Трудно е човек да съхрани душата си искрена, чиста, небоядисана... Аз съм един от малцината

/КРОСС/ Коста Цонев (10.06.1929 - 25.01.2012)- български актьор и политик

Интервю на Лияна Фероли, Литературен свят

- Кой е бояджията, г-н Цонев, и не живее ли той във всеки един от нас?

- Тази тема ми е много близка, защото баща ми беше бояджия, а брат ми Васил Цонев написа великолепния сценарий за мюзикъла, въпреки че Доналд Чърчил вече беше разработил темата във великолепната си като фойерверк комедия. Та, бояджии има много, особено напоследък се завъдиха доста. Боядисват се в сиво, в зелено, червено, пембено, не може да ги разбере човек кои са, откъде са и за какво са. Темата за „бояджийството" е много сложна, дълбока, интересна. Цели тиради и доклади могат да се изнесат за нея.

Трудно е човек да съхрани душата си искрена, чиста, небоядисана. Рядко са тези, които са успели да го направят. Мога да кажа, че и аз съм един от малцината, които са съхранили своя автентичен цвят, недокоснат, непроменен, хубав, свеж като небето син, като лазура и морето, топъл като слънцето. Това е моят красноселски цвят, който съм успял да съхраня до ден днешен и дано до края на моя живот да бъде с мен и така ярко да блести, както сега.

- Кога един човек пребоядисва душата си и какво доказва това - прагматизъм, безсилие или нещо друго?

- Разни хора, разни идеали. Има и силни, и слаби хора, има смели хора и такива, които вървят по течението. А в него можеш да попаднеш на син вятър, на червен и т.н. И ако човек е слаб, ако няма здрави корени, лесно може да бъде изтръгнат и понесен по посоката на „вятъра", който духа в момента. Такъв човек не би се учудил, ако изведнъж ураганът се обърне и го боядиса в съвсем друг цвят. И това за него ще бъде съвсем естествено, защото той ще иска да се съхрани. Има, разбира се, и силни хора, които в момента може да са изпаднали в някакви ситуации и са изпуснали възможността, независимо от цвета си, да определят живота си. На такива хора аз не мога да се сърдя. Никога не съм бил нравоучителен и не съм им искал сметка, защото, въпреки всичко, животът е сложен, красив, дълбок, необятен, и срещу това не може да се направи нищо.

- Но съпротивата срещу тази инерция не е ли по-сладка и удовлетворяваща от преуспяването?

- Аз лично цял живот съм се съпротивявал и точно това ме е съхранило до днес. Най-мъчително ми е било да правя нещо, без да го желая. Затова и не съм влизал в никакви партии, затова и презирам военните. За половин век работа и за около 150 театрални роли и около 100 филмови съм преминал през съпротивата на естрадното изкуство, на киното, телевизията, театъра. Съпротивлявал съм се на режисьорски мнения, концепции, с които не съм бил съгласен. Точно съпротивата срещу несъвместяващите се с нашата природа неща прави живота ни истински. И когато тя е умна, логична, естествена, необходима, усещаме истинския вкус на живота. Затова и аз съм я упражнявал с всички сили и в повечето случаи съм излизал от нея като победител.

- Разкрепостеният ни днес до вакханалност театър, каквото е и изкуството ни, въобще, също ли са начини да се изрази съпротива срещу нехаресвания живот?

- При нас това е една закъсняла мода. Дълго натяганата ни от стагнация пружина, сега се отприщва и ние играем отдавна изживелите времето си на запад абсурдни и секс-пиеси със страшна сила. Трябва да минем, обаче, през това, за да видим, че дяволът не е толкова черен. Отливът от тези пиеси ще дойде от само себе си. Еднодневките си отиват рано или късно. Не знам до колко ще трае това, но може би, докато мине кризата и се успокоим и видим, че насъщният не се изкарва толкова трудно. Тогава ще се върнем пак към Чехов, Шекспир, Гогол... Неминуемо ще се върнем към дълбоките, искрените, честните пиеси - т.е. към класиката, която винаги е била и ще бъде във времето.

- И отново, попадайки на мястото си, изкуството да може да продължава да извайва живота...

- Дори с още по-голяма сила. Като продължава да показва със своите огромни възможности, със своето въздействие какъв да бъде живота. Защото то облагородява, ражда емоции, раздвижва замръзналите ни мозъчни гънки, които мислят само за футбол и не знам какви още щуротии, а не за нещата около нас, за великолепната есен с всичките цветове на дъгата, за разкошния изгрев или залез, за чистите сърдечни отношения. Много рядко хората се събуждат с усмивка на уста, много рядко пеят. А, когато го правят, означава, че всичко е наред. И изкуството има точно такава цел, да навлиза в полето на този истински ред, да го провокира да се прояви. Както и да накара хората да се върнат към романтиката, към истинските стойности в живота.

- Вероятно, може да помогне и за съхраняването, оцеляването на българската духовност...

- Естествено. Българският дух е невероятен. Той е преодолявал победоносно невероятни кризи и падения. И тъкмо, защото вярвам в силата му, продължавам да обикалям градовете на България и да раздавам това, което все още имам в себе си. Като някакъв полъх, като някакъв аромат, като някакво цвете, като някакъв завет.