/КРОСС/Нова левица: Тука има, тука нема - Калин Първанов, по сп. ТЕМА

или

Защо го няма българският Ципрас

Източник: solidbul.eu

Когато се тюхкаме или злорадстваме защо в България няма нова левица, нека първо хвърлим поглед върху политическата карта на Европа след последните избори. Виждаме, че почти четвърт век след рухването на „комунизма" Източна Европа изглежда като голямо синьо море, а отделните розови острови в него не променят картината. В бившия соцлагер (включително бивши съветски и югославски републики) за евродепутати бяха избрани 81 политици, които принадлежат към Европейската народна партия (ЕНП). Други 25 се определят като консерватори (ЕКР), 22-ма принадлежат към групата на либералите (АЛДЕ), а други 15 са в различни нюанси на десния популизъм и крайната десница. Срещу тях лявото е представено от едва 45 социалисти и социалдемократи (ПЕС), шестима зелени и само три (!) мандата за Европейска лява партия (ЕЛП). При това и тримата са избрани само в една страна - Чехия. Във всички останали неконформистката левица отсъства във видимия пейзаж. Същевременно тя подобри резултатите си на европейско ниво и разшири влиянието си дори в държави, които познаваме още от учебниците по история като „люлки на капитализма"- Холандия (2 мандата), Ирландия (3).

Ако схематизираме резултатите в Източна Европа по оста ляво/дясно, ще установим, че съотношението е 53 мандата в ЕП срещу 131. Ако ли пък картата на ЕС изглеждаше както преди голямото разширяване, сегашният председател на Европейската комисия със сигурност нямаше да се казва Жан-Клод Юнкер (ЕНП), а най-вероятно щеше да бъде Мартин Шулц (ПЕС). Друг феномен на региона е, че източноевропейските членки на ПЕС (сред които са и наследниците на редица бивши тоталитарни комунистически партии) са най-податливи на одесняването на политиката в цялото социалдемократическо семейство. Именно с тяхно участие тук се проведоха най-неолибералните реформи, които сега служат като средство за натиск към стара Европа - да разгради социалните си държави.

Въпреки традиционните леви нагласи в политическия си живот България трудно може да направи изключение в това отношение. Поне още няколко решаващи фактора препятстват появата на нова левица. На първо място сред тях винаги се изтъква липсата на лидери. По едно време някои разпознаха в тази роля нашумелия от февруарските протести от 2013 г. Ангел Славчев. Казват, че в разгара на събитията бунтарят се посъветвал с тогавашни съмишленици какво искане да постави на предстоящата национална среща на протестиращите. Едно от предложенията, които получил, било да настоява за премахване на банковите комисиони при преводи на граждани към държавния бюджет. Дали тази идея му се е сторила неудобна за отстояване, или просто недостатъчно гръмка  и атрактивна, но още на следващия ден и той се включил в шумния „граждански" хор за нова конституция. Ни повече, ни по-малко! Впоследствие Славчев преживя странна метаморфоза - от член на партия „Българска левица" и борец срещу шистовия газ до едно от лицата на партия „България без цензура", възникнала не без помощта на банкови среди и определяща се като... консервативна. Финалът беше предизвестен: махленски развод с Бареков с финансов привкус.

Лидерството вляво на този етап е неблагодарно занятие, което стеснява кръга на „заподозрените". Като всяка апостолска дейност то изисква не само талант, но и време. Всъщност цялото време на този, който реши да й се посвети. И това обаче не е достатъчно. Нужни са и политическа грамотност и култура, тъй като сериозното ляво предполага не само отхвърляне на статуквото, но формулиране на негова алтернатива, при това отвъд удобството на популизма и хейтърското отрицание. Да обобщим: новият ляв лидер трябва хем да е млад и енергичен, а по възможност и телегеничен; хем да е политически грамотен или да се ограмотява в движение; хем непрекъснато да е сред хората, тъй като не разполага с готови структури, на които да се опре, а трябва тепърва да ги изгражда, при това без да е в състояние да обещава на сподвижниците си бърза политическа реализация; хем през цялото това време е нужно и да работи нещо или поне да разполага с някакъв постоянен доход (да не стигаме до „досадни подробности" като грижи за деца, роднини и пр.)

Е, в наши дни е много по-лесно да се продуцира поредният Спайдърмен в политиката, отколкото да се намери подобен персонаж.

