"Да ми дадеш на мене някой еврофонд... после ми глей сеира!", би казал героят на Алеко днес. Какво се случва с европейските пари в България и кой още, освен бенефициентите, печели от тях по веригата нататък?

Какво извиква в масовото съзнание съчетанието "еврофонд"? Валута (!), много и свежи пари, но застрашени от спиране. Всяка година. Знаем и кой управляваше еврофондовете (или поне така твърдеше), управлявал е, управлява може би и днес.

Каквото и да се говори: пътищата, фермите, десетки предприятия, хотели, храмове и какво ли още не са направени или поправени с тези пари. С онази голяма част от тях, която не е била открадната или провалена със съмнителни обществени поръчки. Важното е, че над 100 хиляди земеделски производители получават глътка въздух всяка година от фондовете. Ползите са много повече от вредите, колкото и да говорят за разни джипове и калинки и за предизборни кампании с европейски средства.

Малко обаче се знае за ефекта на тези пари върху икономиката и качеството на живота в България, а глаголите, които обикновено ги съпътстват, са: спрат, вземат, замразят. Дребнавите европейски чиновници, разбирайте.

Защо не знаем почти нищо за европарите?

В съвременния свят пред скоби винаги е информацията. Защо тогава има толкова оскъдно полезно знание за еврофондовете и програмите, и то е разпределено между множество несинхронизирани информационни играчи, така че и най-будният да се оплете и блокира? Ако изключим, разбира се, постоянния, леко успиващ еврошум...

През първия програмен период (2007- 2013) бяха изразходвани колосални суми, предназначени за информирането на потенциалните ползватели на европейски средства. Общата сума на комуникационните планове по оперативните програми за периода е над 80 млн. евро. Програмата за развитие на селските райони (чрез Министерството на земеделието и храните) харчи няколко милиона лева годишно от Техническата помощ за медийни кампании, семинари, земеделски празници и прочее - за да разберат хората как да поминуват, стопанствата им да се разширяват, а също и за да не напускат умиращите села.

Парите на пръв поглед стигат да бъде просветен и обгрижен почти всеки земеделски стопанин в България. Какво се случва на практика? Най-близко до ума е да се направи информационен център, по подобие на европейските структури, познати ни още преди присъединяването към ЕС. Служителите на този център адекватно да насочват питанията. Да има единен интернет портал, от който всеки да получава надеждна информация за движещите се като пясъци регламенти и загадъчните срокове.

"Тук 10%, там 10%..."

За очевидната нужда от нещо толкова просто се говори от години, но не се прави. Направи ли се, голяма част от чиновниците ще изгубят мотивацията си, а и предмета на своето основно занимание: да търгуват с информацията. Неофициално се твърди, че цената на едно простичко запитване "докъде е стигнал моят проект" е 10% от цялата му стойност. А както простодушно обясни един селски кмет: "тук 10 %, там 10%, а за мен какво ще остане?!" Съдбата на кмета е по-лека в сравнение с тази на производителя, изтеглил кредит, платил на посочената му консултантска фирма, извадил една камара документи, чийто срок ще изтече, преди даже да разбере ще го огрее ли или не.

Вместо на работеща информационна система, питащите попадат на някоя чиновничка, която посреща цялата вълна от въпроси, лични драми и ругатни, докато ѝ стигнат силите. Когато свършат, просто оставя слушалката отворена.

Какво става с парите за разясняването ли? Ето какво: по силата на регламента те трябва да бъдат предоставени на външни изпълнители. В началото на годината се раздават скоростно на ПР агенции, някои от които регистрирани буквално предния ден от абитуриентки - точно за целта. Тези компании, които хабер си нямат нито от земеделие, нито от ПР, започват да правят масирани кампании. Е, главно светски семинари в "Шератън" и други подходящи места. Там земеделски крак не стъпва, но някой говори пред микрофон, друг го записва, трети го излъчва - и работата спори. Част от парите за информиране на обществото и бенефициентите традиционно отиват за активна лична реклама на министъра (вж. Найденов).

Да ви звучи познато?

И тази година ще бъдат отпечатани хиляди материали, зле таргетирани, формално изпълнени; ще има реклами, клипове, спотове... Две-три критични към властта издания няма да получат поръчки, запазвайки правото да питат. Най-приятно се работи с ефирните медии, които пряко договарят стотици хиляди левове, тъй като законът не изисква и обществена поръчка.

Разбира се, част от медиите си вършат добре работата: разясняват, показват добри практики. Повечето не се и опитват да предъвкват трудната материя, а шумно и безцелно рекламират разни програми, често - с невалидни регламенти, с изтекли срокове. Тихото въздействие на тази практика е, че медиите удобно замълчават, за да получат и следващата година малко финансова подкрепа. А после, в края на годината, всички подемат познатия рефрен: спират ни, замразяват ни, режат ни европейските пари. Слава богу, не докрай и даже много рядко.

Започна новият програмен период и добре е да се поучим от грешките през стария. Четем сега, че служебният министър на земеделието е спрял абсурдна обществена поръчкa за социологическо проучване на нагласите към новата селска програма, която още не е одобрена. И че пак ще загубим пари - заради камара необработени проекти от предишната власт.

Звучи познато и подхранва хроничното ни недоверие. Но не е добре за нас като общество вечно да повтаряме, че сме държава на калинките и на партийния диктат. Че Европата дебне, за да ни секвестира и санкционира безкрай. Че компетентността няма значение при договарянето на условията с Брюксел, при управлението и контрола на европейските пари. Нашите пари.

Антоанета Пунчева , "Дойче веле"