Докога ще се правим на слепи за демографската си катастрофа?

/КРОСС/ Днес темите за избори, партии и мигранти са номер 1 в политическия дневен ред и обществените настроения у нас. Но най-важната, буквално съдбоносна тема е съвсем друга - демографската ни катастрофа.

Заради нея българският род се топи, бере душа в интензивното на историята. Как ще излезе оттам - на крака или с краката напред - изобщо не се знае. Ако обаче не искаме да ни се случи второто, животоспасяващи мерки са наложителни още отсега.

Навремето въведохме валутен борд, за да си спасим финансите и икономиката си. Дали страната ни пак не плаче за борд, само че този път демографски или борд за българското оцеляване - пакет от мерки и показатели за повишаване примерно на раждаемостта, които да бъдат продукт на колективния разум на нацията и съответно да се изпълняват без изключение и отклонение.

Някой може да възрази, че подобни мисли излизат от акъла на някакъв хипохондрик или на човек, който надува клаксона на пуста улица. Ето обаче какво казват експертите. Според директора на Центъра за демографска политика проф. Петър Славейков у нас реално живеят 6,7 милиона души, а не 7,2 милиона, както обявява официалната статистика. Разликата е в сънародниците ни, пребиваващи по един или друг повод в чужбина.

Между другото за последния четвърт век сме се стопили приблизително с една четвърт - при това без война. Няма друг такъв период в най-новата ни история. Според акад. Георги Марков подобно нещо е имало чак преди около шест века - след падането ни под османско иго. На година намаляваме с 60 000 души, което се равнява на един град като Благоевград или Велико Търново. Според други пък оценки по броя на населението вече се върнахме на равнището на 1946-1947 година.

Проф. Славейков се опасява, че при такава тенденция още към 2050 година българите ще се окажем пред изчезване. Затова той говори за катастрофа, а не за криза.

Ако някой пък се усъмни в научната му безпристрастност, ето последни данни на Евростат за спада на прираста на населението в ЕС до 2030 година. В тази класация България се озова в челната тройка - 10-процентен отрицателен прираст. Вярно че пред нас са Литва (-24%) и Латвия (-18%), но това едва ли притъпява мрачното усещане, че сме застрашени, ако не и обречени.

Ето и данни от доклад на ООН. От сегашните 7,1 милиона души (по официални данни) след 35 години страната ни ще отбележи драматичен срив до 5,1 милиона или стопяване с 27,9 процента. А към 2100 година българите ще се стопим до вече трагичното ниво 3,4 милиона души. Тоест в края на века ще сме наполовина по-малко от сега.

Според експертни оценки демографските резерви на страна ни са сериозно изтънели заради намаляването на онази група от населението, която възпроизвежда нацията - младото поколение. При нас то е 13,7% от населението, докато средният показател за Европа е 15,6 на сто. В съседна Турция обаче този показател е 24,6 на сто.

Световната банка прогнозира в свой доклад за България, че до 2050 година населението у нас над 60 години ще надхвърли 30% от общия брой. Само че според експерти, когато в една държава делът на 60-годишните надхвърли 30% от населението, стават застрашени всички социални системи и те започват да се разпадат.

Освен това наши демографи изчисляват, че от онова 3,4-милионно население на страната, което ще остане към 2100 година, българите ще станем не просто малцинство, а третият етнос - пред нас ще са турците и ромите. И нищо чудно децата или внуците на сегашното поколение 30-40-годишни българи да бъдат принудени да се интегрират в собствената си държава. При това от едно мнозинство, което е със съвсем друг ген и ценности. Дали тогава изобщо ще има държава България? Неволно се питаш да не би пък цивилизационният ход не ни е взел на мушка, дали не иска да ни изтрие от историята?

С една дума това е етническа епикриза не просто на някакви си криза, а направо на катастрофа. При една обаче катастрофа на пътя какво се прави? Най-напред се хвърлят всички усилия за спасяването на човешкия живот, после се махат или преместват ударените коли, за да се разчисти пътя и да продължи движението, прави се и разследване на причините.

Тоест институциите, партиите, движенията, НПО-та, гражданското общество би трябвало да хвърлят усилия за спасяването на българския род. Но също и да разберат причините защо се случи този челен сблъсък между него и цивилизационния ход.

Виждаме обаче, че това не става. Това десетилетие нито правителството на ГЕРБ, нито издигнатият от тях президент намериха време за една общонационална конференция по този съдбовен иначе въпрос за нацията.

Системната ни политика демонстрира пълно нехайство по въпроса. Вместо да бъде приоритет номер 1 в стратегически или предизборни програми на системните политически фактори, тази тема е натикана някъде в средата. Тя дори не е сред челната тройка на техните приоритети. За тях българската кола не лежи обърната и очукана върху магистралата на историята. Пак заради тях страната ни прилича на невежа, за когото болката в гърдите не е инфарктен признак и вместо да се обади на 112, той посяга към чашката - белким отзвучи болката.

