/КРОСС/Влизате в типичния български офис - на рецепцията ви посреща дама, завършила филология, география, социология и даже инженерна физика. Секретарката на шефа е примерно завършила бизнес администрация. Куриерът е доктор по химия. Човек може да се срещне с какви ли не специалности в един офис - философи, авиационни инженери, юристи, журналисти, египтолози, режисьори, енергетици, механици и пр., които работят неща, които нямат нищо общо с това, за което са учили.

Човек се чувства като в някакъв омагьосан свят. И все повече студенти разбират, че учат нещо, което няма да им бъде от полза в живота. Тогава за тях възниква въпросът "Защо да уча?". И естествено човек започва да учи толкова, колкото да завърши. А в българските университети тройката се получава лесно.

Държавата не полага съществени усилия да популяризира сред младите хора кои са търсените специалности. Съответно младият човек се води от популярни или модерни специалности като бизнес администрация, журналистика и пр. Да, ама никой не му е казал, че едни от най-търсените специалисти по бизнес администрация са например инженери, които са работили няколко години по специалността си и след това са завършили бизнес администрация. И в един момент студентът вижда, че колегите му, които завършват, много трудно си намират работа. Тогава за какво да учи.

На много млади хора не им се учи, а и нямат данни да учат по-трудни неща. Но било от желание да не са по-долу от другите, било под натиск от родители, било поради желание да отложат започването на работа постъпват в университет. Тъй като държавата допусна университетите да са много, а поради демографската криза кандидат-студентите намаляват, университетите не желаят да изпуснат съответния нежелаещ да учи студент.

В съзнанието на много от студентите битува разбирането, че каквото и да учиш в университета, това не е от особено значение, защото след това в практиката ще научат реално нещата. Оттук веднага следва изводът "Защо да си давам зор за безполезни
неща?"

За съжаление, в една съществена част това е вярно. Теоретичните преподавания не се подкрепят с достатъчно практически примери. Например в правото теоретичните конструкции не се илюстрират непрекъснато със съдебна практика. В много специалности съотношението между лекции и упражнения е нарушено чрез намаляване на упражненията. А упражненията са по-важни, защото другото можеш да го прочетеш и в учебник. Самите лекции трябва да са много по-богато илюстрирани с практика. Съвременните университети в света вече не делят обучението на лекции и на упражнения - обучението става в малки групи, където се и преподава, и практически се прилага наученото. Като преди това студентите са научили това, което преподавателят им е дал. За радост, не навсякъде липсва добра връзка с практиката - напр. в два от водещите медицински университета практическите упражнения си остават широко застъпени.

Стажовете в повечето специалности често са фиктивни и за отбиване на номера. Все повече от студентите работят по време на следването и особено през лятото. Така е и в много държави по света. И няма лошо. Но след първи курс студентът трябва
да си намери работа, свързана със специалността. Дори да е с по-ниско възнаграждение. В това отношение бизнесът не оценява възможностите за привличане на талантливи специалисти чрез стажове.

Поради прекомерния брой университети в една държава с все по-намаляващо население много преподаватели изкарват нелоши доходи, като работят в няколко университета. Когато това стане прекомерно, няма как да не пострада качеството на преподаване и изискванията към студентите.

А и преподавателите не искат да останат без работа, като скъсат голяма част от студентите. Като няма изисквания - съответно и повечето от студентите не си дават зор.
Веднъж пусната поръчката на държавата за броя на приетите студенти, в университетите нямат интерес да съкращават бройката, защото губят пари. А държавата не е създала механизъм да проверява след първата година колко от тези студенти реално усвояват материала и могат да използват знанията си. Едни писмени тестове със специална процедура за опазване на тайната не струват скъпо и ще са стимул студентите да учат, а преподавателите да изискват.

Навсякъде по света съществува инвеститорски контрол и това не засяга автономността на висшите училища. В университетите от континентална Западна Европа - Германия, Франция, Холандия, Австрия, Дания и др., след първата година по-голямата част от студентите отпадат.
С написаното съвсем не казвам, че няма много сериозно учещи български студенти. Има, и те не са малко.
За съжаление, при повечето ученето и съответно знанията и уменията сериозно намаляват в последните двайсет и няколко години. Но, изглежда, това е последна грижа на държавата.

Коментар на проф. Иван Тодоров, учредител е на Българската асоциация по Европейско право и член на Управителния съвет на Българското юридическо дружество; за в. "24 часа"