Музикалната легенда Куинси Джоунс почина на 91 години

/КРОСС/ Куинси Джоунс, музикантът и звукозаписен продуцент, смятан за един от най-големите титани в музикалната индустрия, почина на 91 години.

Неговият публицист Арнолд Робинсън каза, че той е починал в неделя вечерта (3 ноември) в дома си в Бел Еър, Лос Анджелис, заобиколен от семейството си.

"Тази вечер, с пълни, но разбити сърца, трябва да споделим новината за смъртта на нашия баща и брат Куинси Джоунс", се казва в изявлението на семейството. "И въпреки че това е невероятна загуба за нашето семейство, ние празнуваме страхотния живот, който той изживя, и знаем, че никога няма да има друг като него."

Джоунс, който спечели общо 28 награди Грами, има кариера, обхващаща седем десетилетия, работейки с музиканти, включително Майкъл Джексън, Франк Синатра, Каунт Бейси и Селин Дион.

След като се вдъхновява от Рей Чарлз, когото среща, когато е на 14 години, Джоунс става аранжор и диригент през 50-те години и композира няколко филмови партитури през целия си живот.

Джоунс се издигна от престъпните банди в южната част на Чикаго до самите върхове на шоубизнеса, като стана един от първите чернокожи ръководители, които процъфтяват в Холивуд и натрупа изключителен музикален каталог, който включва някои от най-богатите моменти на американската музика. Години наред беше малко вероятно да се намери меломан, който да не притежава поне един запис с неговото име, или лидер в развлекателната индустрия и извън нея, който да не е свързан с него.

Джоунс се среща президенти и чуждестранни лидери, филмови звезди и музиканти, филантропи и бизнес лидери. Той е бил на турнета с Каунт Бейси и Лайънъл Хамптън, аранжирал е записи за Синатра и Ела Фицджералд, композирал е саундтраците за "Roots" и "In the Heat of the Night", организирал е първото тържество по встъпването в длъжност на президента Бил Клинтън и е ръководил записа на звездите на "We Are the World" - записът за благотворителност от 1985 г. за подпомагане на гладуващи в Африка.

Лайънъл Ричи, който е съавтор на "We Are the World" и беше сред представените певци, би нарекъл Джоунс "майстор оркестратор".

В кариера си, която започва, когато плочите все още се възпроизвеждаха на винил при 78 оборота в минута, най-високите отличия вероятно отиват при неговите продукции с Майкъл Джаксън: "Off the Wall", "Thriller" и "Bad" бяха албуми, почти универсални по своя стил и привлекателност. Гъвкавостта и въображението на Джоунс помогнаха за избухването на експлозивния талант на Джаксън, докато той се трансформира от дете звезда в "Кралят на попа". В класически парчета като "Billie Jean" и "Don't Stop ‘Til You Get Enough" Джоунс и Джаксън създадоха глобален звуков пейзаж от диско, фънк, рок, поп, R&B и джаз и африкански песнопения. За "Thriller" някои от най-запомнящите се щрихи произхождат от Джоунс, който наема Еди Ван Хален за китарно соло в смесващата жанрове "Beat It" и привлече Винсънт Прайс за зловещия глас зад кадър в заглавната песен.

"Thriller"" е продал повече от 20 милиона копия само през 1983 г. и се бори с "Greatest Hits 1971-1975" на Eagles, наред с други, като най-продавания албум на всички времена.

"Ако един албум не върви добре, всички казват "вината е на продуцентите"; така че ако се справя добре, това трябва да е и ваша "грешка", казва Джоунс в интервю за Библиотеката на Конгреса през 2016 г. "Пистите не се появяват изведнъж. Продуцентът трябва да притежава уменията, опита и способността да води визията до завършване."

Списъкът с неговите отличия и награди запълва 18 страници в неговата автобиография от 2001 г. "Q", включително 27 Грами по това време (сега 28), почетна награда на Академията (сега две) и Еми за "Корени". Той също така получава Ордена на Почетния легион на Франция, наградата "Рудолф Валентино" от Република Италия и наградата на Кенеди Център за приноса му към американската култура. Той беше обект на документален филм от 1990 г. "Listen Up: The Lives of Quincy Jones" и филм от 2018 г. на дъщерята на Рашида Джоунс. Мемоарите му го превърнаха в автор на бестселъри.

