/КРОСС/ Преподобни Атанасий живял през Х век. Родил се в Трапезунд и при кръщението си бил наречен Аврамий. В ранно детство останал сирак. За възпитанието му се грижела една благочестива инокиня.

По-късно отишъл в Цариград. Там той се запознал и усъвършенствал в тогавашните науки. Още в детски години малкия Аврамий силно желаел да служи на Бога чрез иночески трудове. Той станал ученик на преподобни Михаил Малейн и бил подстриган в монашество под името Атанасий. След време отишъл в Света гора, където се отдал на труден аскетически живот, стараейки се да скрие от всички и своята ученост, и великите си дарования. Но това се оказало невъзможно. Разчули се както големите му знания, така и неговия свет и добродетелен монашески живот. Мнозина започнали да му отдават почести. Уважавали го и видните за онова време сановници и пълководци на имерията Лъв и Никифор.

По-късно Никифор става византийски император. Той щедро подпомагал Атанасия в изграждането и разширяването на светогорските манастири и особено в изграждането на основания от Атанасия манастир, наричан сега Великата лавра св. Атанасий Атонски.

Благочестивият монах Атанасий получил от Бога дар да върши чудеса. С усърдна и гореща молитва към всеподателя Бога той извел изобилна вода до своята лавра. И досега този извор се нарича на неговото име.

Св. Атанасий Атонски завършил земния си път в края на Х век.

Преподобният Атанасий, достоен за безсмъртни похвали, се родил за смъртния човешки живот в град Трапезунт. В книжната мъдрост го възпитала Византия (Константинопол) а Кименската обител и Атонската планина го принесли като богоугоден плод на Господа. Родителите на Атанасий били благородни и благочестиви хора. Баща му бил родом от Антиохия, а майка му - от Колхида. Те живеели в Трапезунт. Бащата на Атанасий починал още преди той да се роди, а като го родила и го възродила със светото кръщение, майка му също се преставила на Господа. В светото кръщение на момчето било дадено името Аврамий. Една благородна монахиня взела и възпитала сирачето. Още от детските години на Аврамий проличавало какъв ще бъде неговият живот, когато достигне пълнолетие. Макар и невръстно дете, той се държал като разумен и добронравен мъж и дори в детските игрите връстниците му не го избрали за цар или воевода, а за игумен. И наистина, още като малък той навиквал на монашески живот. Като виждал възпитателката си непрестанно да пребивава в молитва и пост, се стараел да й подражава, доколкото е възможно за едно дете, като пости и възнася молитви. Той преуспявал повече от връстниците си и в началното училище.

Така, възмъжавайки в тяло и разум, Аврамий достигнал пълнолетие. По това време починала монахинята, която го отгледала. Отново осиротелият Аврамий я оплакал като родна майка. После той пожелал да отиде във Византия, за да продължи образованието си. Бог, Който се грижи за сираците, изпълнил така неговото желание. По това време в Гърция царувал благочестивият император Роман. Той изпратил в Трапезунт един от дворцовите евнуси, за да събере търговските данъци. Евнухът се запознал с благовидния и разумен юноша Аврамий, взел го със себе си във Византия и поверил грижата за неговото философско образование на един изтъкнат учител на име Атанасий. Скоро ученикът се изравнил в знанията със своя учител. В ония години във Византия живеел воеводата Зефиназер, който сгодил сина си за една родственица на Аврамий. Той се запознал с юношата и го взел в своя дом. Аврамий, макар и да пребивавал в богат дом, изобилстващ на изискани ястия, не оставял постническото въздържание, на което навикнал при своята възпитателка монахиня. Той избягвал насладите от храната и не се съгласявал да яде на воеводската трапеза, но задоволявал глада си - и то по необходимост - със сурови треви и зеленчуци. Стараел се винаги да е бодър и желаейки да победи естествения сън и дрямката, напълвал купа с вода и потапял в нея лицето си. Всячески изнурявайки тялото, Аврамий умъртвявал плътта си и я поробвал на духа.

Заради този добродетелен живот, а също и заради големия си ум, Аврамий бил обичан от исички и станал известен на хората и дори на самия император. Той назначил Аврамий за учител в държавното училище, наравно с бившия му наставник Атанасий. Но тъй като преподаването на Аврамий се харесвало повече и при него идвали повече ученици, Атанасий завидял на бившия си ученик и започнал да го ненавижда. Като научил за това, блаженият Аврамий скоро оставил учителската длъжност, защото не желаел да огорчава учителя си. Той живеел в дома на воеводата и се посвещавал на своите обичайни подвизи. Скоро воеводата получил от императора заповед да се отправи по държавни дела в Егейско море. Воеводата, който силно обичал Аврамий, взел в плаването и него. Те стигнали до Авид, а после се отправили в Лимен. Тук Аврамий забелязал Атонската планина, обикнал я много и у него се породило желание да се засели в нея. Когато изпълнили поръчението на императора и се завърнали у дома, по Божия промисъл от Кименския манастир, разположен близо до Атон, в Константинопол пристигнал преподобният Михаил, наречен Малеин.

