/КРОСС/ Искам да ти прочета предсмъртното писмо на моя баща. За да разбереш, Миле, какви хора са ме отгледали и възпитали.

Родил съм се в семейство, в което е имало разбирателство и обич и труд. Подготвях се за живота и дадох труд според способностите си и колкото ми беше възможно. Стараех се да бъда честен и добър. Създадох семейство и имах много радостни дни. Обичах хората и те ме обичаха. И видях доста от света. И се радвах на хубавата българска природа. И разбрах, че животът е по-силен от желанията на хората. И че всички хора еднакво се раждат и еднакво умират. И дойде краят. Аз бях и вече не съм. Сбогом, мои мили, близки приятели и познати. Благодаря ви, че ме изпращате и ви пожелавам здраве. И да се научите да се радвате на живота, който стои над всички други неща. И да се обичате. И се сещайте понякога за мен. Мъгли се спущат, либе свидно, и слънце се не види. Ах, колко скоро, либе свидно, окапаха листата. Март, 1977 г.

Предсмъртни думи на баща ми, Панайот Божилов, намерени след смъртта му в неговия портфейл. Той почина на 27 март 1977 г.

Родена съм в Ямбол. Баща ми беше индустриалец и имаше там хладилник - голяма сграда, колкото ЦУМ, където се поддържаше ниска температура. Там се складираха кашкавали, сирена, кокошки на цяла Южна България. Продукцията се изнасяше за Франция, Италия, Германия. Беше огромно предприятие с много работници. Към него имаше и оцетна фабрика. Сградата още съществува, но вече на нищо не прилича. Иначе целият род - и на мама, и на баща ми, е от Сливен. На големите празници се събирахме всички. Баща ми имаше един любим мотоциклет с кош. И сега ясно се виждам - седя на коленете на мама и пътуваме с този мотоциклет Ямбол - Сливен. Разстоянието е малко, ок. 20 км., но карахме по един черен път, през жесток прахоляк и слагахме огромни кожени очила. Толкова бяхме смешни.Колко ми липсват тези срещи, колко съжалявам, че вече ги няма...Панайот Божилов, Първа световна войнаДядо ми по бащина линия, Панайот Божилов, имаше лозя и неговото вино беше прочуто - на Божилооу виното! В мазето на къщата имаше огромни кадуси - един колкото хола голям, не преувеличавам. Ходехме на гроздобер с шарпани - колите, в които се хвърля събраното грозде. След това го пренасяха в огромния двор на дядо ни. Работниците си измиваха хубаво краката, запретваха панталони и започваха да го газят. От една чучурка в бъчвите изтичаше ширата. Още има възрастни хора, които помнят на Божилооу виното.Дядо имаше голяма хубава пивница. Отишъл един ден да си види имота. В това време двама пияни се карали, единият извадил нож и вместо да го забие в другия, забил го в корема на дядо ми. И така свършва. Баща ми по това време е бил на 20 години.Боян Керемедчиев, Даскал БоянДругият ми дядо, бащата на мама, е бил възрожденец. Освободил е Омуртаг, затова сега там има главна улица на негово име - Даскал Боян. Бил е учител, говорел е руски, гръцки и турски. Открива първото българско училище в Бургас и подарява мястото, където да се построи катедралата. Имаше огромна възпоменателна плоча, но направиха подземен гараж и катедралата се разцепи на две. А беше толкова красива...Но знаеш ли, че почти не си спомням детството...Първият ми спомен е от смъртта на моята баба, тогава съм била на 4 годинки. Тя беше много сладка, синеока, приказлива, любяща, истинска баба, баба като от приказките.И един ден тя изчезна от моя живот. Мама се върна вкъщи разплакана и аз разбрах от разговора, който дочух, че е получила инсулт и починала. Беше драматичен, трагичен, ужасен момент за мен - едно дете. За мама също беше много, много тежко. Беше бременна със сестра ми Боряна. Пред мен се опитваше да крие мъката си, но аз я долавях. Децата ги усещат тия неща.Това е първият ми и най-тежък спомен.Жени (дясно) с приятелкаИначе в детството ми нямаше драми, беше толкова весело! Баща ми имаше силно чувство за хумор, мама имаше един кръшен смях - като на момиче. С този смях си отиде. Беше красива, с дълги крака и много елегантна. Баща ми говореше немски, а мама - малко френски, бяха интелигентни хора, хора от сой. Обичаха се много. Така и си умряха, обичащи се.Сестра ми беше много сладка. Много се обичахме. Тя беше четири години и половина по-малка, но през цялото време имах чувство, че се осланя на мен, че аз трябва да се грижа за нея - още от дете, та до смъртта й. Мислила съм много за това и знам ли, може да е била мое дете в предишен живот...На „мечка" с тютюн мирише детството ми.Вуйчо Иван, брат на мама, който не се беше оженил и много се занимаваше с нас, беше особен, много вглъбен, рисуваше. И страшен пушач! Точно срещу нас имаше фурна, от която вуйчо купуваше страхотен бял хляб и ни правеше от него „мечка". Знаеш ли какво е това? Краешник хляб и вътре се слага парче сирене. Ама не мога да ти опиша как сладко миришеха на тютюн тези „мечки"! И как влезе в душата ми тази миризма на тютюн. Но вуйчо беше и много добър градинар. От онези хора, за които англичаните казват „грийн фингърс" - със зелени пръсти. Каквото пипнеше, то разцъфтяваше под ръцете му. Имахме хубав, голям двор с прекрасна градина и ограда - долу зидана, нагоре с голяма телена ограда, цялата покрита с малки, розови японски рози, които преливаха към улицата. Такава красота!В класната стая, Жени е третото дете от дясно наляво, с бяла блузка без ръкавиЕдин ден, трябва да е било 1937-1938 г., приятел на баща ми, който беше генерален представител на Сименс в България, му предложи той да поеме поста за Южна България. Татко прие с удоволствие, защото за него това беше нова, много интересна работа. Знаеше добре немски. Преместихме се в София, но той запази хладилника и фабриката в Ямбол. Намери чудесен директор - един евреин, много симпатичен, когото остави да ръководи всичко там. Взехме под наем, точно срещу Жана (Стоянович), на бул. „Патриарх Евтимий" 5, един голям и хубав апартамент, в който живях до 32-рата си година. Ах, колко смешно е първото ми влюбване. В едно вестникарче...Бяхме се преместили в София, била съм на 11 г. Едно момченце ни носеше вестници вкъщи. Беше едно източено, много хубаво момченце, сигурно е било 14-15-годишно. Аз толкова го харесвах! За да го впечатля, един ден (знаех, че той ще звънне, за да остави вестниците), си направих лимба и я прихванах с фиба. Представяш ли си колко съм се вълнувала от идването му?! Помня това първо силно чувство. Голям майтап беше тази лимба. Помня и бомбардировките в София.