външната политика на САЩ се ръководи от глупаци. И само американският народ може да промени това. Той трябва да започне да избира такива лидери, които не желаят да вършат глупости. Само тогава Вашингтон ще сложи край на безкрайния цикъл нахлуване - катастрофа, нахлуване - катастрофа./ inosmi.ru

Автор: Дъг Бендоу

Оригинал на публикацията: Washington's Foolish Foreign Policy: American People Must Say No To More Wars