В живота ми е имало две жени, но в стиховете си се прекланям на всички женски създания

/КРОСС/ Днес ни напусна големият български поет, публицист и общественик Евтим Евтимов.
В негова памет публикуваме интервю на поета за списание "Тема"

Господин Евтимов, непрекъснато обикаляте страната и участвате в литературни четения, продължавате да римувате строфи, четете ръкописи, "дирижирате" в. "Пулс", а и сега сте се заровил в бумаги. Откъде черпите тези сили за работа?
- Аз съм един обикновен човек, който и днес, както и вчера, продължава да пише стихове. Спирам понякога, но само за да се огледам докъде съм стигнал. Ако не ми хареса написаното, късам го и почвам отначало.

Имате ли норма? Като Зола например, който пишел на ден точно по три странички и хвърлял писалката?
- Има норма там, където се работи по план. А един поет твори под диктата на времето, случайността и настроението си.

Как и кога пишете?
- Само с молив и на обикновена хартия. Но ако до пет минути след това не препиша написаното на машина, и Господ не може да го прочете. Нямам компютър у дома си. Той ме смущава. Уж пиша кратки стихове, но напоследък сядам да ги огледам на трезво и откривам, че като махна нещо, те изпъкват още по-силно.

Казвате - на трезво. След като из поезията ви се лее толкова вино, да не би да омагьосвате музата си като Шилер с бутилка шампанско? Казват, че той пишел доста ритуално - дори краката му през това време задължително били потопени в леген с хладка вода.
- И на мен ми се е случвало да пиша стихове, докато краката ми са потопени в леген с вода, в която плува огромна буца лед. Но само по време на юлските горещини. Вярно е, че някои от стиховете си съм писал след чашка вино или ракия, но през последните 20 г. не ползвам "допинг" - дори чаша кафе. Дойде ли божествената искра, тя ми стига.

И една жена може би?
- Жената е навсякъде. Наскоро излезе последната ми книга "Жени, целунати от Бога". Тогава си дадох ясна сметка, че цял живот съм писал за жената.

Броят на жените в стиховете ви равен ли е на тези в живота ви?
- Покрай стиховете ми говорят, че съм имал харем с жени. Бих искал да е така, но не е. А край виното в тях казват, че съм изпил няколко изби, но и това не е вярно. Старомоден съм. Както не изневерявам на поезията с друг жанр, така оставам с една жена, докато тя ме изтрае.
В живота ми е имало две жени, но в стиховете си се прекланям на всички женски създания - от 1- до 101-годишни. Никога не съм хулил и мразил жена. Спомням си едно семейство от двама много известни поети. В началото на любовта си те си посветиха най-ласкавите римувани думи. А като се разведоха, единият започна да "стреля" по другия със злъчни строфи в сп. "Пламък", а половинката му отвръщаше на удара с рими в "Септември". Боготворял съм жената, дори когато ми е обръщала гръб. Щом си е отишла, значи не е намерила в мен това, което е чакала. Там, където е имало любов, не бива да храчиш. Все едно да се храниш от една софра, а след като се преситиш, да повръщаш, с извинение, на масата. Имам един куплет: "Това е казано веднъж/ и моя истина сега е./ Мъжът не може да е мъж,/ ако жена не го признае." Това съм аз. Винаги съм давал обич и съм търсил обич. В сърцето ми няма омраза.

Не ви ли се е случвало някой да ви ядоса и да го напсувате юнашки, та да ви олекне?
- Е, това е друга работа. В ученическите си години бях вратар на "Беласица" - Петрич, в родния ми град. Сега не ходя по стадионите, но когато гледам футболни мачове по телевизията, запалянковската ми кръв кипва отново. Тогава крещя: "Абе идиот, кьорав ли си, сакат ли си, та един гол да не можеш да вкараш...?" Понякога ги ръся и по-соленички. Но псувам само тия, дето обичам.