Всяка вечер имаше сирени и слизахме долу, в едно много дълбоко мазе. Винаги влачехме със себе си куфарчета,готови за евакуация. Имахме прислужница Зора, македонка, беше избягала от Белград. И разказваше как върху кооперацията, в която тя работила, паднала бомба и откъснала стената на стаичката, в която тя спяла. И се събудила ужасена - леглото й било увиснало във въздуха до половината. Затова, когато чуеше сирени, тя започваше да трепери цялата, хукваше надолу към мазето,като обезумяла и викаше: Се трЕсе, се трЕсе!И един ден падна бомба върху съседната до нас къща. Всичко се изпочупи, не остана едно здраво стъкло - огън, сажди, всичко беше черно... Бягахме като луди! Не знаеш какво беше на гарата на 10 януари 1944 г. след голямата бомбардировка! Всички роднини от София се изсипахме в Сливен. Настанихме се при братовчеди на мама - Недеви - Саръиванови, които имаха голяма тъкачна фабрика и великолепна къща с 14 стаи - удобна, широка, приятно подредена, без излишна помпозност. Всички роднини се натъпкахме там. Нас ни настаниха на третия етаж, в слугинските стаи. Беше толкова весело. Особено за нас, децата. А имаше и по-големи братовчеди, та най-накрая там се научих да пуша.В София падаха бомби, а ние там не спирахме с веселбите! Здравей живот!Ямбол, 1938 г. Жени е момичето в средата, което държи диняЕто ме, вече съм на 15 г., на тавана големите братовчеди ни учат да пушим. Помня и чудната баба Йовка. Беше вече много възрастна, но много достолепна. Винаги облечена в черна сатенена рокля, с черна престилка - цялата на къдри и волани, с прибрана коса и боне.Та баба Йовка седеше на един стол и нареждаше със сливенски диалект:Аз веке не можа - не да готвя, не да шетам, не на пазар да ходя.Запомнила съм го, защото тя го повтаряше непрекъснато. Притесняваше се жената, защото искаше да помага, но „веке не можа". Колко добре разбирам сега баба Йовка...И дойдоха на власт най-простите, най-безимотните и най-завистливите! Обявиха се за големи идеалисти и комунисти. Хората имаха собственост и се грижеха за нея. Погледни сега какво стана с българското село! Навремето, преди национализацията и кооперативите, всеки селянин е имал земя. Може един декар да е било, но е имал чувство на собственик и стопанин на тази земя. Били са хора с достойнство. А какво стана след това? Николай (Хайтов) ми е разказвал колко хора са се самоубили, колко хора са умрели от мъка и унижение. Трябвало е да се разделят със земята си, с животните си, с достойнството си.Върнахме се в София и започна национализацията. Комунистите прибраха цялото имущество на баща ми, нали е „шпионин". След като си отидоха германците и руснаците ни „освободиха", прибраха всички моряци, морски капитани, инженери - до един ги пратиха в затвор в Одеса. Вуйчо, братът на мама, беше морски инженер. Там, в единочка, е стоял до колене във вода. Когато се върна, имаше гангрени на краката. Успя да дойде за няколко часа до Ямбол, за да се види с мама. На следващия ден всички, които се бяха върналиот затвора в Одеса бяха заловени и изпратени в Белене. Така умря... Много, много ни беше мъчно... Той нямаше деца, нас обичаше като свои. И понеже много пътуваше с корабите - до Япония, Китай, Америка, носеше ни невероятни играчки. Ето, сега си спомням едни японски пръчици, които като ги топиш във вода, цъфваха като цвете. Беше ми донесъл един грамаден, надуваем лебед за морето... Имаше хубав, плътен глас. Беше много сладкодумен. Говореше чудесно френски, турски, гръцки и италиански. И един ден жена му получила писмо от Белене със смъртен акт... Много съм го обичала тоя мой вуйчо. Родителите на Жени - Елена Боянова и Панайот Божилов, София, 1948 г. Но тези хора бяха от друго тесто. Достойни хора. Какво ставаше около нас, не е за приказване. Нямахме нищо за ядене, само черен, клисав хляб, получен с купони. Но родителите ми никога не загубиха дух, не съм чула вайкане вкъщи. Техните приятелите бяха чудесни, високоинтелигентни хора, интересни чешити - художникът Бенчо Обрешков, актьорът Петко Атанасов и жена му, Петър Стоянович и Бина, моя чичо Хенри Левенсон и неговата съпруга, братовчедка на мама. Казваше се Роза и все се смеехме, че била кръстена на баба си Трънка. Зарю Пеев и жена му Лина бяха заможни хора (собственици на шоколадената фабрика в Своге), на които всичко взеха. Пред очите ми са бонбоните, подредени в красиви, дървени кутии, на които пише Дипломатически. Бяха толкова вкусни! Но когато загубиха всичко, не им мигна окото. Поне на външен вид. И как се забавляваха, какви стихове пишеха! По това време в София нямаше хотели. Когато идваха приятели и роднини от Сливен или от провинцията, отсядаха у нас. Мама и татко сваляха дюшеци на земята и така спяхме - едни на земята, други на леглата. И Йордан Стратиев, бивш дипломат, който не беше никак лош поет, беше написал едно стихотворение, от което помня само първите два стиха: хем нахални, и хем прости - от провинцията гости. С Михо, първата ми любов, се срещнахме на ски. Той живееше наблизо, на ъгъла на „Венелин" и „Левски". Аз бях на 17, а той на 21! Колко млади сме били! Можеш ли да си представиш, че това някога е било? Жени Божилова, 1956 г. Родителите му бяха много симпатични хора. Баща му беше генерал Кирил Янчулев, началник щаб на войската по време на цар Борис. Те много ме обикнаха и много се сприятелиха с моите родители. Свекър ми е бил военен аташе в Париж, затова Михо беше френски възпитаник. Много ходехме по театри и концерти. Тогава Народният театър беше в разцвета си! Обожавах Шекспировите постановки. Знаехме наизуст Яворов, Дебелянов, Багряна, Далчев! Сега мога да ти цитирам половината Багряна. Много се веселяхме - говорихме си, танцувахме, праскахме белот, но и много сериозно учехме. Жана (Стоянови) учеше френска, аз английска филология и понякога се събирахме да учим заедно за общи изпити. Имам една снимка, на терасата у тях, с Поли, мой състудент от английска филология - учим тримата за ДИАМАТ (диалектически материализъм). И сме си напъхали маркучи в ушите, за да си „наливаме" диалектически материализъм главите. Жана е с една чанта на