/КРОСС/ 22 септември 2013 г., 101-ви ден от протестите против кабинета „Орешарски". Днес действията на президента не срещнаха съпротива от поборниците за правила, прозрачност и морал, които преди храбро трамбоваха по жълтите павета.

Бяхме извършили преврат и властта се намираше в ръцете ни. Но за съжаление на никого не съобщихме, че сме извършили преврат и че сме завзели властта. А един преврат, за който никой нищо не знае и не се съобщи на народа, не струва пет пари. В „Как извършихме преврат" Азис Несин разказва за измислената държава Йовреке, в която няколко заговорници решават да свалят правителството. Тъй като е юли и всички от кабинета са на почивка, превземането на основните институции става за не повече от час. За беда обаче, тъкмо когато операцията приключва, руква проливен дъжд, токът и телефоните спират и... метежниците няма как да съобщят на гражданите, че са взели властта. Разказвам това, защото в България също беше извършен опит за „преврат", но мнозинството от гражданите така и не го разбраха. С призива си парламентът да разреши на служебното правителство да сключва договори за външни заеми президентът Плевнелиев пробва да разтегли правомощията си и да се самоовласти отвъд позволеното му от конституцията. Ако това ви звучи пресилено, ще цитирам уважаван професор по конституционно право, който в свой труд от 1994 г. пише следното: „Несъмнено е, че служебното правителство има временен характер и ограничени функции, свързани преди всичко с подготовката и провеждането на свободни и честни избори... В контекста на парламентарната традиция служебното правителство следва да съсредоточава своето внимание върху проблемите на текущата политика, като осигурява т. нар. добра администрация без да предприема инициативи с дългосрочни последици за страната."

По-нататък същият професор обяснява, че „публичната власт се концентрира за определен период от време в ръцете на президента на републиката, тъй като служебното правителство се намира в пряка политическа зависимост от него, а действията му остават без покритието на парламентарния контрол." А ето и какви тревоги го изпълват заради това обстоятелство: „В условията на поляризация и взаимно недоверие то предизвиква известни реминисценции за злоупотребите с властта през някогашните времена на т.нар. личен режим... В подобни ситуации никакви юридически норми не могат да заменят привързаността към демократичните ценности и „неписаните правила" на обществения морал."

Цитатите бяха извадени от д-р Иво Инджов от Института за модерна политика и са изключителна находка, доколкото името на автора се завъртя в рулетката за премиер на бъдещото служебно правителство. Проф. Георги Близнашки дори се похвали, че с него са водени разговори за поста, а още по-интересното е, че това се случи само няколко дни след като президентът лансира идеята за „празния чек". Конституционалистът не реагира и когато ГЕРБ я пробута в парламента под формата на проект с мотива назначеният от Плевнелиев кабинет „да води преговори и да сключва договори за външни заеми с други държави, ЕС и неговите институции, както и други международни организации и финансови институции, при условия на последваща ратификация от Народното събрание".

Явно проф. Близнашки вече не се тревожи „за злоупотребите с власт през някогашните времена на „личен режим", тъй като е убеден, че президентът е привързан към демократичните ценности и обществения морал. Няма лошо, но като конституционалист той би трябвало да е забелязал абсурда да се позволи сключването на международни договори за заеми на несъществуващо правителство, което отгоре на всичко не е избрано от суверена и работи без парламентарен контрол. Оттук следователно може да се допусне, че или е изпаднал в амнезия за текстовете на основния закон, или пред професионализма е избрал предложения му пост... Впрочем идеята на президента не срещна съпротива и от страна на поборниците за правила, прозрачност и морал, които преди храбро трамбоваха по жълтите павета с призиви срещу олигархията. Нямаше ги нито красивите, нито умните, нито прекрасните и великолепните, въпреки че скандалното предложение трябваше да ги разгневи и веднага да хукнат с розовите свирки и вувузелите. Поне за парлама, както се казва, „качеството" не биваше да оставя впечатлението, че под олигархия е разбирало само една част от нея, както и че голямата цел на моралната му разядосаност е била да обслужи дневния ред на другата. Разбира се, с любезното съдействие на президента, който не просто продължи да работи за интересите на издигналата го партия, но и се хвърли да обезпечава финансово евентуалното й завръщане на власт.

