/КРОСС/Бившият дипломат Леа Коен издаде нов роман. „Събирачът на дневници" на издателство „Ентусиаст" е трилър, който обсъжда темата за вината, осъзната и неосъзната, за любовта, която търси истината, и за равносметката, която всеки прави в края на своя живот. Неочаквани обстоятелства срещат няколко жени в различни етапи от житейския им път със Събирача. Заедно с него в танца се носят певици и танцьорки, принцове и министри. И един млад издател, който става неволен изповедник. В сюжета са замесени известни фигури от историята на България - премиерът Богдан Филов и съпругата му, принц Кирил, Алберт Гьоринг, цар Борис Трети.

Поканата към Леа Коен за интервю бе заради „Събирачът на дневници". Разговорът обаче тръгна в различна посока.

- За политика или за култура ще си говорим, г-жо Коен, културата като че ли е най-маловажната тема в българското общество през последната година за сметка на политиката?

- Въпросът дали културата е необходима съдържа в себе си голямо противоречие, защото тя е част от цялата обществена организация. Дори в моменти на най-големи конфликти, на войни, тя съпътства обществото и събитията. Друг е въпросът доколко интелектуалците в определени периоди се оказват на необходимата висота, за да могат да участват не само по най-смисления начин в процесите и конфликтите, които се развиват, а и да съдействат със своята по-голяма образованост и информираност за по-разумното и бързо разрешаване на конфликтите.

В момента вероятно се развива финалният ендшпил на кризата, българската държава е в състояние на парализа, институциите не функционират и обществото има сериозни и понякога груби възражения срещу правителството. Тази парализа не може да завърши по благоприятен начин. Демокрацията е измислила един-единствен начин за излизане от тези състояния. Те не са уникални и се случиха в много страни на Европа през последните 2-3 години. Това се решава чрез един класически способ - избори. Както Чърчил е казал: „Демокрацията е несъвършена, но за съжаление не сме измислили нищо по-добро досега".

- Интелектуалците обаче отново не участват на обществената сцена. Къде са те - изтикани ли са от нея, или са твърде заети със собствения си бизнес?

- Една типична черта на българските интелектуалци е тяхната традиционна предпазливост. В много редки периоди в българската история - през Възраждането, през 40-те години, около Пражките събития 1968 г., около '88 и '89 г., единици от интелектуалците са имали смелостта да участват като коригиращ фактор на политическата сцена и са платили съответната цена. От 1989 г. насам, за мое съжаление те демонстрират доста консервативно и боязливо поведение. От една страна това е разбираемо, защото тяхна основна грижа бе собственото им оцеляване, тъй като културата беше поставена в екстремни условия и всеки трябваше да се спасява посвоему и поединично, при това с един конформизъм, който много ме учудва, особено при по-младите хора. За тях очевидно личната реализация и проблеми са много по-важни от обществените.

- Но има и такива, които станаха част от свитата на партийни лидери - пак ли заради оцеляването?

- Намирам за крайно неуместно обвързването на интелектуалци с партийни фигури и превръщането им в адютанти. Мястото им не е там, ролята им в обществото е да коригират, да представят критичната гледна точка.
В края на Втората световна война голяма част от интелектуалците е била поставена под съмнение заради колаборационистката им роля и чувства по време на германската окупация. Това беше тежък урок за тях. Френското общество, политическа класа и правосъдие сурово наказа тези хора, някои от тях дори платиха с живота си, бяха осъдени на смърт.

Разбира се, не може да бъде направен паралел. Тук имаме съвършено различна ситуация. Но интелектуалецът не е гарантиран от погрешния избор, винаги е рисковано взимането на пряко и лично отношение към политическа партия. Той обаче може много по-нюансирано и аналитично да обясни пред обществото известни процеси, заблуди, безпокойства, които не всеки човек може да формулира. Интелектуалците имат много съществена роля в обществото, която ние в България не винаги успяваме да осъществим.

- Не винаги или никога, защото преди промените много от интелектуалците бяха лакеи на властта, но и днес като че ли е така? С известни изключения, разбира се.

