/КРОСС/ Всичко започва в Антверпен през септември 1976 г. с един син термос, китайско производство. Пренесен в ръчния багаж от пътник на редовния полет на белгийската компания "Сабена" от Киншаса, по онова време столица на Заир (бившето белгийско Конго), термосът е занесен в лабораторията по микробиология на Института по тропическа медицина в Антверпен.

Един от хората, които го получават, е младият 27-годишен лекар Петер Пио. Като студент той не послушал съветите на професорите си, които, когато той им казал, че иска да специализира инфекциозни болести, му заявили, че няма бъдеще в тази област, разказва "Монд".

В термоса имало две стъклени епруветки, едната от които била счупена, спомня си Петер Пио, който днес е директор на престижния Лондонски институт по хигиена и тропическа медицина. "Кръвта се бе смесила с водата от ледчета. За щастие втората епруветка бе непокътната".

Към пробите имало бележка, написана на ръка от белгийски лекар, който работел в Заир. Епруветките, както разбрал Пио, съдържали кръв от тяхна сънародничка, починала монахиня мисионерка, за която имало съмнения, че била болна от жълта треска. "Тъй като нашата лаборатория работеше върху арбовирусите, логично ни изпратиха пробите", обяснява Петер Пио.

ОГРОМЕН ВИРУС, ПОДОБЕН НА ЧЕРВЕЙ

Изследването под микроскоп на клетките показало огромен вирус, който приличал на червей. "По онова време нямаше Гугъл. Трябваше да се консултираме с един атлас на вирусите в библиотеката. Открихме прилика с този на Марбург, който причинява хеморагична треска".

Междувременно в Заир се развива епидемия с високо ниво на смъртност. "Получихме телеграма от Световната здравна организация (СЗО), която ни нареждаше да прекратим всякакви изследвания върху вируса, смятан за много опасен. Но ние вече бяхме изпратили проба в американския Център за контрол на болестите в Атланта, откъдето ни съобщиха, че не се касае за вируса на Марбург".

ПОЛИТИЧЕСКО РЕШЕНИЕ

Изправен пред мечтата на всеки микробиолог - да открие нов вирус, младият изследовател си казал, че трябва да отиде на място. Но неговата лаборатория нямала средства, за да финансира подобна експедиция. Мечтата му обаче се сбъднала: десетина дни по-късно белгийското министерство на външните работи и сътрудничество му се обадило, за да го попита дали може да замине на следващия ден за Киншаса.

"Това решение беше политическо. За Заир заминаваше мисия, съставена от американци, един французин - Пиер Сюро от Института "Пастьор", който беше експерт в СЗО, един южноафриканец... Трябваше белгиец. Аз бях най-младият, защото много по-опитни хора от мен не желаеха да отидат. А аз се възползвах от случая". Голяма тревога измъчвала СЗО - епидемия около столицата Киншаса, която по онова време имала 3 млн. жители.

След нощен полет, по време на който Петер Пио не мигнал, мисията пристигнала в Заир. Малкият екип от петима лекари пристигнал с военен самолет "Херкулес С-130" в Бумба, град със 100-хилядно население на брега на река Конго. Самолетът транспортирал и един лендроувър, гориво, медицински материали и защитни средства: маски, ръкавици, очила и няколко противогаза. "Когато ги сложихме, издържахме едва десетина минути и трябваше да ги свалим, защото се задушавахме".

Военният екипаж не бил ентусиазиран от експедицията. След тричасов полет херкулесът каца в Бумба, но моторите не били изключени. И в момента, в който петимата лекари напуснали самолета, пилотът останал в кабината заедно с втория пилот, за да избегнат какъвто и да било контакт с местното население. Казали им едно обезкуражително "Сбогом!".

Приемът от страна на жителите бил повече от сърдечен, особено този на отец Карлос Ромел, фламандски католически свещеник, който напомнял на Петер Пио за отец Дамиан, друг фламандски свещеник, посветил живота си на прокажените. Саможертвата на отец Дамиан пробудила у малкия Петер интерес към медицината и оказването на помощ на другите.