За щастие абсурдното искане няма да мине, след като въпросната партия обяви, че окончателно напуска 42-рия парламент. Това обаче ни най-малко не означава, че следва да забравим за проявената наглост и за лицемерието на претендиращите да са предводители на „гражданското общество". Сред които, между другото, беше и проф. Близнашки - той дори оглави инициативния комитет за събиране на подписи за изборния референдум, предложен от президента в края на януари.

Това ме подсеща, че темата за допитването се замръчка напълно, макар да беше лансирана с помпозни приказки за нуждата от „дълбока реформа на избирателната система". Замря и се спихна, нищо че точно сега беше моментът държавният глава да се присети отново за нея, а комитетът на Близнашки вече да е събрал недостигащите подписи за провеждането на референдума.

Защо ли това не се случи?

По очевидна причина: след като протестите не успяха да подпомогнат опитите за политически реванш на бившите управляващи, внезапно предложеното допитване беше предизборен капан нещо като продължение на антиправителствените демонстрации с мирни средства (по колегата Галя Горанова). Провеждането на операцията не остави съмнение, че зад нея стои тъкмо ГЕРБ, още повече че партията и официално се афишира като основен събирач на подписите. На 9 март Бойко Борисов лично връчи на Близнашки папките, предадени от местните структури, „какъвто ангажимент ГЕРБ пое пред комитета и българските граждани". А на следващия ден комитетаджиите ги внесоха в парламента с тържествено шествие, предвождано от... Йоло Денев.

Не, в случая не влагам ирония, тъй като Йоло Денев беше вероятно единственият в компанията, който искрено и сериозно смяташе, че участва в неподправена гражданска инициатива. За разлика от „активните борци", движени от конюнктурни подбуди, той бе автентичен, вярваше в промяната на системата и не си правеше сметки как президентът ще го трудоустрои. Примерно - като конституционен съдия. Такива мисли обаче със сигурност минаваха през главата на професора конституционалист, тъй като след година и нещо изтича мандатът на съдиите в КС от квотата на държавния глава. Загрижен за своето кариерно развитие, той дори рискува да заложи репутацията си, заставайки зад подписка, една пета от която се оказа фалшива. И нямаше как да е иначе, понеже подписите се събраха урбулешката и за съмнително кратко време, което породи подозрението, че в контролираните от ГЕРБ общински администрации е паднало трескаво ровене в масивите с лични данни на гражданите.

Е, именно

такъв човек изглежда
много удобен

да бъде назначен за служебен премиер, защото без съмнение стриктно ще слуша и изпълнява спуснатите му указания. Лошото е само да не се повтори първата творба на Плевнелиев, която не свърши почти нищо, макар точно краткият мандат на един такъв кабинет да му даваше възможност за бързи и решителни действия. В крайна сметка правителството „Райков" не успя да се справи и с основното си задължение - организирането на честни избори, а един от малкото положителни резултати от работата му беше за самия премиер. Марин Райков, нека припомня, се самопредложи и самоназначи за посланик на България в Рим с любезното съдействие на президента. Което означава не друго, а че е гледал на поста си просто като на обстоятелство, благоприятстващо дипломатическата му кариера. Предстои да видим какви ще ги свърши и неговият наследник, но поне можем да въздъхнем с облекчение, че в ръцете на служебния кабинет няма да се въртят празни чекове. Все пак едно гайле отпадна! Че както вали, при това непрекъснато и проливно, току-виж се бяхме озовали в Йовреке. Едно е обаче да се кикотим на пишман превратаджиите в хумористичен разказ, съвсем друго е да живеем в подобен сюжет...

Любослава Русева

„Преса“