- Категорично не съм съгласна, защото голяма част от моето професионално осъществяване е било преди промените и аз никога не съм била лакей, писала съм и статии срещу соцреализма, участвала съм в спонтанни конференции. Много хора го правеха по онова време. Видимостта не беше голяма по очевидни причини. Но както и сега, мажоретките на режима бяха по-видни, в по-красиви костюми, на първа линия... Познавам почтени и достойни хора, някои от които бяха партийни членове, и въпреки това си навличаха неприятности, бяха дисиденти. Такъв е Валери Петров, който през 1984 г. беше в немилост и на събитие в Унгарския културен институт той произнесе първата публична дисидентска реч за свободата на мислене и изразяване.

- Защо „мажоретките" на Тодор Живков не бяха наказани за това поведение след промените?

- Аз смятам, че много по-важно е да се търси креативното начало, зърното на доброто, тази капка синя кръв, която съществува във всеки и от която може да се роди благородството, отколкото ожесточеното преследване до края на света и на дните. Нещата трябва да се знаят, за да могат да бъдат опростени, разбрани и осмислени. У нас обаче нямаме знанието и осмислянето, а за прощаване въобще не може да става дума. Защото процесът не е бил прекъснат - хора, институции и последните окопи на тоталитаризма все още съществуват, макар и в много жалко състояние. Това, което не се е случило през 1989 г., ние не можем да го направим сега, младите хора днес не разбират какво е било преди това. Родителите им не им разказват какво за живота си през тези години, защото трябва да им признаят и своите собствени грехове.

Ние не си уреждаме добре сметките с миналото от времето на диктатурата, затова се появява носталгия по социализма и идеализация на една фалшива партия - да ме прощават БСП. Нямам нищо против левите партии в Европа, социал-демократите защитават правата на една много голяма част от обществото и вършат наистина полезна работа. Но БСП не е лява партия. Бившите комунисти се травестираха като социалисти и измамиха обществото. В тази партия има олигарси, хора, които се занимават с мащабен бизнес! В никоя социал-демократическа партия в Европа няма да намерите такива рецидиви.

- Грижата за човека в БСП, както виждаме, е грижа за богатия човек.

- Грижата за човека липсва и при абсолютно всички останали партии.

- Защо народът продължава да им вярва сляпо и да им дава гласа си?

- Хората нямат избор. Партийната система е обсебена не от партии, а от кланове. В България няма нормални партии - нито БСП е лява, нито ГЕРБ е дясна. Това са едни образувания. За жалост, у нас има много кадърни и образовани млади хора, които нямат никакъв достъп до властта.

- Причината не е ли у тях?

- Не. Причината е в изключително консервативната протекционистка структура на самите партии, които съществуват единствено като клики. Подборът се прави йерархично от лидера и от един приближен кръг. Политиците просто се назначават. Т.нар. ляво и т.нар. дясно играят волейбол. Какъвто и да е резултатът от мача, той не е от полза на избирателите. Аз не виждам изход от това положение в момента. Щом двама души могат до такава степен да разклатят държавата...

- Смятате ли, че битката между Кронос и Зевс може да срути държавата?

- Не познавам дейността на тези двама души, които са във фокуса на обществения интерес и паника. Но съществуват признаци за дестабилизация, което е изключително вредно, защото това е най-неползотворната среда за всички - и за партиите, и за обикновените хора. Ако проблемите не могат да бъдат решени разумно, чрез преговори, това води до непредсказуем резултат.

- Може ли да отговорите като писател и дипломат - толкова ли е лесно да се катастрофира една държава?

- Не е лесно, двама души не могат да го направят. Тези процеси се наблюдават от близо една година насам. Имам възможност да разговарям с чужди наблюдатели и анализатори, които са изключително обезпокоени от това, което се случва в България от близо година. Така че дестабилизацията не е започнала онзи ден, а доста преди това. Държава не се разтурва толкова бързо, независимо коя е. Съвременна Европа има нужда от устойчивост и гледа по всякакъв начин да предотвратява конфликти и драми, които могат да доведат до дестабилизация дори в по-малко значима държава като нашата.

- Смятате ли, че Европа ще се намеси в нашия проблем?

- Не, не смятам, че ще намеси като в Гърция.

- Защо тогава се намеси в Гръцката криза?