Впрочем интересно ще бъде къде системните сили ще поставят демографската заплаха в програмите си за предстоящите избори.

Затова се питам дали несистемният ни държавен глава Румен Радев и президентската институция като цяло не е най-подходящият фактор, който може да предприеме нещо срещу катастрофата. Конституцията им връзва ръцете да я хванат за гушата, но все пак те не са лишени от възможността да я наложат на първо място в дневния ред на държавата и обществото. Зад тях стоят близо 60% от българските избиратели.

Всяко нещо си има начало и в случая логично президентската институция да задейства общонационален дебат. Няма да се изненадам, ако идеята за дебата да фигурира в челните приоритети на новоизбрания президент. Впрочем мерки за демографското ни лечение вече са предлагани в медиите от различни специалисти, така че такъв един дебат няма да стартира на празно място.

Поне в началото обаче дебатът трябва да бъде експертен - нека демографи, статистици, икономисти, финансисти, историци и просто авторитетни общественици кажат как виждат демографското ни оздравяване. Светнати люде казват, че то може да се постигне главно с икономически средства, очевидно съответната категория специалисти трябва да преобладават в началната фаза на дебата.

След като експертната оценка си каже тежката дума, в дебата ще може да се включи и системната политика - парламентарните и основните извънпарламентарни сили, институции, а също на гражданското общество. Защо обаче това трябва да стане на по-късен етап от дебата, а не в началото му, е повече от ясно - системната политика показа, че е още „непълнолетна" за проблема и се нуждае от експертното мнение, за да „порасне".

В идеалния случай широкият дебат трябва да приключи с демографския борд - или с национално съгласие по пакет от няколко задължителни мерки и показатели за преодоляване на стоварилото ни се бедствие. Мерките биха могли да бъдат примерно финансово стимулиране на раждаемостта или промяна на данъчното законодателство, от която да се освободят „спящите" в момента или пък съзнателно блокирани средства за това стимулиране. Сред показателите пък може да бъде установи праг за работни места, под който да не се пада за определен период от време (три, пет или 10 години). Или пък последните данни за отрицателния прираст, под които също да не се пада за определен период от време. В идеалния вариант този пакет трябва да бъде възприет като железен и да не се пипа при смяна на правителства, парламенти, политически кризи или при международни сътресения и геополитически урагани. Както не се пипаше валутния борд въпреки споровете около него.

Относно дебата възникват два въпроса. Първият е за времетраенето. Той не трябва да бъде бърз, кратък - примерно да му се остави времена рамка от 3 или 4 месеца. Дискусията задължително ще бъде много гореща, най-вероятно и нажежена до червено. Все пак в нея ще участват трудно примирими крайности - леви и десни, богати и бедни, пазарни фундаменталисти и застъпници на силното държавно участие, популисти и антипопулисти, привърженици на ниския и на по-високия бюджетен дефицит, на антисоциална и силна социална политика, еврофили и евроскептици. За 3-4 месеца ще може ли да се постигне желаното национално съгласие за демографско спасение? Такъв един срок крие опасност или от провал на дебата, или от приемането на припрени мерки, които впоследствие постоянно ще бъдат оспорвани и българите пак ще останем разединени дори по такъв въпрос като оцеляването ни.

От друга, страна дебатът не може да бъде и разточителен като време. България е като все още бездетна жена, на която й изтича биологичното време за раждане. С известна степен на условност може да се приеме, че 9-12 месеца е най-полезната времева рамка. Да, това е цялата първа година от президентстването на Румен Радев, но ако наистина е необходимо толкова време, за да узрее разединената нация за общите и верни решения - защо не? Пък и 9 или 12 месеца са секунди от часовника на историята. В същото време проточването на дискусията и през втората година от президентския мандат би означавало, че изтича историческото време на нацията ни да се самовъзпроизвежда.

Още по-открит е и въпросът за резултата от дебата. При наличния политически разнобой, при това разделение на нацията дали изобщо ще се стигне до национално съгласие?

Необходимостта от дебата може да се разглежда и от друг ъгъл. Вече има граждански инициативи срещу демографската ни катастрофа. Те не трябва да спират, но едва ли са достатъчни. Демографското ни лечение задължително изисква активното участие и на самата държава. То има шанс, само ако бъде институционално - просто защото държавата изначално има ресурси. Че дори и да се постигне онова, което е изписано над парадния вход на Народното събрание.

Разбира се, че изразените тук мисли не се напъват за единствената истина. Нека дебатът протече по друг начин, нека се набележи е друг пакет от мерки, без демографски борд.

Но крайно време е една държавна институция да се залови с оцеляването ни като етнос. Още повече, зад която стои едно голямо мнозинство от народа. Иначе след време от интензивното на историята ще изкарат България наистина с краката напред.

Източник: Юри Михалков, Поглед.инфо