Роден в Чикаго през 1933 г., Джоунс би цитирал химните, които майка му пееше из къщата, като първата музика, която можеше да си спомни. Но той гледа тъжно назад към детството си, като веднъж каза на Опра Уинфри, че "Има два вида хора: тези, които имат родители или попечители, и такива, които нямат. Нищо между тях."

Майката на Джоунс страда от емоционални проблеми и в крайна сметка е институционализирана, загуба, която кара света да изглежда "безсмислен" за Куинси. Той прекарва голяма част от времето си в Чикаго по улиците, с банди, краде и се бие.

"Приковаха ръката ми към ограда с нож, човече", каза той пред АП през 2018 г., показвайки белег от детството си.

Музиката го спасява

Като момче той научава, че един съсед от Чикаго притежава пиано и скоро сам постоянно свири на него. Баща му се премества в щата Вашингтон, когато Куинси е на 10 и светът му се променя в квартален център за отдих. Джоунс и няколко приятели бяха нахлули в кухнята и си бяха почерпили с лимонов пай с меренге, когато Джоунс забелязва малка стая наблизо със сцена. На сцената има пиано.

"Аз се качих там, спрях, взрях се и след това го дрънках за момент", пише той в автобиографията си. "Там започнах да намирам спокойствие. Бях на 11. Знаех, че това е всичко за мен. Завинаги."

След няколко години той свири на тромпет и се сприятелява с млад сляп музикант на име Рей Чарлз, който му става приятел за цял живот. Той е достатъчно надарен, за да спечели стипендия в музикалния колеж Бъркли в Бостън, но се отказа, когато Хемптън го кани на турне с групата му. Джоунс продължава да работи като композитор, диригент, аранжор и продуцент на свободна практика. Като тийнейджър той подкрепя Били Холидей. До средата на 20-те години той обикаля на турне със собствената си група.

"Имахме най-добрата джаз банда на планетата и въпреки това ние буквално гладувахме", казва по-късно Джоунс пред списание Musician. "Тогава открих, че има музика и има музикален бизнес. Ако трябваше да оцелея, трябваше да науча разликата между двете."

Като музикален директор той преодолява расовите бариери, като става вицепрезидент на Mercury Records в началото на 60-те години. През 1971 г. той става първият чернокож музикален директор на церемонията по връчването на наградите на Академията. Първият филм, който продуцира, "Цветът лилав", получава 11 номинации за Оскар през 1986 г. (Но, за негово голямо разочарование, нито една победа). В партньорство с Time Warner, той създава Quincy Jones Entertainment, която включва списанието за поп култура Vibe и Qwest Broadcasting. Компанията беше продадена за 270 милиона долара през 1999 г.

"Моята философия като бизнесмен винаги е идвала от същите корени като личното ми кредо: приемайте талантливи хора според техните собствени условия и се отнасяйте към тях справедливо и с уважение, без значение кои са те или откъде идват", пише Джоунс в автобиографията си .

Той се чувстваше спокойно с почти всяка форма на американска музика, независимо дали настройваше "Fly Me to the Moon" на Синатра с силен, суинг ритъм и замислена флейта или започваше продукцията си на прочувствената "In the Heat of the Night" на Чарлз със сладък тон тенор сакс соло. Работил е с гиганти на джаза (Дизи Гилеспи, Каунт Бейси, Дюк Елингтън), рапъри (Снуп Дог, LL Cool J), певци (Синатра, Тони Бенет), поп певци (Лесли Гор) и звезди на ритъм енд блус (Чака Кан).

Само в "We are the World" изпълнителите включват Майкъл Джексън, Боб Дилън, Били Джоел, Стиви Уондър и Брус Спрингстийн. Той е съавтор на хитове за Джаксън - P.Y.T (Pretty Young Thing - и Дона Съмър - "Love Is in Control" (Finger on the Trigger)) - и има песни, семплирани от Тупак Шакур, Кание Уест и други рапъри. Той дори композира тематична песен за ситкома "Sanford and Son".