главата, Поли е с продънена тенджера, а аз съм с някаква барета - щурава работа! Непрекъснато бяхме заедно! Дори, когато учехме. Жана (Стоянович), Поли (състудент на Жени) и Жени си "наливат" диалектически материализъм Но беше времето на любовта! След три години връзка, с Михо решихме да се оженим. Свекърва ми беше поръчала халки, бяхме определили дата - 10 юли, защото това беше годишнина от сватбата на моите родители. На 2 юли умря Георги Димитров. На другата сутрин моят свекър изчезна безследно. Милиционери позвънили в пет часа сутринта на вратата и го прибрали без никакви обяснения. На съпругата му връчили нареждане за 24 часа да напусне София. Годината е 1949. И ние се юрнахме като побъркани да разнасяме мебели. У нас стана склад от фотьойли, канапета, скринове. Изнесохме каквото можахме от къщата, за да се настани кварталният милиционер. Това била цялата работа. Но най-страшното беше, че майката на Михо трябваше да замине сама, можеш да си представиш в какво състояние. Те нямаха роднини в провинцията, освен един достолепен възрастен игумен на Петропавловски манастир, близо до Лясковец. И ние решихме да я заведем там. Намерихме стая под наем, стояхме с нея няколко дни, за да се успокои малко и се върнахме в София. Ужасна история беше, ужасна. Моите родители ни казаха: Няма да се жените сега, не е момента, ще го отложите. Нищо подобно. Решихме да се оженим тайно. Той си намери работа в едно руско предприятие за сондаж и проучване на почва за язовири. И то къде - Сливенския Балкан. Аз написах бележка: Заминавам. Не ми се сърдете. Ще се омъжа в Сливен. И те горките тръгнаха подир мен. Бяхме сключили граждански брак, но родители ми пристигнаха и настояваха за църковна сватба. Бяхме отседнали в голямата къща на леля Миче. Помня деня, 19 юли, страховита жега. Извикаха един поп в двора на леля, а моят братовчед Недко Недев, който е с брилянтно чувство за хумор, реши да озвучи сватбата и извика Първа сливенска градска циганска музика. И под звуците на тази музика ние се венчахме най-тържествено и весело. Нашите, горките, седяха покрусени в жегата, защото бяха сигурни че извършваме велика глупост. Още на следващия ден заминахме горе в Балкана, където вече бяха отишли двама руснаци. Наоколо гора, жива душа няма и един селски, черен път. Настанихме се в един кантон - едната стая беше за нас, другата за двамата руснаци. Михо беше много сръчен и скова нар за легло. И легнахме ние първата брачна нощ, но не мигнахме цяла нощ от шума на гладни дървеници. На другия ден Михо намери отнякъде тенекии, напълни ги с газ и сложи краката на нара върху тях. Какъв аромат, не мога да ти опиша! Но какво направиха дървениците? Качиха се на тавана и започнаха да скачат оттам! Тогава някой ми каза да намеря сяра. Сложихме я в едни керемиди, затворихме вратата и прозорците, запалихме я и това беше края на дървениците. Аз готвех на един котлон за всички, а мъжете пееха и свиреха. Така весело си прекарвахме четиримата. Но дойде края на есента и вече нямаше какво да работят. Върнахме се за малко в София и изпратиха групата в Димитровград. Аз обаче бях направила абсцес. Бях оперирана от апандисит и след две години започнаха да излизат копринените конци. Отидох при един приятел на нашите, хирург, който ме отвори и ми направи седем сантиметров дренаж. Трябваше да се лекувам. Аз обаче се обадих на мой братовчед, черната овца на фамилията - комунист, зъболекар, проф. Боян Боянов, който много обичаше мама: Бояне, изпращат Михо в Димитровград и трябва да отида с него.Какво знаеш за този град? Той казва: Ама бъди спокойна, в Димитровград вече имат и трамвай! Това е града на Димитров! И с всичкия си акъл ние се натоварихме и заминахме за Димитровград в каменотрошачката, където копаеха варовик за цимент. И можеш ли да познаеш къде беше нашата стая? Под каменотрошачката! А аз съм с отворен корем и дренаж. Разбрах за една амбулатория, която се намираше от другата страна на реката. Над нея минаваше въжена линия с кош. Сядаш в него и те изтеглят на другия бряг. Така ходех всеки ден на превръзки. Но когато се наложеше си правех и сама, защото от друсането на каменотрошачката понякога дренажът излизаше. Разбираш ли какво нещо е младостта! Най - накрая дренажът се запуши и се наложи да се прибера в София, където малко преди да развия перитонит, ме оперира д-р Сарафов. След Димитровград се прехвърлихме на Чудните мостове, близо до Айтос. Наоколо селата са турски, част от Делиормана. Предложиха ни да се заселим в една крайпътна кръчма. Михо пак направи одъри, купихме примус с газ. Компанията беше същата, бяхме заедно с двамата руснаци. Аз готвех за четиримата и учех. Купувахме от турците яйца. Един от тях се влюби в мен. По това време аз много пушех - Арда без филтър. Купувахме по 100 къса и пушехме, та пушек се вдигаше. И този турчин ми направи цигаре от дъб, цялото от халки, които влизаха една в друга и не можеха да се изваждат. А как ме гледаше... Но малко преди да се върнем в София, забременях. На всичкото отгоре бутнах една тенджера от примуса и си залях крака с кипящо олио. Намерихме талига, сложихме слама, наредихме в нея щайги с пресни яйца от турците и потеглихме. Че като заваля един проливен дъжд - всичко се намокри. Така стигнахме до близката селска гара. Представи си ме с бинтования крак, начална бременност, и трябва да отида до тоалетната. Понеже районът е турски, а те са много чисти хора, тоалетната беше бяла, варосана, а на стената висеше табела с указание: Сери право в дупката! Върнахме в София и аз махнах бебето. Беше невъзможно да гледаме дете. Трябваше да си намерим работа. Баща ми беше близък приятел с художника Иван Пенков, бащата на Джони Пенков. Пенков имаше сестра Мара, по това време директор на Кукления театър. И тя търсела човек, който да прави главите на куклите. Назначи Михо за тази работа. Той направи тези първи кукли, които си отваряха устата и си въртяха очите. Живеехме при нашите в една стая, която беше цялата в трески, защото там работеше. Аз вече превеждах. И то какво - Бен Джонсън, Ричард Шеридан! Боян Дановски ме беше хванал да му превеждам за Учебния театър пиеси. Не ми плащаха, но за мен беше страхотно удоволствие. Работех само с едно малко речниче, а бяха страшно стари, трудни текстове.

