/КРОСС/Веселин Калановски е поканен последно за служебен министър на културата, съобщи „Площад Славейков", след като постът бе отказан от Христо Мутафчиев.

Актьорът е приел поста след разговор в края на миналата седмица, когато всички медии тръбяха, че до изборите културата ще бъде управлявана от Явор Гърдев. Режисьорът нито е отрекъл, нито потвърдил публично предложението от президентството. Окончателният избор ще бъде обявен в сряда.

Дали ще е Гърдев, или Калановски, служебният министърът на културата ще има тежко премеждие - да намери липсващите 10 или 15 милиона, с които годината в сценичните изкуства ще може да бъде приключена. Схемата с делегираните бюджети изчерпа изготвения на базата на миналогодишните разходи бюджет в културата. От Съюза на артистите твърдят, че театрите през новия сезон може да не отворят врати, защото нямат пари за планираните нови продукции, не могат и да се разплатят с актьорите и режисьорите на свободна практика.

Тази ситуация е пределно известна както на Калановски, така и на Гърдев. Преди малко повече от месец Явор Гърдев бе водещ на дискусия, озаглавена „Какво да се прави?", в рамките на Малкия сезон на „Сфумато". Той направи забележителен анализ на културата и онова, което творците очакват от своя министър. Макар изказването да бео пред изключително тясна елитарна аудитория, то му явно е достигнало до властта, за да му предложат поста министър на културата.

Вижте част от изказването на Гърдев в „Сфумато":

„Ще се опитвам да погледна от позиция на хората във властта, за да видя дали те ни разбират. Когато им говорим да дадат повече пари за театъра - защото културната политика в последните 7-8 години е сведена единствено до това, управляващите си превеждат нещата така: на бюджетно ниво парите за цялата сфера на културата е в рамките на статистическата грешка. Това са толкова малко пари, че на властта й е все едно как тези пари ще бъдат похарчени. Така че ни ги дават с посланието: „Вземай и не ме занимавай". Защото за тях това по никакъв начин не е фатално. По този начин обаче пари се дават само на просяци, на сфери, които се считат за апандисит, за странна суетно-забавна добавка на обществото, на която ако дадат някой лев, на държавата няма да й струва нищо. Но защо я дават - ето това управляващите не разбират. Защото не им е преведено, не им е казано, че талантът струва 26 кг злато или 32 стотинки. Просто не е въведена преводна система. Ние самите бягаме от въвеждането на система колко струва нашето усилие, не можем да им обясним защо трябва да ни дадат по-висок бюджет. Затова оценката се оставя в ръцете на политиците. Когато говорите на управляващите с такива термини, те ви гледат като на халтави хора, които лесно могат да бъдат затапени с малки суми.

Политиците като че ли възприемат културата изцяло в термините на пиара. Нашата сфера е малка, но хората ни са гласовити, понеже това е Индустрия на суетата, актьорите са известни, и пораженията, които биха могли да нанесат на управлението, не са съразмерни спрямо големината на нашия сектор. Затова ни дават някакви пари да ни запушат устите за известно време. Така обаче не може да се развива никаква културна сфера.

Съсловието приема министъра на културата у нас в последното десетилетие като техен адвокат пред правителството. И максимумът на това, което той прави, е да упражнява влияние над премиера и министъра на финансите, за да може да изкопчи малко повече пари или поне да лобира да бъдат похарчени 100% от предвидените в бюджета средства. Според мен това е силно дефанзивна политика. Това министерство, реално погледнато откъм централната власт, е без портфейл - в Министерския съвет има един просяк, който гледа как да измъкне някой лев отгоре. Защото когато пред обществото се каже, че няма линейки, че здравеопазването страда, тогава винаги е оправдано дори цялото отнемане на културния бюджет. Културата не може да бъде приоритет пред директно необходими неща като спешната медицинска помощ. Така че една общност, която може да бъде задраскана изобщо, тя е дезинтегрирана, тя съществува само като украса.

Ние сме далеч от комерсиалния театър. Нямаме дори междинно ниво - театър, който е нито това, нито онова. В тази междинна зона се появава стремеж да родим нещо, което е неродимо - задълбочено театрално произведение с всички професионални компоненти - сценография, осветление, оригинална музика, и едновременно с това да пътува и да се показва на всяка естрада. Това не може да стане. Това е мислене тип „Франкенщайн". Сбирток, от който излизане няма. Вървежният театър елиминира в България цели жанрове - драма, трагедия, сатира дори. Това, че загиват, не бива да очакваме, че може да стане грижа на някого..."