Стефан Данаилов: Не възрастта е страшна, а самотата

/КРОСС/От всичките работи, с които се занимавам, най не обичам политиката, признава големият актьор

Стефан Данаилов сам се пошегува неотдавна: нека никой не чака той да вдигне белия байрак и да се предаде така лесно. Любимият актьор на поколения българи, освен всичко друго, е и силен човек. Той успя отново да се изправи на крака и за радост на публиката си ще се появи на сцената на Народния театър на 30 ноември, за да изиграе главната роля в "Пигмалион" на Бърнард Шоу. За съжаление, ако болестите могат да отшумят, то болката от загубата на любимата му съпруга Мария едва ли някога ще си отиде. За живота, радостта и страданията в него големият актьор говори откровено в едно от редките си интервюта, дадено за нашите читатели.

- Г-н Данаилов, през декември ще станете на 73, а на колко се чувствате всъщност?

- Ами, не се чувствам на 73, макар че не можеш да избягаш от физиологията, колкото и да се съпротивляваш. Когато работя, не го усещам. Чак като дойде време да полегна, тогава усещам, че ааа, умората е по-голяма. И си казваш - а може би е време за по-дълга почивка. (Смее се.)

- Страхувате ли се от възрастта?

- Не тя е страшна, а самотата. Мен не толкова от самата болка ме е страх, а от това, че ми пречи на работата. Има моменти, в които не може да спреш - задачи, програми, всичко е навързано, няма как да кажеш - отивам и лягам. Е, ако се наложи, ще ги променят, но да чукна на дърво... Другото е, че не се чувстваш комфортно, всеки го знае - човек с болка. Особено да играеш, да се опитваш да се правиш на някой. Моята работа е такава - и да те боли зъб или кръст, ти трябва да се усмихваш. Знаеш ли, на 65 се чувствах още млад. И това, което чувах от по-възрастни колеги и приятели, които бяха много по-големи от мене, бе, че не можеш да вървиш против природата. Има нещо, което се казва биология, тя те натиска, няма как, амортизираш се. Но от друга страна трябва да поддържаш в себе си желанието да ти се случва още нещо. Това те мотивира да си активен в живота.

- Толкова време бяхте заедно със съпругата си Мария, кое беше онова, което ви свързваше?

- Законно бяхме заедно от 1966-а, а незаконно от 1964-та. (Усмихва се.) С Мария ме свързваха много дълбоки и истински неща. До края на живота си ще нося в сърцето си болката по нея. Тя умееше да създава уют и спокойствие. Аз знам какво направи тя за мен през всичките тези години и не случайно съм си мислил как щеше да протече моят живот, ако не се бяхме срещнали - съвсем по друг начин. Затова казвам, че съдбата е решила да ни срещне с нея. И да останем заедно толкова години. Не че в живота ни не е имало кризисни моменти, но ги преодолявахме, а не стигнахме до противоречия и крайни, безлични моменти. На мен ми беше приятно да се прибера вкъщи. Което говори повече от всичко друго, което мога да кажа.

- А какво е мястото на любовта?

- Любовта не е само между мъжа и жената, тя има всякакви измерения. Например едно от тях е, когато работиш нещо с любов. Аз от всичките работи, с които се занимавам, най не обичам политиката. Пък и някак си през тези 15 години, в които съм в нея, по-сладко ми става, когато отивам в театъра да играя, защото се случва рядко. Усещам симпатията на хората, че им е приятно да ме гледат. Това е, ако ти забраняват да пушиш, и ти го правиш тайно. Грубо е сравнението, но е факт. Или пък когато отида при студентите си, най съм удовлетворен тогава.

- Защо напоследък омразата като че ли е повече в живота ни?

- Аз се надявах, че тази злоба и това противостоене в обществото ще приключат много по-рано. Мислех, че нещо друго ще се случи с нас. Това озлобяване и обезличаване на хората, каквото и да ми говорят, е благодарение на тона на отношенията на политиците през последните години, които те наложиха. Когато пуснеш телевизора и виждаш обидите и грубостите в парламента - аз съм добрият, другите са лошите, това се пренася и в обществото. Уж всички говорим, че в името на хората го правим, пък гледай какво става. Все пак доста години живея, не е било такова противостоене и такава омраза. Онзи ден случайно пуснах телевизора и чух в пряко предаване да се обаждат слушатели. Бях потресен, една жена кълнеше грозно. Не мога да ти опиша какви клетви бяха, направо забакнах. Как така ще кълнеш хората? Особено такива, които нищо не са ти направили. И не беше да кажеш неинтелигентна жена. А представям си какво е в по-другите прослойки.

- И накрая, какво е вашето послание към хората?

- О, не, хората се умориха от това някой да ги учи. Човек сам трябва да стигне до откритието за себе си и за живота си. Макар че в края на краищата съм един учител на моите студенти, предпочитам да им разказвам житейски случки, за да си вадят своите изводи, отколкото да им казвам постулати. Да, има някои неща, които са задължителни. Например това, което вършиш, да го правиш с любов. Да имаш умерена амбиция и да не забравяш, че нашето е колективно изкуство. Това настоявам да го знаят и да не го забравят. Но как да живеят, не бих им дал съвет. Смятам, че когато си на техните години, трябва да изживееш живота си, както ти искаш, защото само един път си млад. И на мен ми се иска поне 10 години да съм по-млад, ама не може. Не обичам да поучавам хората, уморени са от тази работа. Толкова умни хора са изговорили сума ти неща, отваряш книгите и четеш.

Интервю: в. Труд