Наистина, докле е младост! Срещу нас живееха Владо Найденов с жена си Цанка, която след това пък се ожени за Стефан Савов. Владо и Михо бяха близки приятели. И за да изкараме някой лев, започнахме да правим кончета - детски играчки. Михо правеше калъп от гипс, а ние го каширахме с мокри хартии. След това ги боядисвахме и знаеш ли как се харчеха?! То нямаше нищо тогава по магазините. И Михо се влюби в Цанка. Влюби се до смърт! И колко мило от негова страна, първо на мен каза. Дори ме молеше, ако Владо го потърси, да го лъжа, че не знам къде е. Предложих му веднага да се разведем, въпреки че още го обичах лудо, но той ме помоли да изчакаме. Не знам дали, защото съм мъдра или е характер, но не си развалих отношенията с Цана. Казах си, че щом той се е влюбил в нея, значи любовта му към мен е изчезнала. Останало беше приятелството. Не му се сърдех. Но всички, освен Владо, знаеха, че Цана и Михо правят любов. Аз лъжех нашите. Когато трябваше да сме на гости у Владо и Цана, нощем се разхождах сама по улиците, докато Михо седеше у тях и си говореха глупости. Самоубивах се бавно. Самоунищожавах се.

Когато разбрах, че тая работа ще продължи дълго, реших да кажа на Владо. Бяхме станали за смях двамата. Затова една вечер, когато Владо дойде да търси Михо, аз му казах, че е с Цана. А, вика той, Цана е при майка си. - Не е Владо, казвам му. Тази история продължава от много време и Михо все ме заклева да не го оставям, защото щяло да му мине. Но те са влюбени, разбери! На другия ден Цана си признала. Пак на другия ден Михо получи повиквателна и го мобилизираха в Добрич, тогава Толбухин. Отидох да го изпратя на гарата. Колко страдах, колко плаках... Но в момента, в който влакът тръгна, мила моя Милена, аз разбрах , че съм го разлюбила. Пълно безразличие. Такова нещо случвало ли ти се е? Толкова се бях изтерзала, толкова дълго време бях страдала, че в момента, в който влакът тръгна, изпитах страхотно облекчение. Върнах се вкъщи и му написах писмо, в което му съобщавах, че се развеждаме. Това за Михо беше трясък! Започна да ми пише любовни писма. Когато се върна, дойде да ме моли да не се разделяме. Донесе ми подарък два коня от дърво - единият се смее, а другият плаче. И отзад написал: Виждаш ли как плача? Все още висят над бюрото ми. Не си развалихме отношенията, но аз бях непреклонна. Събрах му багажа, всички мебели от свекърва ми, и той излезе на квартира. Не престана да тича подире ми. Защото нали знаеш, че много често оценяваме нещо или някого едва, когато го загубим. Какво нещо е тоя живот! След развода заедно с всички приятели отидохме на кръчма. След нас се разведоха Владо и Цана. Владо замина за Германия и стана шеф на българската емисия на на Свободна Европа. След много години, бях в Мюнхен, той ми звъни по телефона и вика: Здрасти, братовчед! Разговаряхме и много се смяхме двамата. А когато Стефан (Савов) се ожени за Цана, станахме семейни приятели. Михо пък започна да ми води разни момичета и да се съветва с мен коя ми харесва, коя - не! Един ден доведе Малина, еврейка, беше учила във Франция. Казах му, че много си подхождат. И той се ожени Малина и тя му роди дъщеря. Но след нея Михо се залюби с Цона Митева. Страхотен любовчия беше този Михо! Цона, с която бяхме големи приятелки, ходеше с Мони Пиронков. И аха да се оженят, бяха поръчали юрганите, тя се залюби с един музикант, вече не му помня името... Беше много драматично. На Цана така и не се разсърдих. Тя всъщност ми направи услуга, защото трудно и тежко щях да живея с такъв любовчия. Първо изневери на мен, после Малина му роди дете, а той се захвана с Цонка. И веднъж сме двете с Цонка на Евин плаж в Созопол. Лежим една до друга и си приказваме. Аз знаех, че тя има любов с Михо. И тя ми вика: Абе Жени, какво ще кажеш, дали да се оженя за Михо? Казвам й: Цоне, ако ме питаш, по-добре не се жени за него, защото той, когато е влюбен е много предан и прекрасен, но след това става безразличен, дори груб. А тя ми отговаря: Добре, де, но знаеш ли как ми оправя колата?! - Ама викам, Цоно, има монтьори за тая работа! Е?! Ожени се за него. Сега си спомням, вече работех в Дома на киното и раздавах пропуски за „западни, тайни" филми, само за творческите кадри на Кинематографията. Цона седнала пред мен, аз и Николай (Хайтов) зад нея. Ние с Николай нещо говорим, смеем се, тя се обръща и ми казва: Моля те, когато свършиш с него, прехвърли го към мен. Аз й викам: Имаш много здраве. Точно него няма да пусна. Ей такива глупости... И сега си мисля, колко всичко ми се е струвало драматично на тези млади години... И как всичко минава... Колко прав е бил баща ми, когато е написал в предсмъртното си писмо: И разбрах, че животът е по-силен от желанията на хората. И че всички хора еднакво се раждат и еднакво умират. Аз бях и вече не съм.

