/КРОСС/ Настъпва краят на XLII Народно събрание. Скоро то ще бъде разпуснато. Дойде времето за равносметка.

Всяка парламентарна група носи своята отговорност за това, което се случи, но и за онова, което не стана в този парламент.

Всеки народен представител с думите или с мълчанието си, с присъствието или с отсъствието си допринесе за положението, в което се намираме.

Сега, когато съдбата на парламент и правителство е предрешена, в навечерието на поредната извънредна предизборна кампания, няма нужда ситуацията допълнително да се драматизира. Целта на проповедниците на държавния апокалипсис, на тези, които дори не могат да се зарадват на оставката заради „оставената разруха", беше правителството да си отиде. Това вече е факт. Така че нека успокоим страстите. Парламентарни кризи е имало и преди, вероятно ще има и занапред. Решението на тези кризи е ясно. Това са изборите и в тях няма нищо страшно.

Въпреки безцеремонното говорене за финансов колапс на държавата и въпреки криминално предизвиканата банкова криза, ситуацията в страната е стабилна и много от показателите, в т.ч. тези за икономическия растеж и безработицата, за фискалния резерв и приходите, са по-добри от миналогодишните.

Истината е, че този парламент се разпуска преждевременно не защото не се справяше с работата си. Това впрочем важи и за правителството. Допуснати бяха грешки, но нито една от тях не беше фатална.

Тези от нас, които през последната година решихме да работим, а не да пречим, имаме своите успехи. Гласувахме редица важни законопроекти в невралгични области като енергетиката, конкуренцията, сигурността. Върнахме в сила швейцарското правило за редовна индексация на пенсиите, размразихме доходната политика, въведохме възстановяване на данък общ доход за хората с най-ниски доходи. Паралелно с това наложихме невиждан досега парламентарен контрол върху органите на изпълнителната власт. Надали други министри са били препитвани, изслушвани и проверявани и в ресорните комисии, и в пленарната зала, както министрите от кабинета „Орешарски".

Този парламент, това правителство можеха да работят успешно и по-дълго, ако хоризонтът им не беше преждевременно определен от страна на една от подкрепящите политически сили - тази на ДПС.

Знам, че много мои колеги от Парламентарната група на Коалиция за България си мислят: „Можехме повече!", „Можехме и по-добре!". Сигурно е така. Но можехме ли наистина?! Оставиха ли ни поне миг спокойствие за работа? Подкрепиха ли ни поне по един проблем? Независимо дали говорехме за цената на тока, за лекарствата или за бежанците, дори в моменти на кризи и бедствия, управляващото мнозинство и правителството бяха подложени на непрекъсната политическа атака. Бойкот... протест... вот на недоверие... вето на президента... Често всичко това наведнъж!
Уважаеми колеги,

Не можем да се оправдаваме с тези реалности, но не можем и не бива да не ги отчитаме. А политическата реалност е следната - парламентът си отива не защото не можеше, а защото най-голямата парламентарна сила не искаше той да работи. И ако има нещо наистина страшно в случилото се през изминалата година, то това е отказът на една от водещите политически сили в България да спазва Конституцията и правилата на представителната демокрация. ГЕРБ (гражданите за европейско развитие на България) просто отказаха да са опозиция. Въпреки че непрекъснато тръбяха, че са спечелили изборите, те не харесаха резултата от народния вот и решиха да не го зачитат. Просто така! В нито един момент близо стоте народни представители на ГЕРБ не се държаха като парламентаристи. Дори не и като опозиционери. Те действаха като група за саботаж, която по сигнал на пожизнения си ръководител влизаше и излизаше, ставаше и сядаше, викаше или мълчеше. Нападките им рядко бяха политически, по-скоро бяха лични, често обидни. Нека не забравяме, че Борисов наричаше премиера „псевдоексперт", а министрите - „пощальони"! Обявяваше „война" и „реваншизъм до дупка", а за собствените си депутати простодушно обясняваше, че били „цопнали" тук или там.

От тези думи струи презрение. Презрение към институциите. Презрение към Народното събрание. Презрение към парламентаризма. И в крайна сметка - презрение към демокрацията.

Една година на незачитане на установените институционални и парламентарни правила. Още една година на говорене в стила на „политическата чалга". Една година непрекъснат саботаж. Това бе „предизвикателството ГЕРБ", с което XLII Народно събрание не можа да се справи. Дано XLIII НС не бъде изложено на подобно изпитание. Но ако е, тогава всяка парламентарна група ще трябва да избира между парламентаризма и ГЕРБ. Двете явно са несъвместими!

Но все пак смея да се надявам ГЕРБ да преосмисли това си поведение занапред. Надявам се също то да не служи за пример на други парламентарно представени политически сили. Липсата на способност за общуване с инакомислещите трябва да бъде преодоляна. Съгражданите ни се нуждаят от спокойствие. Умориха се от конфликти. Нека тези, които ще съставят следващото Народно събрание, покажат, че е възможен и друг път - път, ако не на съгласие, то поне на разбирателство.

Преди една година при тържественото откриване доайенът на парламента проф. Стефан Данаилов ни попита: „Какво ни става, дойдем ли тук?" и ни призова към повече разум. Това Народно събрание не го чу. Дано го чуе следващото.

Изказване на председателя на ПГ на КБ Атанас Мерджанов