Раят на внезапната свобода
Секция: Интервюта
28 Ноември 2013 10:23
Моля, помислете за околната среда, преди да вземете решение за печат на този материал.
Вашата Информационна агенция "КРОСС".

Please consider the environment before deciding to print this article.
Information agency CROSS
Раят на внезапната свобода

Всеки ден сутрешните блокове по телевизиите и всяка вечер разни дискусионни студия и новинарски емисии ни облъчват с безумни новини за случващото се в нашата страна, и се питам с нарастващо изумление: „Какво става?" Защо напоследък всичко в България става не така, както бихме искали? Нито хората, протестиращи по улиците, са доволни от управниците си. Нито бизнесът е доволен от икономическите правила и перспективи. Нито управниците са доволни от народа си! Никой не е доволен!

Всички статистики ни показват като най-големите песимисти в света. Ами сигурно защото в Германия, ако са недоволни от едно, са доволни от друго. Сигурно така е и в повечето европейски страни (хайде засега да се ограничим с Европа). А у нас нещата се получават наопаки. Политиците ни са по-дебелокожи и не чувстват бодлите на народното недоволство. Ама и то, дори да го наричаме „народно", не е всенародно, защото и народът ни е дебелокож и не реагира масово, гръмко и непримиримо на несвършващата поредица от техни безобразия. Тя затова няма и да свърши.
Но аз се опитвам да разнищя защо се случи така у нас, а не е същото в другите страни.
Минах в мислите си през познатите версии за това, че преходът беше организиран плавно и безболезнено от самата Комунистическа партия, което ù позволи да смени червената рубашка, като се преоблече в по-приемливи дрешки, и да си създаде две удобни сателитни партии от свои бивши агенти и послушковци (ДПС и СДС). Така стъпих на хлъзгавия лед от истини, които отдавна са изтъркани, известни на всички и непроменими. Но все пак тези измамни перестройци съградиха фалшивата фасада на нашия преход, на която с големи букви написаха „СВОБОДА". Скриха се и се окопаха зад нея, а ние останахме отпред, хипнотично вперили поглед в тази мечтана дума, на която безрезервно ни се прииска да повярваме.
Когато човек иска да вярва в нещо, той си вярва, въпреки слабите гласове на прозорливите, които се опитваха да се пообадят и да променят туй-онуй. Но нямаше нито кой да ги чуе, нито кой да тръгне подире им.
Внезапно си спомних високия глас на един млад (тогава) певец, който натрапчиво и прозорливо повтаряше в припева си:
„Този рай води в ада!"
Тогава никой не го разбра.
Сега проумях смисъла.
Раят на внезапната свобода, в която всички смаяно и възхитено се озъртахме, която изобщо не можахме да осмислим и нямахме нито компетентността да я изградим, нито рефлексите да защитим, ни отведе право в Ада на псевдодемокрацията. В този Ад, в който пребоядисаните или новопокълналите политици нямат морал, нямат скрупули, но имат страховити апетити и огромни джобове.
Във всяка друга държава, където демокрациите са се градили бавно и постепенно, гражданите са успели да си създадат също бавно и постепенно механизми и организации, с които да контролират своеволията на политиците си. Но ние, които внезапно попаднахме в Рая на „свобода за всичко", докато се нарадваме, нагледаме и начудим, не съумяхме да изградим граждански механизми и законови правила, подобни на техните. А не ни и хрумваше в нашата наивна доверчивост, че такива неща ще ни трябват. Въобразявахме си, че като има демократични закони, те просто ще трябва да се спазват от всички и Раят на нашата внезапна свобода ще се превърне от самосебе си в Рай на мечтаната демокрация.
Е, да, ама не стана!
И сега как да заставим магистратите да съдят по справедливост, еднаква за всички, и да са отговорни за решенията си? Как да ги контролираме, когато примижават с око, ако искат да угодят на този или онзи властник, и недовиждат безобразията му? Същото се отнася и до прокурорите! Същото се отнася и до полицията. Как да ги заставим отново да прочетат и най-вече да спазват „Обществения договор"?
Докато ние зяпахме щастливо сринатите граници около себе си, те си оградиха с бодлива тел и минни полета териториите на своите власти и бизнеси, като неуморно през цялото време втълпяваха на тези, които бяха склонни доверчиво да ги слушат: „Ние мислим за вашето бъдеще. Ние се грижим да опазим интересите на България. Ние ще ви измъкнем от мизерията, от жалкото заплащане на труда ви и несправедливите пенсии. Ние... Ние... Ние!"
Повтаряй дълго една лъжа и ще видиш какво ще стане! Ние видяхме - тя все повече започна да звучи като истина в ушите на онеправданите.
Има онеправдани.
Но повечето от тях не проумяват, че тези, които ги успиват с добри думи, вършат зли дела.
Но така е. Раят на внезапната свобода ни стовари вкупом в едно поле от тръни (не на зелената морава, която си фантазирахме) и ни свàри неподготвени и напълно беззащитни. Затова сега всичко наоколо ни боде.
Онзи Рай, чиито врати се разтвориха пред жадните ни погледи преди 24 години, ни доведе право в този бодлив, тъмен и безперспективен Ад, в който се намираме днес.
Не сме виновни, че не знаехме как да проправим верните пътеки натам, където ни се искаше да стигнем. Не сме виновни, но сме потърпевши и ако сами не се спасим, няма друг да ни отърве. А ето че не знаем как. И дори да твърдим, че не искаме повече така, и месеци наред да викаме „Оставка!", ние пак сме толкова наивни и беззащитни, колкото и тогава, когато стената се срина.
Но въпреки това убедено ще стоя на позицията, че бездействието не би довело до никаква промяна, а всяко действие, колкото и обречено да изглежда, може все пак да спечели последователи и да не се окаже толкова обречено.
Не сме виновни и за това, че децата ни бягат в чужбина. Ами щом няма граници, щом Раят ни се е превърнал в Ад, как да ги задържим? Как да ги убедим „да поправят" ситуацията? Как да им дадем надежда, че този Ад може да стане Рай? Как да им я дадем, като и ние вече нямаме? Но ще цитирам себе си от последния си роман:
„Харесвам безогледните оптимисти и изгубените каузи. Те винаги дават резултат. След време, за други хора... Макар обикновено да са пагубни за тези, които ги бранят."
Затова не искам да се предавам. Не се предавайте и вие!

Автор: Галина Златарева, "Факел"