Черно-белите и цветните: случаят, който не бива да забравяме

/КРОСС/ В последните дни бързо се разви и бързо утихна скандалът, че издателство „Просвета" като част от новия си пакет учебници, одобрени от МОН, е взело решение да създаде черно-бяла, освен цветна, версия на учебниците за гимназиалните класове. Мотивът зад хода е, че така ще има и учебници, които „да са достъпни и за социално слабите ученици." Публичното пространство избухна в гняв, препирни и уточнения.

Скандалът се развихри бързо след вечерната емисия новини на БНТ от 29 август и бързо умря на 31 август, когато по време на пресконференция в Стара Загора министър Вълчев увери, че тези учебници няма да бъдат разпространявани (след препоръка на омбудсмана Мая Манолова).

Лятната буря на тези събития има риск да бъде забравена още с жаркото слънце на идния понеделник. А е важно, изключително важно случаят никога да не бъде забравян, при това в светлината на развитията, които го направиха възможен. От което и тази статия черпи своята мотивация.

Загубени в скандала

В цялата публична буря на скандала около разделението между цветните и черно-белите учебници три групи мнения изпъкнаха особено силно. На апологетите на доминиращия ред чрез говоренето им, на технократичния елит и на учителите - чрез мълчанието им.

Множество коментари гласяха, че решението за различните учебници все пак е добро, понеже осигурява възможност на бедните да си ги купят. Или че и преди много хора са ксерокопирали учебниците си в черно-бяло, така че най-малкото проблем няма и нищо ново не се случва. Когато обаче някой твърди това, всъщност казва, че бедните трябва да си останат бедни. Такова мнение не само че напълно игнорира системните фактори, които исторически са направили възможно това изключване, но и от откровена глупост подкрепя създаването на стигма. Или, казано другояче - подкрепя произвеждането на субекти, които да си стоят в неравностойна позиция. Защото аргументът в това мнение в крайна сметка се свежда до следното: „Направили са учебници за бедни. Имаш избор да си ги купиш, щом си беден. А ако си беден и избираш да не си ги купиш, избираш да си още по-беден." Логиката на тези повече и по-малко съзнати апологети на доминиращия ред препоръчва настоящите проблеми да бъдат решавани чрез повече от същите мерки, довели до тези проблеми. И следователно не означава нищо друго, освен възникване на повече и по-дълбоки от същите проблеми.

От друга страна бе забележително пълното отсъствие на реакция от страна на технократичните и бизнес (либерални) елити, иначе водещи отколешни битки за борба с отпадането от училище, за равен шанс за всяко дете, за приобщаващо образование и пр. Нито една неправителствена организация, нито една експертна група, нито една компания с ангажирана в образованието корпоративна социална отговорност не излезе с официално становище по проблема, камо ли пък такова, което да се обявява против съществуването на различни учебници за различните класи. Може би нямаха време да съгласуват позициите си. А може би времето не им стигна, понеже бяха изправени пред неразрешимата морална дилема, за която остават обяснимо слепи - подкрепа за маркетизирането на социалните отношения и система или подкрепа за равенството. И за да стане противоречието още по-крещящо, именно държавата в лицето на настоящото консервативно правителство, иначе възприемана за бавна и консервативна в очите на най-либералните елити, а не някоя извънправителствена организация, бързо отхвърли съществуването на тези учебници, понеже представляват дискриминация.

Най-обезсърчаващо, но и обяснимо бе мълчанието на учителите, и тук е мястото за няколко последни важни детайла.

Масово се тиражираше мнението, че решението за черно-белите учебници е просто на „Просвета", като бяха обвинени само лакомията и цинизма на бизнеса. Уви, картината е по-сложна и по-неприятна от това.

Първо, изричната възможност за едноцветни помагала бе регламентирана за пръв път с допълнение и изменение на Наредба №6 за познавателните книжки, учебниците и учебните помагала от 25.04.2017 г. (бр. 33 на ДВ), направено във връзка с новия Закон за предучилищното и училищното образование, влизащ в сила от тази учебна година - чл. 33, (3). В текстовете обаче не се дават възможни мотиви един учебник да бъде едноцветен, още по-малко пък е записано, че такава мярка би била уместна форма на подкрепа за „социално слабите".