- Гърция е страна от еврозоната. Европейският съюз беше принуден да вземе мерки и там бяха наляти около 40 милиарда евро, за да бъдат спасени банките. Около 40% от капитала в гръцките банки е френски. Българските банки обаче не са в еврозоната. Банката може да се казва „Райфайзен" или „Сосиете женерал", това обаче не означава, че „Райфайзен банк" в Берлин и в Мюнхен ще се бръкне, за да спаси нашата.

- Излиза, че Европа няма да си мръдне пръста да ни помогне, въпреки че сме в Европейския съюз?

- Надявам се да направи нещо. Но нашето членство е много частично - ние не сме в Шенген и еврозоната. Не съм финансист, но като човек с известен политически опит ми се струва, че може да ни помогне най-вече Международният валутен фонд. Който обаче няма такива финанси като ЕС. Може би ще ни отпусне 1 милиард евро. Но все пак аз не познавам реалното финансово състояние на държавата, пък и не знам кой го познава.

- Тези, които го познават, очевидно крият какво е финансовото състояние на България.

- Нека да кажат какво е! Вероятно положението не е такова, че българските граждани да могат да си легнат спокойно днес, утре и вдругиден. Българите са най-бедните хора в Европа, но са отговорни и свестни. Те си държат всичките спестявания в банките с голямо доверие и знаят, че техните собствени финанси са гаранция за оцеляването на семействата им и по някакъв начин на цялата държава. Ще бъде огромно престъпление, ако техните спестявания пострадат - морално, политически и финансово престъпление. Защото това е игра с човешки съдби. Това не бива да се случва на едно и също поколение два пъти! Смятам, че политическите амбиции трябва да отстъпят на заден план.

- Вярвате ли, че политиците ще преодолеят амбициите си пред катастрофата, която причиниха на своите граждани?

- Ами ако имат малко съвест и акъл в главата, трябва да го направят. Защото кой има интерес държавата ни да потъне? Никой. Дори самите управляващи. Защото ще потънат заедно с държавата. Аз вярвам в здравия разум.

- Вие сте голям оптимист, ми се струва?

- Мисля, че всички трябва да бъдем оптимисти. Нашата държава е оцелявала и при по-сложни обстоятелства. Не бихме били сериозна държава, ако зависим от разправиите между двама души.

- Може би действително сме несериозна държава?

- Не, ние сме една много корумпирана държава. Корупцията е нещо много добре организирано и интелигентно изработено. Това е големият проблем на държавата. Корупцията е и продажба на влияние - понятие непознато на българската правосъдна система. Във Франция функционира Законът за непoтизма и всеки премиер може да бъде осъден, ако е назначил свои близки и роднини във властта или ги е облагодетелствал с проект. В момента се водят процеси срещу бившите президенти на Франция Жак Ширак и Никола Саркози за средства с неясен произход, които са били използвани в техни кампании. Чувам и за съпругата на председателя на БСП Сергей Станишев, която получава проекти за милиони от негови политически партньори - това е висша форма на непoтизъм!

- Това се отнася и за Бойко Борисов, който докато управляваше облагодетелстваше фирмите на партньорката си в живота Цветелина Бориславова - в нейната банка например се плащаха винетките за колите.

- От там трябва да се започне чистенето. Може да нямаме Закон за непотизма. Но в договора ни с ЕС е записано, че ако нямаме закон по даден казус, трябва да използваме европейското законодателство. Към всички форми на облагодетелстване, присвояване и протежиране, обществото трябва да бъде безкомпромисно. Все още обаче няма разобличени и принудени да се оттеглят от политиката заради присвояване, а целият политически спектър у нас е заразен. Превърнали сме се в държава от латиноамерикански тип.

- Преди десетина дни във фейсбук написахте: „Живеем по Маркес: Хроника на една предизвестена смърт". В кой роман живеем днес, г-жо Коен?

- Написах това преди кризата с банките. А днес живеем може би в „100 години самота", пак по Маркес. Тук сме като в някое Макондо, непрекъснато вали, скръстили сме ръце, гледаме този безнадежден дъжд и чакаме да ни се случи нещо свръхестествено. Много ми се иска да излезем от този сюрреализъм. Не това е начинът, по който трябва да съществува една модерна държава.

Източник: Площад Славейков