Частните училища като горещ картоф

Да плаща ли държавата на частните училища - това е ябълката на раздора вече в няколко поредни парламента. Всеки път, когато бъде направен опит да се приеме новият училищен закон. Всъщност този въпрос е парлив за самото ни общество, защото го разполовява по една от най-чувствителните оси - между бедни и богати. И никакви твърдения, че парите трябвало да следват ученика, защото така е на много места по света, не помагат държавната субсидия за частните училища да бъде легитимирана като нещо необходимо. По простата причина, че навсякъде по света парите, отделяни за образование, са в пъти повече, отколкото у нас. Никъде в европейските страни, където държавната субсидия върви след ученика, независимо къде се обучава той, държавните училища не са толкова мизерни, зле финансирани и каращи "на просия" от родителски настоятелства и спонсори. А докато това е така, въпросът "Защо държавата да плаща на богатите" ще продължава да стои всеки път, когато заговорим за частно образование.
В стремежа си да удовлетвори и двете спорещи страни този път народното представителство направи уникален компромис - въведе държавната субсидия за частните училища по начин, по който тя няма да проработи. Така хем ще съществува възможност бюджетът да плаща за частно образование, хем почти няма да се намери частно училище, което да се възползва от субсидията в този й вид.
Причината е текст, съгласно който всяко частно училище, което получи пари от хазната, ще трябва да обучава безплатно 20% от възпитаниците си. На пръв поглед справедлива идея - щом искаш да ти бъде дадено нещо, редно е и ти да дадеш някакъв пример за социална отговорност пред обществото. Този текст обаче поражда много повече проблеми, отколкото ще реши. На първо място - никъде в закона не е записано по какъв начин ще бъдат избирани въпросните една пета от "безплатните" ученици. Споменато е, че те трябва да имат специални образователни потребности или изявени дарби, но всичко останало около подбора им се урежда с училищния правилник. Въпросът е какво прави едно училище, към което не се тълпят чак толкова много деца с изявен талант (а съвсем отделен проблем е кой и как определя, че даден талант е "изявен"). Почти сигурно е, че в такъв случай безплатната квота оставя десетки вратички да бъде изтъргувана "под масата".
На хора, които могат да платят част от таксата на ръка, за да бъдат освободени от останалата. На такива, които могат да ти направят услуга. На общинския кмет или чиновниците му, от които зависи какъв ще е наемът за сградата, която училището ползва. На санитарните или пожарни инспектори, които преценяват безопасна ли е за децата същата тази сграда. Да спрем дотук. Не, всъщност нека все пак да се запитаме как частната детска градина ще определи дали едно дете на три годинки вече е с изявена дарба, за да не му иска пари. Или какво ще направим с дете, което в първите училищни години проявява необикновени способности, но след това по някаква причина спре да ги развива. Ще го прехвърлим в платено обучение ли? А дали родителите ще имат възможност да доплатят, след като вече са разчели бюджета си детето им да учи безплатно? А ако талантливите деца в едно училище (в крайна сметка всяко дете е по своему даровито) са много повече от 20%? Родителите ще бъдат в пълното си право да заведат дело срещу него, ако не приеме детето им без такса.
Другият голям проблем е свързан със самия процент, който народните представители са избрали. Всъщност в разговори с вносителите стана ясно, че са предложили числото 20 просто ей така - защото им е харесало. Тъй като не се знае как самите частни училища формират печалбите си, на практика не става ясно много или малко са 20% ученици, които няма да плащат за обучението си. Натоварват ли се в действителност частните училища, както твърдят самите те, или това е по джоба им, но просто ще удари печалбата им. Всъщност тук опираме до един много важен проблем, свързан въобще със създаването на закони в България - доколко се прави оценка на въздействието от тях. И доколко спонтанно родени текстове, писани "на коляно" и вкарани между първо и второ четене, в крайна сметка могат да направят голяма част от закона неработеща. Нещо подобно е финансирането на частните училища - засега е разчетено, че за тази субсидия трябва да се отделят 13 милиона.

А ако утре тези училища станат повече?

И как ще отделим дори тази сума, след като в момента министерството на образованието има проблем с намирането на пари за увеличение на учителските заплати? Правил ли си е труда някой въобще да установи доколко този закон е финансово обезпечен? Не че в България всеки ден не се дават много повече от 13 милиона за глупости, но все пак. Да не се окажем на финала с текстове, които сме записали само като реверанс към двете спорещи страни и които никога няма да проработят? Всъщност, дали пък това не е истинската цел на законодателите?

Коментар на Стела Стоянова, "Стандарт"