Аврамий не бил в състояние повече да пребивава сред житейската суета и презрял всичко в света, увлечен от стремежа си към монашеството и любовта към преподобния, побързал да отиде при него. Когато пристигнал в Кименската обител, той паднал в нозете на светия старец Михаил и със сълзи го умолявал да го облече в монашески образ и да го присъедини към избраното стадо на словесните Христови овци. Преподобният Михаил посрещнал приветливо Аврамий: без да отлага изпълнението на молбата му и без да го изпитва, той веднага постригал Аврамий с името Атанасий, като вече опитен подвижник, защото виждал горещата му любов към Бога.

Така, в продължение на четири години, той се показал съвършен в монашеския живот. По-късно преподобният отец му заповядал да живее в безмълвие в пустинна килия, отдалечена от обителта на едно поприще. При това старецът му дал следната заповед за поста: да вкусва храна не на третия, както досега, а на втория ден, да яде сух хляб и да пие по малко вода; заповядал му също от вечерта и до третия час на деня на всички Господски и Богородични празници и в неделните дни да пребивава без сън в молитви и славословене на Бога.

Преподобният Михаил искал да постави Атанасий игумен след себе си, защото вече бил в преклонна възраст и наближавала кончината му. Като научил за това, Атанасий избягал оттам, макар и да не желаел да се раздели с любезния си отец, защото се страхувал от бремето на началството и се смятал недостоен за пастирския сан. Той странствал по Атонската планина, посещавайки пустинни отци, и с примера на добродетелния им живот се вдъхновявал за високи подвизи. Като намерил няколко братя да живеят сред скалите недалеч един от друг, той се заселил сред тях и започнал да подражава на строгия им живот.

Но преподобният, който обичал безмълвието и избягвал човешката слава, напуснал жилището си и започнал да обикаля вътрешността на планинската пустиня. Наставляван от Бога, той стигнал до самия край на Атон, в една местност, наречена Мелана - обширна пустиня, разположена далеч от останалите килии на постниците. Като си устроил колиба на един хълм, Атанасий започнал да се подвизава тук, устремен към висши подвизи.

В това време императорът пратил военачалника Никифор (впоследствие гръцки император) с войска на остров Крит, който тогава бил завладян от мюсюлманите. Никифор не се уповавал на силата на гръцката войска, а търсел молитвената помощ на светите отци. Затова пратил един свой довереник на Атон, като написал на целия събор на атонските отци писмо, в което молел за тяхната молитва към Бога, за да му бъде пратена помощ свише против мюсюлманите. Той още молел да му изпратят Атанасий, за когото знаел от брат си Лъв, че живее на Атон. Като прочели писмото му, атонските отци неуморно отправяли молитви за военачалника, а после, когато намерили Атанасий в пустинята, го призовали на събора и му заповядали да иде при него. Отначало Атанасий отказвал и се подчинил само поради укорите на старците. Заедно с него те пратили и един от уважаваните старци, който Атанасий почитал като свой учител и го следвал като ученик. Двамата се качили на кораб и отплавали в Крит. Те се явили пред благочестивия военачалник Никифор и още щом зърнал Атанасий, той се хвърлил на врата му, разцелувал го с радостни сълзи, почитайки го като свой духовен отец.

След като прекарали заедно няколко дни и се насладили на общуването и дружелюбните си беседи, те се разделили. Атанасий се завърнал на Атон, а военачалникът тръгнал на война и по молитвите на светите отци, победил мюсюлманите и отново присъединил Крит към Гърция. Скоро след това Никифор отново изпратил на Атон един от своите приближени на име Методий (който по-късно станал игумен на Кименската обител) при преподобния Атанасий с три литри злато, за да се заеме с устройването на килии.

Като видял топлата любов на Никифор към Бога и неговото добро намерение и осъзнал, че то е дело на Божията воля, блаженият Атанасий приел златото и започнал грижите за строежа. Той разчистил мястото и преди всичко направил килии за безмълвие на Никифор, устроил храм в името на свети Йоан Предтеча, а после в полите на планината издигнал прекрасна църква в името на Пречистата Дева Богородица.

Когато завършил църквата в чест на Пресвета Богородица, преподобният започнал да изгражда килии около нея - с една дума, да издига прекрасна обител. Той устроил трапеза и болница, странноприемница, а после и баня за болните и странниците, като мъдро устроил и всички други необходими за обителта здания. След това събрал много братя, дал им за ръководство строг общежителен устав, съставен по образеца на най-древните палестински обители. За събраното словесно стадо преподобният Атанасий станал игумен, който бил угоден на Бога и към когото благоволявала Пресвета Богородица, защото един от монасите Я видял да посещава създадената от преподобния обител и Своята църква.

Както вече споменахме, при преподобния се стичали отвред много братя. Затова църквата трябвало да се разшири и към стените й се пристроявали притвори и допълнителни олтари.

След кончината си преподобният не бил погребан три дни, докато не се събрали отците на всички светогорски обители и не му устроили тържествено погребение. Честното му тяло не се променило, не отекло, не потъмняло и лицето му било като лице на спящ, не се усещала и обичайната за покойниците миризма. Всички много плакали за него. А когато извършвали погребалните песнопения, от раната на крака му потекла кръв. Кой е виждал от рана на умрял преди три дни човек да тече кръв? Като видели това, някои от почтените старци започнали да я събират с кърпи и за благословение се помазвали с нея като с велика светиня. Така погребали честното тяло на преподобния отец.