/КРОСС/ Около темата за Русия упорито се поддържа една истеричност, представяна като добродетел. Както се пее в старата градска песен: „Черен влак се композира". Някои наши министри и други пациенти на кабинета дори развиха състояние на черна еуфория - нетрезво състояние, съпроводено от панически жестове, но изживявано от субекта като радост, като позитивна тревожност. Трепет много близък до този на новопосветения в религиозния опит, за когото светът внезапно става ясен и прост. Трепетът на пророка, комуто е открита истината. Но защо, защо това черно руско слънце? Защо Русия е не просто враг №1 на България, нито на света, а на вселената изобщо? Усилването на децибелите и ескалацията на напрежението трябва да оправдае спешното прокарване на икономически и военни проекти. Като Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (TTIP) между САЩ и ЕС, което ще наруши правилата в Европа и ще има травматични последствия върху нейното население. На фона на изострящите се санкции обаче, и с оглед на бъдещите такива, както и на реципрочните действия от страна на Русия, споразумението, нарушаващо елементарните изисквания за прозрачност и публичност на Лисабонския договор, може да бъде представено като спасителен пояс, като единствен шанс на ЕС за спасяване от тежка икономическа криза. В същото време НАТО пусна в ход спешна програма за отваряне на нови военни бази в Полша и Румъния (засега) и изобщо за цялостно засилване на военния вал в Източна Европа. Подобни ударни действия не биха били възможни толкова лесно и невидимо, ако не беше Путин. Абсолютният враг създава извънредно положение и суспендира демократичния режим и неговите защитни механизми. Идеологическата игра на „Студена война" е ефективен, силен и доказан модел. И ще бъде използван докрай.За провала на европейската дипломация обаче няма никакво извинение. Обвиняват Путин, че бил влязъл в Украйна. Не е - ако беше, войната щеше да е вече приключила. Това, което вероятно се случва, е помощ за руските бунтовници по неофициални канали. Впрочем напълно легитимно действие по стандартите, наложени от САЩ през последните десетилетия. Идентични операции са провеждани в Афганистан, Виетнам, Ирак, Сирия и т.н. Където никога не е имало американско население. В случая е налице хуманитарна криза и издевателства над цивилното население в т. нар. руски райони. Аргументът „Украйна не е Косово", според който тъкмо етническото прочистване и насилието срещу цивилното население е достатъчно и легитимно основание за военна намеса, отдавна не е валиден. Организации като Червения кръст и HumanRightsWatch, които надали някой би определил като пета колона на Кремъл, съобщиха за ужасяващи престъпления, извършвани от украинската армия срещу руското или про-руско население. Става дума за геноцид, за опожаряване и за избиване на хора. Интересът към тези събития в „свободните" медии обаче клони към нула. Също толкова цинично и необяснимо е изоставянето на темата за сваления малайзийски самолет от момента, в който стана ясно, че е бил обстрелян от украински военни единици. Колкото безинтересни станаха за Запада и избитите на Майдана граждани, преди това оплаквани до захлас - щом не са виновни руснаците, не е важно. Общото мнение на десния интелектуалец у нас пък по въпроса има ли доказателства за свалянето на самолета от руска страна, се свеждаше до конвулсивната реплика: „Какви доказателства, няма нужда от доказателства - всички знаят". Ей нá, тъй - всички знаят. Спомням си го аз това от детството - и тогава всички знаеха, само че други неща. Трезвостта на разсъдъка, уви, е удивително крехка. Както и паметта.Западната дипломация, освен това, показа завидна некадърност в ситуацията. Конфликтът можеше да бъде разрешен отдавна на дипломатическо равнище, стига ЕС да бе изпреварила Путиновата „Новорусия" с проект за федеративно устройство на Украйна, което да не позволи на източните части да се „залепят" за Русия. Това трябваше да бъде направено много по-рано. Не става въпрос за налагане на устройство, а за проект, който да бъде договорен и с трите страни. Става дума за дипломация. Става дума за дълга на международната общност да седне и да преговаря, да търси решение, вместо да гледа сеч по телевизията и да се упражнява в ораторство. Проблемът е, че Западът забрави как да говори с Русия и изгуби опита си да преговаря с тази страна. Дори когато една държава има за президент диктатор, когато в нея има режим, преговорите трябва да се водят като със страна, като с партньор, който не може да бъде подлаган на унижения и обиди. Дипломация, дами и господа, не екзорсизъм - заложени са човешки животи.Впечатлен съм и от вихрените модни тенденции сред българската демократична общност, чийто апогей е настоящото правителство. Руската ситуация ги направи още по-ярки. Още по-натрапчиви. Едноизмерно великолепни. Съществуват три страховити момента, около които се гради манталитетът на тази общност. И с които на всяка цена се съобразява нейното поведение. Първо, истеричността е добродетел. Няма нищо лошо в това да потреперваш от собствената си вътрешна ерекция, от дивия хералдически патос и високото кръвно, и да го споделяш с други, които също да потръпват като теб и т.н. От значение е единствено напрежението на целеустремеността. Не фактите. Второ, когато отказът да мислиш, т.е. да мислиш от дистанция, да мислиш извън ерекцията, извън възпалението, се схваща и толерира като будност. И най-накрая идва инерцията, еднопосочността във всеки смисъл, преживяна като гражданска доблест. Тази подмяна в съзнанието е в същността на неврополитиката. В същността на черната еуфория. И това са опорни точки. Другите опорни точки. По тях ще се познаем.

Доц. Тодор П. Тодоров

СУ „Св. Климент Охридски”

Komentator.bg