От кой отбор сте?
- От два отбора - "Беласица" - Петрич, и от "Левски". Сега и двата отбора са в Първа група, но като играят един срещу друг, сключвам ръце към небето и се моля: "Господи, нека победи по-добрият!"
А как гледате "мачовете" в парламента?
- Щом депутатите се изправят на телевизора или ги чуя по радиото, псувам поред.

В кое лице и число псува българинът?
- Аз например, като слушам как ни лъжат в очите, почвам първо от себе си. После минавам в първо лице множествено число. Нали ние всички сме си избрали тоя парламент! След това пристъпям към второ лице и в двете числа. После в трето. Тия дни слушах как в парламента се надлъгват помежду си на тема бюджет. Но не само се премятат един другиго, а се опитват да излъжат целия народ. В такива моменти ме напира да отида в Народното събрание, да отворя вратата и да помоля Всевишния да ми даде такава кралимарковска сила, че да ги помета поред.

Казвате - всички са лъжци, но един трябва да е най-големият?
- Ако посоча един, ще обидя останалите.
Няма ли все пак честни хора сред политиците? Нямате ли си партия фаворит?
- Честните са много малко. Пък и аз не ги съдя по цвят. От всяка група мога да извадя екземпляри.

Вярвате ли, че тоя надпис, дето стои на парламента, някой го чете? Ако се съединят разумът, любовта и волята, може би нещата ще потръгнат?
- Тия, дето влязат веднъж вътре, забравят какво пише отвън. В това е цялата ни трагедия. Не вярвам скоро да стане нещо по-добро. Ако знаех какво трябва да се направи, сам щях да се предложа за депутат. Как работят сега нашите избраници? Вадят си мръсните ризи един другиму...
В американския парламент например има само две партии, но която и да дойде на власт, другата " съдейства и работят заедно. На нашите парламентаристи им липсва политическа култура. Кери и Буш се караха по време на предизборните дебати. Но когато Буш взе преднина, Кери вдигна телефона и го поздрави. А у нас от 10 ноември досега гледат да се ударят, да се ужилят, да се отровят взаимно... Това ме плаши.

Казват, че чехът Бата направил печеливш бизнес с обувки, като променил философията на изработването им - вместо да произвежда обувки по мярката на клиента, той кара клиентът сам да нагоди краката си към новия модел. Може би и ние, като се пригодим към европейските стандарти, един ден ще сменим фасона си?
- Тая приказка ми напомня пак за народните ни избраници, които все умуват - дали магарето да е пред или зад каруцата. Аз пък мисля, че каквото и да произвеждаме - обувки или цървули, трябва да го правим не заради идеята и модата, а за да са удобни и да служат на човеците. Против уеднаквяването съм. За да влезем в ЕС, сега трябва предварително да се съобразяваме със стандартите и законите на другите страни-членки, въпреки че получаваме български заплати. А през 2007 г. ще се сдобием с нови, лъскави чепици. Какви мазоли само ни чакат, какви сътресения...

В съвременния свят на кого освен на поета все още му е до поезия?
- Един стих може да ти подобри настроението, да ти подскаже, че освен глупостите, които ни заобикалят, има и нещо по-възвишено. Това не е малко. Затова си стоя при римите и съм обърнал гръб на политиката - вече 15-20 години. Едно време и аз повтарях ония банални фрази, че поетът трябва да бъде гражданин, да има будна съвест. Но сега вече смятам, че поетът трябва да си пише стиховете, а белетристът разказите. Всеки да прави това, за което Господ го е довел на тоя свят.