На всичкото отгоре социално-демографската структура на българското общество не благоприятства подобна мисия. Митът, че колкото по-беден е един народ, толкова повече олевява, непрекъснато се развенчава от реалността. Родната специфика добавя и още едно обстоятелство: средният гласуващ българин е застаряващ човек, около 51-годишен, скептик, уморен от живота и от политически експерименти (виж „Портрет на българския избирател"). Такъв човек е много по-податлив на дребни подаяния от партиите на статуквото - било като 20-50 лв. стимул, за да упражни „гражданското си право на избор", било като някоя официална коледна или великденска надбавка, отколкото на идейна агитация за евентуални ползи отвъд перспективата на момента.

Радикалното ляво, което настъпва в Европа, тотално отсъства в България на партийно ниво, ако не броим няколкото маргинални компартии, които са изцяло ориентирани към третата възраст или „към светлото бъдеще" през „светлото минало". Единственото изключение може би е „Българска левица", която на европейските избори изненадващо взе към половин процент. Според запознати обаче дори и този скромен резултат веднага е привлякъл вниманието на заинтересувани „бизнес" среди. Всъщност, още по дефиниция лявото е лишено от щедър начален финансов старт. По-лошо от това за симпатизантите му може да бъде само някое менте с претенции за лявост, което е отгледано в скута на едрия бизнес (истинско чудо е, че още никой не се е сетил да акушира подобен Франкенщайн!).

Засега различните леви съществуват у нас главно в гражданския сектор. Но и там не са сила, тъй като теренът отдавна е завзет от влиятелни НПО-та с дясна и неолиберална насоченост. В техни ръце до голяма степен е и проектният „бизнес". Прословутите мрежи на „експертите на прехода" отдавна са се специализирали в занаята и дори са поставени за негов надзорник. След неуспеха си с проект, свързан с диагностика и контрол на жилищата за бедни в общините - отхвърлен заради „непрофесионализъм", членове на ляво сдружение се шегуват, че следващия път трябва да се пробват с нещо „джендър" или „антидискриминационно". Може пък да им излезе късметът...

Така стигаме и до негласното „разделение на труда" в съвременния политически истаблишмънт. „Оставете икономиката на нас, защото ние разбираме повече. Вие се погрижете за малцинствата", казват десните, а „левите" кимат в знак на съгласие. С тази разлика, че в България десните са поели дори и грижата за малцинствено онеправданите. Колчем някой по света се оплаче, че е дискриминиран по етнически, расов, езиков и сексуален признак или пък са нарушени свободите му, българските правозащитници са насреща (стига да не става дума за рускоезичен украинец!).  Да, и тези теми са важни за лявото.  Но когато то остане затворено само в тях, доброволно се обрича на маргинализация.

Днес  не е рядкост да срещнеш десния активист на уютна държавна служба или на публична издръжка. Което, разбира се,  хич не му пречи да се бори за все по- минимална държава! Докато левият (да не се бърка с партийния назначенец в администрацията) често оцелява в частния сектор, където властват законите на реалния капитализъм - натоварването е пълно, а свободното време е кратко. Без да абсолютизираме, но това може да е и едно от обясненията за дясното „количество" във форумите и социалните мрежи - няма си друга работа, освен по цял ден да громи „комунизма".

След като изброихме ред причини, поради които засега не може да има ново ляво в българската политика, нека споменем и няколко, поради които то все пак трябва да се появи. Все по-губещата своята представителност българска демокрация има нужда от него. Най-малкото защото ще спре възхода на крайната десница, на национализма и на национал-популизма, които в крайна сметка ерозират самата демокрация. От друга страна, историческият мастодонт БСП ще бъде поставен в режим на реална конкуренция, което може да бъде само от полза за обществото.

А ето и най-важната причина: от две десетилетия България зави твърде надясно, което се признава дори от либерални експерти. Само един пример - от доста време сме начело в Европа не само по ниски данъци, но и по най-малка преразпределителна роля на бюджета, което видимо не води до устойчиво развитие и до стабилизация на обществото. Даже напротив. За да се съхрани социалният мир, а дори и държавността, очевидно през следващите години са необходими и някои леви решения. Дали няма да повторим един от парадоксите в началото на прехода, когато лявата БСП беше принудена да прави десни реформи, само че този път с разменени роли? Сега България има нужда от леви реформи, но като няма кой друг, нищо чудно да започне да ги прави десницата.