Дойде време да ти разкажа за "гуляите" на „зловредната зоза" и нейните „битово разложени" приятели.Прочети какви идиотщини пише тук за моя милост и баща ми: Същият е член на ЕОПО. Ходи често в командировки. Ползва се с името на почтен човек. За политическия му облик много не може да се каже. Не е нито много активен отечественофронтовец, нито се проявява като враг. Въобще лабилен елемент. (...) /Жени/ е сериозно момиче но дружи с компания която подрЪжава на тъй наречения „американски" начин на живот. Тая компания се ползва с името на битово разложени елементи. Те са: Иван и Жана Стоянович /брат и сестра/ живущи на П. ЕФтимий 4

Сърчеджиев и Мирски - режисьори и двамата лауреати и неколко души студенти от театралната академия.Нищо неподозиращи, ние, „лабилните вражески елементи" живеехме най - весело и щастливо!Преди премиерата, горе: Жана Стоянович и Николай Бинев, долу: Константин Коцев - Пацо и Домна ГаневаПоследната Нова година, на която се бяхме събрали у нас, имаше към 40 човека, можеш ли да си представиш?! Прочетох в донесението на един „доброволен заявител" от нашата тайфа, подписвал се като „Адвоката", че му е било възложено да присъства на това събиране и да донесе всичко, каквото е необходимо. От 1 май, трябва да е било 1953 г. бяхме започнали да пишем пиеса. Събирахме се, за да измисляме и пишем истории за живота на едно бедно сираче - Николай (Бинев), Домна (Ганева), Жана (Стоянович), аз, Пацо (Константин Коцев), Божан Христов, Леда (Тасева). После няколко месеца репетирахме у Жана. Режисьор беше Кръстю (Мирски), композитор - Мони (Симеон Пиронков), а за музикалното оформление се грижеше Атанас Бояджиев, който свиреше на акордеон. В главните роли се изявиха Домна, Леда, Пацо, Жана и Николай. Такъв смях, ти не можеш да си представиш! Въпреки, че историята беше много жалостива - за Мони Пиронков и неговото осиротяване...Ами когато Пацо Коцев купи за рождения ден на Иван кон?!

Появи се в двора на „Патриарх Евтимий" с един окаян, дръглив кон. Не помня какво стана после с този кон.И Иван (Стоянович) с неговия страхотен, черен хумор. Ходехме през лятото по планината с палатки. Мони Пиронков имитираше брилянтно онези, които изнасяха лекции за успехите на социализма по месторабота и местоживеене. И на които всички трябваше да присъстваме задължително! Мони беше усъвършенствал този език - ако си затвориш очите, няма да повярваш, че говори интелигентен човек. Веднъж бях поканила с нас моя приятелка. Вечерта сме се събрали край огъня и Мони започна да държи своята реч. Ние се заливаме от смях и му задаваме въпроси, а Юра, моята приятелка, така се притесни! Дойде при мен много смутена: Защо така му се подигравате на човека?Едно лято Иван ни поведе на екскурзия в местността Айванли до Персенк, където Николай е бил директор на горското стопанство. Николай щеше да дойде по-късно направо там. Имаше още работници, които го обожаваха, защото беше направил наистина много за това горско стопанство. И когато дойде, Николай си скова една масичка вътре в гората, малко по-далеч от нашия лагер, сложи си машината и пишеше там до обяд. Един ден аз отивам, за да му кажа, че ще сядаме да се храним. И виждам около него се събрали хора, разбирам, негови бивши работници, защото му викат „другарю директор". И един от тях му казва: Аз много се разболях и едва не умрях!