Второ идва действително собственото решение на „Просвета", което интерпретира по свой начин новата възможност.

Трето, Министерство на образованието и науката одобрява проектите за учебници на издателството като спазващи наредбата с подпис на министъра, с което одобрява и черно-белите учебници, както и мотива да се даде избор и шанс на по-бедните.

Накрая идва новият начин за избиране на учебниците, който включва оценяване от страна на учителите, приключило на 7 август при безумно напрежение за училищния персонал. Въпреки всички недомислици на тази нова процедура и въпреки натоварването на учителите, именно те са тези, които окончателно легитимират новите учебници - черно-бели и цветни.

И докато от скандала отсъстваха именно тези принципно силни гласове - на бизнеса, технократите и на учителите - общата и неопределена реакция на гняв сред обществеността беше оглушителна. Достатъчно оглушителна, за да може Министерството за по-малко от три дни да спре продукт, който се оформя от поне пет месеца.

За какво всъщност беше скандалът?

Някои твърдяха, че скандалът е инсцениран с цел печалба или някакви други дивиденти за бизнеса. Такива конспирации са вълнуващи и ако отговаряха на реалността, това много щеше да улесни нещата. Но, уви, не само че развоят на инсценировката не беше приключен от самите „Просвета", а от министъра (при това в деня на разкриването на конспирацията), но и решението бе обявено и някои учебници - принтирани - още през месец юни. Така че всичко това е очевидно несериозно.

Често се срещаше и мнението, че скандалът е отклонение от сериозните проблеми на образованието, каквито са бюрокрацията, недостигът на учители, усвояваните от децата знания, и най-вече, че по-истински проблем е неправилното съдържание на учебниците. Такива мнения обаче нямаше как да надделеят, понеже интерпретират учебниците чрез тяхното непосредствено предназначение, т.е. като обучително средство, а не като културния капитал, който въплъщават. Обучителните средства, каквито още могат да бъдат тетрадката, линийката за чертане, мултимедийният прожектор, топката и на практика всякакъв друг предмет, могат да предизвикват морално възмущение сами по себе си не повече или по-малко от една саксия или един камък. Интуицията на мнозинството от коментиралите разбираше това разграничение, така че нямаше как да бъдат подведени от технократичния разум.

Според други скандалът бе предизвикан от циничния аргумент, че сегрегацията ще бъде за доброто на децата. Което може да бъде частично обяснение за появата му, понеже такова обяснение все пак, за разлика от горния аргумент, отчита, че проблемът е морален (цинизъм) и политически, а не практичен. Въпрос на справедливостта.

В крайна сметка скандалът възникна, защото някой публично огласи срамния факт, че има деца и семейства, които не могат да си позволят нещо базово за развитието си, каквото са учебниците. „Това се е случвало много пъти," ще каже някой за подобно огласяване. И това ще бъде вярно. Особеното е, че в случая огласяването се появи чрез директно решение за бедните, което решение на свой ред е с особена политическа значимост (за разлика от някоя доброволческа или дарителска инициатива например). Това е така понеже 1) засяга голяма част от населението; 2) е в пряко отношение със санкцията на правителството; и 3) идва от издателството-монополист и символ на учебникарската индустрия.

Обявлението за съществуването на толкова бедни деца и семейства изглеждаше като цветово кодиране, сякаш инструмент за някаква демографска карта. Но не става дума за по-обичайното цветово кодиране - „1" оцветяваме в зелено, а „0" оцветяваме в червено. Това би било обективна реалност. Докато нито „Просвета", нито МОН знаят обективно кой точно е беден, социално слаб и пр. Когато някой си купи цветен учебник, пак не е ясно дали е защото може да си го позволи или защото е спестявал за него. Нито дали си купува черно-бял от бедност или от спестовна рационалност. Същественото е именно субективната реалност, обявена за обективна през крещящо ясно цветово кодиране, че има някои, които са цветни, и някои, които са черно-бели. Не знаем кои са и колко са, но ще ги кодираме. Обозначим.