САНИТАРЕН КОРДОН

От Бумба мъжете поели на път. Тогава бил сезонът на дъждовете и били необходими близо 7 часа път на лендроувъра, за да изминат 120-те км, които ги разделяли от Ямбуку, огнището на епидемията. В това село от дълго време имало католическа мисия, чиито свещеници и монахини ръководели болница (без лекари), училище и селскостопански кооператив. Четирима духовници вече били починали. Ще умрат още четирима.

Между сградата на свещениците и тази на монахините имало къща, в която мисионерите, които осъзнавали риска от предаването на тази толкова тайнствена болест, създали санитарен кордон. Табела, закачена на въженце, забранявала преминаването. "Когато чух сестрите да обясняват на френски какво е положението, разпознах акцента на една фламандска провинция, откъдето бяха родом. Представих се на сестрите на фламандски и им обясних, че идвам от Антверпен и сме тук, за да спрем епидемията". На 27 г. човек е готов да направи всичко.

ЗАРАЗЕНИТЕ СА НАЙ-ВЕЧЕ ЖЕНИ

Току-що пристигналият екип взема кръвни проби от болните, за да потвърди, че въпросният вирус е същият, като този, който бил открит в Антверпен. Лекарите направили също проучвания как се предава болестта. Дали е от човек на човек? Или има преносител? Комар? Друго животно? Разпитали жителите на Ямбуку и на околните села. Как се развива епидемията? Къде настаняват болните? Петер Пио и колегите му забелязали най-напред, че колкото повече се отдалечават от болницата в мисията, толкова по-малко случаи на болестта има.

Освен това мнозинството от болните били възрастни. Което противоречало на хипотезата за инфекция, предавана от комари, която очевидно не би пощадила децата. В замяна на това лекарите забелязали, че преобладават болните жени, особено тези, които са на възраст 20-30 г. Те били с 50 на сто повече от болните мъже. Идеята, че болестта е свързана с един или друг начин на възпроизводство (бременност, раждане), се оказала съблазнителна.

Но много жени били на консултации преди раждането. Една сестра разказала, че на пациентките била поставяна инжекция с витамини. От хигиенните условия имало какво да се желае: всяка сутрин давали само пет спринцовки на сестрите с една и съща игла, почистена, но не и стерилизирана, която се използвала за няколко жени. Чудесен начин вирусът да се разпространи...

Екипът открил бързо друг начин на предаване. Много от заразените присъствали на погребение седмица преди да се проявят симптомите. Те участвали в погребалните ритуали, а именно измиване на трупа, често изцапани от повръщаното, диарията или кръвта от кръвоизливите, предизвикани от болестта. Изключително заразни секреции, както при сегашната епидемия.

ПОСТАВЯНЕ НА БОЛНИТЕ ПОД КАРАНТИНА

Търпеливата детективска работа, чиито оръжия били разговорите, статистиките и разсъждението, започнала да дава своите плодове. Поставянето под карантина на болните и на хората, които са били в пряк контакт с тях, информирането на населението и еднократната употреба на спринцовки се справили с тази първа известна епидемия на треската Ебола - по името на реката, близо до Ямбуку, която отне тогава живота на 300 души. Анализът на кръвните проби ще потвърди, че става дума именно за неизвестния досега вирус.

Няколко години по-късно Петер Пио пристига отново в Заир, за да се бори с друг вирус, ХИВ, показвайки, че болестта, която първоначално засяга хомосексуалните, може да се предава и между хетеросексуални. За своя път той разказва в автобиографията си No Time to Lose ("Няма време за губене" - б.пр.).

Петер Пио се върна отново в Ямбуку през февруари 2014 г. по повод 65-ия си рожден ден. Тук той се срещна отново със Сукато Мандзомба, който работел като санитар в болницата на мисията през 1976 г. и бил заразен с вируса. "Не само, че Сукато живее днес в Ямбуку, но и ръководи с жар лабораторията на болницата", коментира развълнуван Петер Пио.

Превод от френски: Галя Дачкова за glasove.com