/КРОСС/Не е важно колко, а какво четем, казва проф. Ивайло Дичев

Има ли през последните две десетилетия по-трогателна гледка от книгата? Имам предвид физическата книга, с поизбеляла корица, автор, подчертани тук-там редове. През 90-те новите хотели запълваха празните полици на мебелите със събрани из кабинети, читалища и мазета томове на Живков, партизански стихове, съвети за жената, съветски космонавти, та дори някой учебник за инженери.

В един момент това навлезе в тренди кафенета, където идиотски книги тип "слонът при социализма" изразяваха насмешката на новото поколение над старото, погубило, предполага се, живота си в офлайн тъпотии.

Години наред можеше да се видят импровизирани антиквари, наредили книгите върху пейка или направо на земята. Под надписа "всичко по един лев" можеше да видите така ценените навремето томове на "Златни зърна" или "Световна класика" до циклостилни брошури за кандидат-студенти.

Често подборката подсказваше, че става дума за книжния багаж на едно семейство - бащата, детето, бабата - събиран и пазен с години, после изведнъж е станал излишен, защото мазето трябва да се преустрои в дюкян. Известно време спирахме и ровехме в тези кашони, движени от тази древна представа за културата като рудник, където лежат заровени скъпоценни камъни.

После полека лека престанахме да ровим. Стана ни ясно, че важните неща така или иначе ще се преиздават, ако не физически, то в електронен вариант. Че оттук нататък все по-трудно ще смогваме да прочетем все по-огромната продукция, която ни се предлага. А може би и на нас се наложи да опразним мазетата за някакви по-практични цели?

Трудно е някак да се разделиш с книгата, с която си прекарал дълги часове на вълнения: някак ти се иска да я прочете и друг.

Да мине през подчертаните места, през петната от кафе, през прегънатите страници, където си заспивал. Наследили сме това от времето, когато книгите са били малко и именно за това - място, през което задължително минава всеки. Днес синовете вече не прочитат книгите на бащите си; твоята книга няма защо да интересува другия човек, защото той просто си купува някаква друга книга, произведена от пазара по неговия вкус.

Прочиташ и хвърляш, прочиташ и преинсталираш на таблета. И книгата остава разкрачена между високата си символична стойност и физическата маса, която задръства жилището ни: не ни дава сърце да я изхвърлим, но все по-ясно ни става, че няма за кого да стане отново важна, както е била за нас.

Различни групи редовно организират безвъзмездно даряване на книги под различни форми: едни подаряваха сбирките си на общинската библиотека или училище, други организираха обмен на книги, при който взимаш каквото ти се чете и оставяш каквото си прочел. Не говоря за бизнес инициативи на издателите от типа "подари книга за Коледа", а за спонтанен идеализъм, породен от вярата, че книгата е необикновена вещ. Вярно, че да подариш примерно сандвич, може да е по-необходим за един безпаричен човек, но тук практичното няма нищо общо.

Не бих употребил и думата "духовно" заради странните заглавия, които циркулират при тези идеалистични жестове - за повечето от тях бих викал "За Бога братя, не четете!" Като че ли книгата като предмет е загубила връзка със съдържанието си и духовните йерархии, в които сме свикнали да я полагаме.

Самият акт на четене се е превърнал за някои елитарни младежи в странна субкултура: духовното не е да проникнеш в света на Бодлер или Вирджиния Улф; духовното е станало селфи-преживяване - да виждаш себе отстрани седящ на пейката и четящ, и хората си казват - виж ти, не попипва телефона си, а чете. А че книгата е някаква конспиративна теория за жените, забременели от извънземни, все едно.

Непрекъснато се оплакваме, че днес по-малко се чете, под 50 на сто от българите, казват, са прочели по една книга за изминалата година. Всъщност това не е вярно.

Дигиталната революция направи така, че четем много, много повече от преди.

Просто не четем от начало до край предмета "книга": влизаме в потока на думите, прескачаме от страница в страница, от автор на автор, никога истински не почваме и тъкмо за това и не свършваме. Носталгията по книгата в този смисъл е носталгия по една култура с начало и край, която можем да притежаваме.

Прочетох, мое е, знам го, давам ти го. Нещо като спасителен пояс в шеметно разширяващата се дигитална вселена от знаци, в която се чувстваме загубени.

Източник: webcafe.bg