Всеки ден сутрешните блокове по телевизиите и всяка вечер разни дискусионни студия и новинарски емисии ни облъчват с безумни новини за случващото се в нашата страна, и се питам с нарастващо изумление: „Какво става?" Защо напоследък всичко в България става не така, както бихме искали? Нито хората, протестиращи по улиците, са доволни от управниците си. Нито бизнесът е доволен от икономическите правила и перспективи. Нито управниците са доволни от народа си! Никой не е доволен!

Всички статистики ни показват като най-големите песимисти в света. Ами сигурно защото в Германия, ако са недоволни от едно, са доволни от друго. Сигурно така е и в повечето европейски страни (хайде засега да се ограничим с Европа). А у нас нещата се получават наопаки. Политиците ни са по-дебелокожи и не чувстват бодлите на народното недоволство. Ама и то, дори да го наричаме „народно", не е всенародно, защото и народът ни е дебелокож и не реагира масово, гръмко и непримиримо на несвършващата поредица от техни безобразия. Тя затова няма и да свърши.
Но аз се опитвам да разнищя защо се случи така у нас, а не е същото в другите страни.
Минах в мислите си през познатите версии за това, че преходът беше организиран плавно и безболезнено от самата Комунистическа партия, което ù позволи да смени червената рубашка, като се преоблече в по-приемливи дрешки, и да си създаде две удобни сателитни партии от свои бивши агенти и послушковци (ДПС и СДС). Така стъпих на хлъзгавия лед от истини, които отдавна са изтъркани, известни на всички и непроменими. Но все пак тези измамни перестройци съградиха фалшивата фасада на нашия преход, на която с големи букви написаха „СВОБОДА". Скриха се и се окопаха зад нея, а ние останахме отпред, хипнотично вперили поглед в тази мечтана дума, на която безрезервно ни се прииска да повярваме.
Когато човек иска да вярва в нещо, той си вярва, въпреки слабите гласове на прозорливите, които се опитваха да се пообадят и да променят туй-онуй. Но нямаше нито кой да ги чуе, нито кой да тръгне подире им.
Внезапно си спомних високия глас на един млад (тогава) певец, който натрапчиво и прозорливо повтаряше в припева си:
„Този рай води в ада!"
Тогава никой не го разбра.
Сега проумях смисъла.
Раят на внезапната свобода, в която всички смаяно и възхитено се озъртахме, която изобщо не можахме да осмислим и нямахме нито компетентността да я изградим, нито рефлексите да защитим, ни отведе право в Ада на псевдодемокрацията. В този Ад, в който пребоядисаните или новопокълналите политици нямат морал, нямат скрупули, но имат страховити апетити и огромни джобове.
Във всяка друга държава, където демокрациите са се градили бавно и постепенно, гражданите са успели да си създадат също бавно и постепенно механизми и организации, с които да контролират своеволията на политиците си. Но ние, които внезапно попаднахме в Рая на „свобода за всичко", докато се нарадваме, нагледаме и начудим, не съумяхме да изградим граждански механизми и законови правила, подобни на техните. А не ни и хрумваше в нашата наивна доверчивост, че такива неща ще ни трябват. Въобразявахме си, че като има демократични закони, те просто ще трябва да се спазват от всички и Раят на нашата внезапна свобода ще се превърне от самосебе си в Рай на мечтаната демокрация.
Е, да, ама не стана!
И сега как да заставим магистратите да съдят по справедливост, еднаква за всички, и да са отговорни за решенията си? Как да ги контролираме, когато примижават с око, ако искат да угодят на този или онзи властник, и недовиждат безобразията му? Същото се отнася и до прокурорите! Същото се отнася и до полицията. Как да ги заставим отново да прочетат и най-вече да спазват „Обществения договор"?
Докато ние зяпахме щастливо сринатите граници около себе си, те си оградиха с бодлива тел и минни полета териториите на своите власти и бизнеси, като неуморно през цялото време втълпяваха на тези, които бяха склонни доверчиво да ги слушат: „Ние мислим за вашето бъдеще. Ние се грижим да опазим интересите на България. Ние ще ви измъкнем от мизерията, от жалкото заплащане на труда ви и несправедливите пенсии. Ние... Ние... Ние!"
Повтаряй дълго една лъжа и ще видиш какво ще стане! Ние видяхме - тя все повече започна да звучи като истина в ушите на онеправданите.
Има онеправдани.
Но повечето от тях не проумяват, че тези, които ги успиват с добри думи, вършат зли дела.
Но така е. Раят на внезапната свобода ни стовари вкупом в едно поле от тръни (не на зелената морава, която си фантазирахме) и ни свàри неподготвени и напълно беззащитни. Затова сега всичко наоколо ни боде.
Онзи Рай, чиито врати се разтвориха пред жадните ни погледи преди 24 години, ни доведе право в този бодлив, тъмен и безперспективен Ад, в който се намираме днес.
Не сме виновни, че не знаехме как да проправим верните пътеки натам, където ни се искаше да стигнем. Не сме виновни, но сме потърпевши и ако сами не се спасим, няма друг да ни отърве. А ето че не знаем как. И дори да твърдим, че не искаме повече така, и месеци наред да викаме „Оставка!", ние пак сме толкова наивни и беззащитни, колкото и тогава, когато стената се срина.
Но въпреки това убедено ще стоя на позицията, че бездействието не би довело до никаква промяна, а всяко действие, колкото и обречено да изглежда, може все пак да спечели последователи и да не се окаже толкова обречено.
Не сме виновни и за това, че децата ни бягат в чужбина. Ами щом няма граници, щом Раят ни се е превърнал в Ад, как да ги задържим? Как да ги убедим „да поправят" ситуацията? Как да им дадем надежда, че този Ад може да стане Рай? Как да им я дадем, като и ние вече нямаме? Но ще цитирам себе си от последния си роман:
„Харесвам безогледните оптимисти и изгубените каузи. Те винаги дават резултат. След време, за други хора... Макар обикновено да са пагубни за тези, които ги бранят."
Затова не искам да се предавам. Не се предавайте и вие!

Автор: Галина Златарева, "Факел"