В древна Гърция, когато в името на отечеството загива младият поет Евполис, атиняните освобождават поетите от военна повинност. А ние ги оставяме да гинат в нищета. Като Христо Фотев например. Струват ли си мъките над белия лист?
- Още по-миналия век великият Хенрих Хайне се провиква: "Поезио, най-гладното изкуство!" Нито един поет не се е прехранвал с поезия, но у нас вече никой не се грижи за творците. С Христо бяхме приятели. Изключителен поет, който заслужаваше много по-добър живот. Но се е родил в България. Ако беше в една Франция, най-малкото щяха да издават книгите му в 100 хил. екземпляра. А у нас тираж от 2 хил. броя днес се брои за голям. И накрая не получаваш нито лев, защото не можеш да си платиш издаването на книгата. Но не е само Фотев - 90% от поетите ни и немалко от белетристите ни тънат в нищета. Преди 3-4 г. се опитахме да си направим вътрешна статистика. Тогава 37 поети работеха като нощни пазачи на коли - бодигардове, както им казват сега. Така си отиде Васо Васев. Питам го веднъж - Васо бе, какво правиш нощем. Пазя, вика, крадените коли на крадците от други крадци. И затова ми дават по сто лева. После издаде "Стихосбирка на нощния пазач". Ей го Найден Лазаров и той връзва двата края така. За писателите няма социални помощи. Всички творци мизерстват. Не повдигаме този въпрос не от страх, а защото в тая страна има доста бедни. По-мъчно ми е за младите хора. Има много безработни младежи и това е най-голямата трагедия на България.

При вас във в. "Пулс" идват много млади поети. Виждате ли сред тях таланти, които ще се четат и след години?
- 18-годишният Иван Брегов например има блестящо перо. Той стана дори член на Съюза на писателите. До него бих сложил имената на Мария Чолева и на Васил Петров. Ние бяхме много емоционални, а новото поколение поети са по-мисловни, по-търсещи, с много оригинални метафорични находки. Вярвам в тях.

А покрай вас кой твори?
- Синът ми Венко Евтимов вече пише малко, повече се занимава с печатницата си. Внукът по едно време се опитваше да пише. Първите си работи показа не на баща си, а на мен. След време го попитах: "Сине бе, защо спря?" А той казва: "Дядо, какво да търся между теб и баща ми? Аз съм инженер-химик." Внучката ми няма отношение към литературата.

Доколко вярвате в предопределеността на съдбата?
- Има нещо такова. Леля Ванга беше приятелка на майка ми. Бях секретар на читалището в Петрич, когато тя ми беше предрекла: "Голям човек ке стане. Скоро нема да го има в Петрич." Хич не " повярвах! Но само след месец пристигна телеграма от ЦК на Комсомола да постъпя на работа като редактор в издателство "Народна младеж". Ако това не е предопределеност...

И станахте голям човек.
- Не, просто поет.

А какви спомени имате от срещите си с най-големия за онова време човек - Тодор Живков?
- Засичали сме се 7-8 пъти, в почивната станция на Варна. Иначе имаме една-единствена среща лице в лице през 1988 г. Тогава бях главен редактор на в. "Литературен фронт". Звънят от кабинета на Живков да отида там в 16 ч. Рекох си, това няма да е на добре. Вече беше излязла статията ми "Въздух за гласността", публикувахме и писма от Русе за обгазяването. Имах няколко предупреждения от ЦК да спра. Влизам в кабинета на Първия, а той седи на голяма дълга маса. Стана, поръча кафе, по едно малко коняче, въпреки че не пиеше. Почна да ме разпитва. "Как сте в "Литературен фронт"? Препечатвате от "Литературная газета" и "Огонек", а?" Казвам: "Да, препечатваме. Даже имам директна връзка с Витали Каротич (главния редактор на "Огонек"). В духа на перестройката и директивите сме." А той: "Вземете и ги спрете тия работи. Трябва да промениш вестника." Казвам: "Не мога. От 4 години съм главен редактор. Вдигнах тиража от 12 хиляди на 70 хиляди. Сега сме дори на 120 хиляди" "Кой стои зад теб?" - пита ме Живков. Мислих, мислих... Ама не съм вчерашен, македонски инат съм. Викам: "Другарю Живков, зад мен стои моята съвест." А той подскочи: "Тогава ще напуснеш поста." Казах: "Да, напускам - и вестника, и партията."
Излизам, а по коридора Милко Балев влачи крак и вика: "Поете, смачкаха ли те?" Казвам му: "Другарю Балев, аз съм лесен. Като тревата съм. Колкото и да ме мачкат, един ден пак ще поникна, но вас, като ви смачкат, няма да остане и помен." Той изръмжа и изчезна.