A досега всички бяха еднакво-многоцветни. „Единство в многообразието." Рядко в публичното пространство се появява стимул към осъзнаване мащаба на социалното бедствие и към отказ от абстрактната фигура на Ученика, Семейството, Учителя. Внезапно се разкри, че някои са различно-едноцветни, и че това различие не е идентичностно или психиатрично, а икономическо. Драстичното нарушаване на тази хегемония не можеше да остане незабелязано.

Скандалът се появи и беше толкова бурен просто защото много хора не можаха да понесат представата за тази реалност, в която е възможно публично и официално някой „предварително" да бъде беден, а друг - „предварително" богат. Реалност на постоянното произвеждане на бедни и богати. Случаят ни позволи, подобно на сън, в който падаме от високо, а всъщност от леглото, да изживеем кошмара на нещо, което е иначе съвсем близко и реално като пода, по който вървим.

Неравенството се създава

Субективното кодиране на цели части от населението като „цветни" и „черно-бели" по жесток начин извади на показ съществуващото икономическо и социално неравенство, скрито под сънливото було на доминиращата идеология, и така породи често срещаните през последните дни епитети и метафори за „черно-белите деца" и „черно-белите училища" срещу „цветните" (противопоставяне, което няма как да не подсети за онова на „красивите" срещу „грозните", на „умните" срещу глупавите" и на „тогите" срещу „анцузите"). Но именно нарочният акт на кодирането ядоса обществеността, понеже показа, че неравенството не е само по себе си, не е просто така, не е нечия обективна характеристика или природа, а се създава, и това създаване е съвсем проследимо дори само в близката историята на училищното образование. Без претенция за изчерпателност, два са факторите с критично значение за съществуващите в момента икономически неравенства в училище.

1. Конкуренцията между училищата. Историята на въвеждането и засилването на конкурентните принципи в управлението на училищното образование може да се проследи най-вече до 2002 г. при управлението на НДСВ. Тогава се приема Концепция и Програма за фискална децентрализация, която, накратко, въвежда разграничение между отговорностите, делегирани от централното управление към общините, и местните отговорности. Като се изключат детските градини и някои допълнителни дейности като училищните столове, образователните услуги попадат в категорията на „делегираните дейности". Това предопредели развитията през следващите години. Лека-полека, с нови стъпки през 2007 и 2008 г., се стигна до положението, в което чрез т.нар. „единни разходни стандарти" делегираните бюджети на училищата започнаха да се определят изключително (макар и не изцяло) от броя и характеристиките (увреждания например) на учениците. Подход към финансирането, познат още като „парите следват ученика". Това създаде условия по-богатите училища, които се рекламират по-добре, но и имат възможност да избират кого да запишат и кого - не, да концентрират при себе си по-малко „проблематични" деца, запазвайки определен брой ученици, необходими им да поддържат икономическото си положение, а с това запазвайки и подсилвайки пазарните си позиции на по-елитни. Разслоението, предопределено от географската локация, уменията и желанията на училищните ръководства и предишните позиции на образователния пазар на училищата, води до обективна сегрегация. През последните две-три години се появяват нови или наново се сегрегират до скоро десегрегирани училища. Условията за учене и работа в тези училища се влошават бързо и прогресивно поради ниските им бюджети, сриващата се мотивация за работа и учене, напускането на и без това малкото кадри. Появява се известният феномен на учениците-фантоми, които фигурират като присъстващи в училищната документация, но са фактически отпаднали от образователната система. Такива ходове, разбира се, не се налагат на училищата, които имат достатъчно осигурени пари на база брой ученици, а на тези, които имат „недостиг на ученици" и съответно нужда от по-голям бюджет, за да оцелеят.