От какво се разболя? - пита го Николай. - От "ходен предвид", другарю директор.

Николай нищо не разбира и продължава да го разпитва: Каква е тази болест? Къде те болеше? - Ами, казва, много вода ми се събра в белия дроб. Та стана ясно, че като казва „ходен предвид", ставало дума за воден плеврит.

Носехме със себе си палатки - алпийки, под тях слагахме току що изсъхнало сено, ароматно. Но беше високо и нощем ставаше много студено. Преди да си легнем, си навличахме всичките дрехи. Така зъзнехме до четири часа сутринта и като изгрее слънцето, заспивахме щастливо. Миехме съдовете в едно поточе. Носехме си пирони и си правехме кухня на някой бор - закачахме по него тенджери, тигани. Но преди това се събирахме в София, за да уточним какво и колко ще ни трябва за храна. Пацо беше изчислил, че за тези 20 дни, които ще стоим горе, трябвало да носим 180 хляба! Приготовленията започваха от 1 май, защото тогава разрешаваха да се събират повече хора. Преди това не беше позволено на едно място да се съберат повече от пет човека. Затова, когато се срещахме у нас или у Жана, се промъквахме тайно един по един. Беше времето на „зозите". Нали ти показах досието, където съм описана като „злокачествена зоза". Такава хубава младост съм имала! С Жана и цялата тази тайфа!И кои са тези идиоти, които през цялото време са донасяли...Виж, една година по-късно от „злокачествена" съм се издигнала до „изтънчена зоза, която харчи много пари".

Средата в която се движи е бОржУазна и цялата компания е морално разложена. Една от нейните приятелки живее на ул. „Венелин" 40, на която баща й е осъден за шпионаж. Харчат много пари. По сведение на доброволен заявител обекта се уличава в шпионаж. Тя е получавала колети от чужбина, предимно от САЩ и получава кореспонденция от капиталистическите страни. В квартала се ползва с името на изтънчена „зоза"морално паднала и способна на всичко тъй като умело си създава връСки из разни среди.Знаеш ли, ние си прочетохме досиетата с Николай. Първо бяхме притеснени от гнусотията, която предстоеше да открием вътре. Но един ден му казах: Нека отидем, нека видим кои са нашите приятели и кои са неприятелите! Моето досие беше 500 страници, водено от 1953 г., а на Николай надхвърляше 1100 страници, 600 от които бяха прехвърлени в 6-ти отдел, при другаря Димитър Иванов. А какви неща пишеше вътре - две срички верни нямаше! И така научих, че трима от моите „приятели" са писали и донасяли усърдно за мен и моя живот. Но вече не можах да се сетя кои са - много време беше минало. Подписвали са се с псевдоними - Жорж, Адвоката, на третия съм му забравила дори псевдонима.„Тя ходи с разни мъже, сменя си всеки ден тоалетите, баща й е шпионин, тя му помага". На какво е бил шпионин, така и не става ясно. Но „имала любовни връзки с Богомил Янчулев". И после пише „те са женени". Сега се смеем с теб, но не знаеш колко опасно беше да си „изтънчена зоза". Какво можеше да ти се случи, ако си вързала косата си на конска опашка?! Да не говорим за панталон - него направо го разрязваха по шева, ей така!

По сведение на Бъчваров тя е „злокачествена зоза", която е гледала само на тоалетите си и компаньорския живот. Постоянно е скитала с разни компании и в домът им се събирали младежи с буржоазен вид на гуляи. Членка е от скоро на ЕОПО ОФ и то само формално, без да извършва никаква полезна обществена работа.Въпреки това и тя напоследък се старае да бъде внимателна и учтива с добрите отечественофронтовци. Конкретни вражески изказвания не са известни, но я имат за вражески елемент. Движела се е и понастоящем се движи всред буржоазна реакционно настроена среда. Имала е любовни връзки с Богомил Янчулев, генералски син, изключен като студент за когото е била омъжена, но се развела. Близка приятелка е на дъщерята на Пепи Стоянович - Жана, бул. „П. Евтими" 4. На Жана баща й е бил един от най-близките приятели на царя. (...) Има буржоазен характер и маниери. В морално отношение не е добре.Има слабост към гуляите, а освен това ходи с разни мъже. На адреса живеят под наем, доста добре обзаведени, все още живеят добре, разполагат с пари.Когато завърших английска филология, започнах да си търся работа. Както вече стана ясно, бях с утежнено досие - от упадъчно, буржоазно семейство. Но английският език толкова ми е помогнал. По онова време малко хора знаеха английски. Тези, които бяха завършили Американски колеж бяха или изселени, или анатемосани, или вече много възрастни. Нямам спомен откъде, но научавам, че в ДЕСПРЕД търсят човек с английски език. Подадох заявление и те взеха, че ме назначиха. Ориентирах се бързо. Трябваше да превеждам, изпращам и приемам телеграми кой кораб кога пристига, какво „газене" има, какъв товар носи, как ще се разтоварва. Това беше един нов свят за мен. Правото в корабоплаването е сложна наука.Междувременно научих, че от Дома на киното и Съюза на кинодейците търсят човек за „връзки с чужбина". Подадох заявление и ето, че ме назначиха в културно-масов сектор. Бях тази, която уреждаше „тайните" прожекции на западни филми за творческия състав на кинематографията - ужасно развалено, упадъчно, капиталистическо изкуство, за да знаят все пак нашите кинодейци какво се случва в гнилия запад. Хачо Бояджиев беше още студент. Често идваше и ми казваше, че го пратили за пропуски - ректорът проф. Любомир Тенев, проф. Гочо Гочев, все професори от театралната академия. И аз му давах. И срещам един ден Любо Тенев, с когото бяхме близки, питам го дали му е харесал вчерашния филм, а той пита: Кой филм? Никога не съм идвал. Как да вляза?! - Е, нали давам пропуски на Хачо, недоумявах аз. Оказа се, чеХачо взимал пропуските и ги продавал. Трябвали са му пари, сигурно.Работата беше интересна, но по онова време ставаха големи съкращения. Трябваше да съкратят 25 % от Съюза на кинодейците и заради моето досие бях от първите, които освободиха. Тогава Георги Стоянов - Бигор ми каза: Внимавай много, защото в досието ти пише „вероятно е агент на чуждо разузнаване"! Вероятно! И така, след четири години в кинематографията, ме съкратиха.