С Жельо Желев в какви отношения бяхте?
- Аз подписах за печат книгата му като директор на издателство "Народна младеж" през 1982 г. Тя беше постъпила в издателството и я бяха замотали между другите ръкописи. На едно събрание се скарах, че нямаме хубава книга, достойна за награда. Кирил Гончев стана и каза: "Има, другарю директор - "Фашизмът" на Жельо Желев." След събранието книгата беше на бюрото ми.

А след това Кошлуков лежа в затвора заради тази книга. Вас не ви ли наказаха?
- Тогава издавахме годишно над 250 книги. Като директор не бях длъжен да ги чета. Освободиха главния редактор Стефан Ланджев и го изпратиха при Иван Славков във "Фотоиздат". Кирил Гончев и Виолета Панева пратиха на работа в ЦК на Комсомола с добра заплата. А на мен ми връчиха последно предупреждение за политическо късогледство.

Колко диоптъра очила носите?
- Виждам си много добре и до днес. Но за онова време като политическа характеристика никак не беше добре. Моментално започнаха да ми предлагат друга работа под предлог, че издателската дейност ми стига. Канеха ме като съветник в Комитета по култура - на добра заплата без работа.

Не е лошо.
- Да, да получаваш пари, без да се потиш, не е лошо. Това направиха и с други колеги, за да им попречат да работят срещу властта. Казах им: "И 300 грама водка да съм изпил, с тая гювендия, дето ми предлагате (службата), пак няма да легна." Оставиха ме още малко. И след една година Любомир Левчев като председател на съюза ме извика: "Литературен фронт" е в криза, трябва да го спасиш!". След време Кеворк Кеворкян ме покани във "Всяка неделя". Тогава пред мен излезе едно голобрадо момче и ми рече: "Аз лежах 4-5 г. в затвора за това, че съм чел "Фашизмът"." Така се запознах с Кошлуков. Рекох му: "Ако бях пророк, щях да спра тая книга и нямаше да лежите зад решетките."

Това сприятели ли ви по-късно с Жельо Желев?
- Срещали сме се само по приеми, никога не съм почукал в кабинета му за нещо, не сме си гостували, не сме сядали на маса. Някой му беше казал, че съм издал "Фашизмът" по нареждане на Людмила Живкова. Носеха се такива слухове. Истината е, че когато плюеха Желев, и от в. "Демокрация", и от в. "Дума" ме молеха да кажа, че ми е било наредено да издам книгата му. Но и на едните, и на другите казах: "Не мога да си кривя душата. Господ всичко вижда отгоре."

Вярвате ли в Бог?
- Факт е, че написах преди доста години книгата си "Причастие", в която фигурират и Бог, и много библейски образи. Но не съм от тия, дето афишират, че вярват в Бога. Когато изпадам в тежки състояния, аз се кръстя и моля Бог да бди над мен. Когато усетя, че съм сбъркал нещо, моля се Той да ми прости.

Идват празници. С какво вино вдигате наздравици?
- Обичам червеното вино. Другото не го усещам - струва ми се, че пия чай. През 1965 г. написах "Горчиво вино". Обичам мелнишкото, но в цяла България има много хубави червени вина.
Какво му трябва на човек - чаша горчиво вино и...?
- ...една хубава жена и малко поезия.

Имате ли си любима приказка, за която се сещате по празниците?
- Като ученик в гимназията живеехме в една варосана стаичка с баща ми, майка ми, брат ми и сестра ми. Вечер те се нареждаха на едно дълго легло, а аз слагах вестник на лампата, за да не им преча да спят. На стената си бях написал: "Евтиме, не оставяй перото да ръждяса!" Гледам да не забравям тая приказка и до ден-днешен.