От друга страна стоят процесите на т.нар. „оптимизация на училищната мрежа", в резултат на която за последните 16 години са закрити общо 950 училища из цялата страна (данни на НСИ). Училищата, които в резултат на новата фискална логика на делегираните бюджети не могат да функционират нормално или изобщо поради гъстотата на населението в съответно населено място, са закрити или „преструктурирани". Въведените години по-късно (вероятно твърде късно) „защитени" от закриване училищa, както и „средищни училища", събиращи деца с транспорт, храна и понякога пансион от по-голям регион, не успяват да се справят в достатъчна степен с проблема, че за най-бедните понякога достигането до училището е напълно невъзможно. Според доклад на Световната банка за България от 27 юли 2010 г. при „учениците от затворените училища се наблюдава значително по-висок процент на отпадане една година след затварянето (5-8%) и две години след него (3%).

С новия Закон за предучилищното и училищно образование се появиха и т.нар. „иновативни училища", определяни от МОН на конкурсен принцип. Естествено, в надпреварата и сред получилите статута фигурират тези с предварително по-добрите пазарни позиции, докато останалите изостават отново и по още един начин. Щетите от това нововъведение предстои тепърва да бъдат усетени.

Всички тези само щрихирани стъпки от последните 15 години са съзнателни и последователни политики на много правителства, целящи маркетизиране на образователния сектор, подчиняване на образованието на пазарна логика. На пазара не всички купуват от най-скъпото. А когато не можеш да си купиш дори от по-скромното, някой започва да се чуди какво изобщо правиш там и дали не е по-добре изобщо да не идваш. Докато и сам не започнеш да си задаваш същия въпрос...

2. Образованието става все по-недостъпно. По последни данни приблизително 4 от 10 деца в България живеят в материални лишения, докато за Европейския съюз те са 1 от 10 (изчислено на база индикаторите за бедност и социално изключване на НСИ). Така и достъпът до образование става все по-затруднен именно по икономически причини. Дори и да се погледнат само данните за доходи и разходи на населението на НСИ за цяла година и за цялата страна, става ясно, че, докато брутните доходи на домакинство са нараснали по-малко от 1,4 пъти, паричният разход на домакинство за „свободно време, културен отдих и образование" е скочил почти 1,9 пъти за последните шест години. Това са много окрупнени и осреднени данни, но те все пак демонстрират икономическата тенденция, в която се налага да се справят включените в училищното образование деца и семейства.

Много семейства не пускат или спират децата си от ходене на училище от срам, че не могат да им осигурят елементарни неща като дрехи, къпане и учебни помагала, сред които и учебници. Друг път самите деца бягат, засрамени от съучениците си. По данни на НСИ приблизително всеки седми ученик на възраст между 15 и 18 години (което съвпада с гимназиалното образование) не е в училище. Цинично би било дори да се допусне, че основен фактор за това не са именно материалните условия - средства за ежедневно „достигане" до и равнопоставено присъствие в училище.

Всички приведени тук примери от историята на управлението на училищното образование представят именно как неравенството се създава. Всички тези стъпки и мерки, с всичките им недомислени или идеологически обосновани аргументи и всичките им недогледани последици ни довеждат до точката, в която се намираме днес.

Реалната възможност да се появят черно-бели и цветни учебници щеше да бъде най-яркото досега доказателство, че неравенствата се създават институционално и от елитите. Това щяха да бъдат доказателства, с които огромни части от населението щяха да имат ежедневен досег, да носят със себе си - на хартия, черно на бяло. Те щяха окончателно неравенството. Сега то се "скри" отново под пластовете експертиза и медиен шум.

Но виденията на една антиутопия, тормозеща базовото чувство за справедливост, бяха на крачка от това да се превърнат в реалност. Нищо от случилото се не бива да се забравя. Напротив, трябва да продължи да се обсъжда в светлината на всичко, което го направи възможно. За да започнем колкото можем по-скоро ход в противоположна посока - на действително равни възможности за всички.

Изтчник: Мариана Христова, dversia.net