Какво да правя? Вървя по улицата и срещам известния навремето журналист Теню Стоянов, той ме пита защо съм така оклюмала. Обясних му, че не знам къде да си търся работа. А бях чула, че той ще започне да прави вестник „Народна култура". Дали няма някое местенце за мен? Казва ми: Защо не се обади по-рано? Остана ми само едно място за машинописка. - Няма значение, казвам. Аз покрай преводите се бях научила да пиша добре на машина. Назначи ме, моля те! И той ме назначи, като ми обеща, че след три месеца ще има по-голям щат и ще мога да стана литературен сътрудник. И започнах. Нямаш представа какво писане беше! Там бяха Невена Стефанова, Върбан Стаматов, Васил Попов, Лена Венева (на Стоян Венев дъщерята), главен редактор беше проф. Александър Обретенов - прекрасен състав! Всеки търсеше материали. Трябваше да излезе първият вестник за култура! И всичко диктуваха на мен.

Николай (Хайтов) беше литературен сътрудник. В началото беше като пате в кълчища.

Трябваше да пише очерци за културата из страната, затова много пътуваше. Как усетих таланта му? Веднъж дойде в стаята да ми диктува материал за ансамбъл „Филип Кутев", който по онова време беше в своя блясък. И като започна, не можех да повярвам на ушите си. Какъв език! Толкова действие имаше в този кратък текст, какви глаголи! Този текст ми взе ума!Голямо блъскане падаше по тази машина - три месеца по осем часа на ден! Излезе ми душата. На 1 януари 1957 г. беше отпечатан първият брой на вестник „Народна култура". В днешното оформление на вестника няма разлика, само дето вече не пише „Народна", а само „Култура". Главата я нарисува Борис Ангелушев. След три месеца станах литературен сътрудник във външен отдел. Бяхме чудесна група! Николай по това време беше подтиснат, защото беше в процес на развод и страдаше за децата си, които бяха много малки. Аз пък се разделях с една голяма любов.

Николай ми разказваше за своите беди, аз на него за моите любовни мъки и така се сприятелихме. И той решил, моля ти се, за да ме утеши, да ми доведе кандидат за женитба - Тодор от радиото. Защото, обясни ми Николай след "сгледата", клин - клин избива! В редакцията вече имахме три машини, които непрекъснато пренасяхме от стая в стая. Николай беше в единия край на коридора, аз в другия. Звъни ми той по вътрешния телефон и ми казва: Много те моля, донеси ми машината. Аз се вбесих, защото машината беше ужасно тежка. Викам си, гледай го сега, вместо да дойде да си я вземе, звъни по телефона! Но нарамих машината и му я нося. Виждам в стаята някакъв човек, не му обръщам внимание, оставям я и тръгвам. Николай ме спира и ме пита: Какво правиш, как си? - глупости някакви. Човекът си мълчи. Отговорих и си тръгнах. След два часа Николай идва при мен и ми казва: Не те хареса!

- Кой не ме хареса?, питам аз и не разбирам какво ми говори.
- Тодор! Не те хареса.

И защо пък трябва да ме хареса Тодор? - недоумявам. Защото е ерген, добро момче и си мислех, че е точно за теб! Знаеше, че преживявам драматична любов, че съм много нещастна и искаше да ми помогне. Нали бяхме приятели?Александър Обретенов, главният редактор, беше аполитично настроен. Имахме и отговорен секретар - Михаил Шакле. Колко много съм научила от тези хора, които бяха толкова печени в занаята. Събирахме се всяка сутрин на т.нар. летучка, на която всеки представяше своите предложения какво да влезе в броя. Отговорният секретар трябваше да прочете всичко и след това давахме дежурства в печатницата, където четяхме коректури. Когато се налагаше да се смени буква, наборът на буквите беше ръчен, затова понякога ставаше голяма каша, истинско безумие. Хората сега нямат понятие как се работеше едно време. Тогава имаше метрампаж - той връзваше страниците на броя в буквалния смисъл с един канап. Аз работех в една стая с Владимир Свинтила, безкрайно надарена личност, много начетен и с феноменална памет. Напр., ако го попиташ: Владо, помниш ли къде съм прочела еди какво си? Той казваше: Страница 327, трети абзац! Беше започнал да учи египетски, превеждаше от английски. Направи прекрасен превод на стихотворенията на Робърт Бърнс. А каква фантазия имаше! Сам си вярваше, че като млад отишъл бил в Сърбия с група, която се борела срещу германците

и пребродил Черна гора по чорапи. Такива глупости... Преди да започне да пише, Николай е работел като лесничей. Беше роден за стопанин. Може би, защото като дете е живеел много бедно, за него разхищенията бяха нещо възмутително. Когато става директор и отива да работи в горското стопанство, вижда в какви мизерни условия живеят работниците - спят под навеси, ходят голи и боси, нямат нищо за ядене. Решава да събере изгнилия дървен материал, който трябвало да се разчисти, за да расте гората, да го продаде и с парите да купи шаяк. Извикал шивач и направил на всички униформи по мярка и шапки с кокарда. Радостта била неописуема. Говоря ти за времето преди колективизацията. По селата имало хора, които си продавали животните, защото нямало с какво да ги хранят. Накупил изнемощели крави, докарал ги горе в стопанството. Казваше: Такава сочна трева да съхне! Угоили ги, те започнали да раждат теленца, да дават мляко. Направил стол за работниците. Купил и един огромен казан, който слагали край пътя. В него всеки ден правели шкембе чорба та, който минел оттам, можел да хапне. Построил бараки. Построил ново лесничейство. Стопанството процъфтявало.И започнали доносите. Уволняват го за „вражески действия". От едната завист.Но още докато е там, след ревизия в селското магазинче, излизат злоупотреби. Оказва се, че има фалшифицирани документи с подписа на Николай. Тогава един от работниците му казва: Хайде да отидем при „гледарицата", така казвали на Ванга. Първият ден не успели да влезнат. На втория ден тя отворила прозореца и викнала: Да влезе лесничея! И му казала: Какви са тия пари, за какво става дума? Казала му кой краде, че подписът му е подправен от счетоводителя. Но не наказват счетоводителя, а Николай, защото счетоводителят бил „наш човек", партиец. Казала му още: Ще те уволнят, ще свалиш пагона догодина през февруари, но след това ще се изхранваш от книги. И той решил, че ще започне работа в книжарница.Съдят го на 8 години затвор. В това време Таня, съпругата му, е бременна в девети месец и решава да се прибере при родителите си в София. И когато накрая го оправдават, той идва в София. Но няма работа. Не знае какво да прави. Първо отива хамалин на гарата. После решава да стане миньор. Но междувременно негов приятел от село Проглед, Васил Димитров, член на Съюза на писателите, му пише писмо: Много те моля, поръчаха ми от списание „Септември" очерк за горските работници, а аз понятие нямам. Напиши ми няколко точки, за които да се хвана и да го направя. Николай му отговаря и забравя за това. Един ден се звъни на вратата. Николай се стяга, за да тръгва към Мадан да става миньор. Отваря и насреща му някакъв байчо му подава писмо. Отваря го и какво да види? Писмото е от Георги Караславов: Васил Димитров ми изпрати Вашия очерк. Много искам да го отпечатам, но първо трябва да се срещнем. Представи си! Ивместо към гарата, Николай тръгва към редакцията на списание „Пламък". Така започва.

След известно време започват да го търсят от БТА, от вестниците. И когато тръгва подготовката за новия вестник „Народна култура" Жана Авишай, (журналистка в Работнически дело, а сега в състава на в. „Култура") казва на Теню Стоянов, който е зам. главен редактор: Абе, има един Николай Хайтов, знаеш ли колко хубаво пише! Извикай го да пише за нас. Но как заобичах Николай... Отидохме двамата на една командировка в Плевен, за да пишем за културните успехи на едно ТКЗС. Там директорът, о.з. полковник Дамян Бърняков, специалист на противоатомна защита, беше купил духови инструменти и направил оркестър. Наредил всички да си оправят тоалетните, т.е. да ги направят къщички и да ги боядисат в зелено. Настаниха ни в хотела, вечеряхме, пийнахме по една ракия и отношенията ни се промениха... Реших, наложих си го, защото исках да прекъсна онази безумна история. Аз съм вярна, никога не съм изневерявала. Знаех, че след тази нова връзка с Николай, няма връщане назад. Край! И така,както го обичах като приятел, аз се влюбих в Николай.Отношенията ни от приятелски станаха любовни. Тогава неговата съпруга, с която беше в развод, реши, че го обича. И тръгна по партийните централи. Ходи до председателя на Комитета за култура и изкуство, до министерство на вътрешните работи. Тръгнаха доноси, че Николай замисля бягство в Турция, че бил враг на народа, аз също. По това време главен редактор на вестника беше станал Крум Василев, дясна ръка на Вълко Червенков, изключително почтен комунист. Той застана твърдо зад гърба ми. Николай напусна редакцията и отиде в списание „Наша Родина", за да не сме заедно. А Никола Ланков, предишният главен редактор, ме викаше всяка сутрин, за да ме пита:

Защо се търкаляш с този в леглото, бе? Ти си млада, ти си хубава, толкова мъже могат да лежат в краката ти!

Иван Башев, председател на Комитета за култура и изкуство, се беше хванал за главата! Един ден у нас дойде милиционер и по етапен ред ме закара в пети участък. Вкараха ме в една стая, където ме очакваше строг господин, другар по-точно, извика още двама души за свидетели и ми каза: Ти или завинаги ще спреш да се виждаш с Николай Хайтов, или веднага отиваш в Скравена. Подпиши тук! И аз подписах. Скравена беше страшно място, концлагер за пропаднали жени. Годината е 1959. Подписах и предупредих Николай да измисли начин да се виждаме тайно. Тогава той реши да напусне списанието и да замине за Асеновград. Звънеше ми всяка вечер и казваше:Здрасти, обажда се Гошо от Асеновград! Беше страшно тези три години! Една нощ дойде в София, намери стая при едни много симпатични млади хора, аз занесох легло, маса и три стола и там се срещахме. Той идваше с нощния влак, аз ходех там като сменях три превозни средства, защото знаех, че ме следят.Но онази жена звънеше на мама по телефона, за да й обяснява каква развалена дъщеря има, която се хванала с женен мъж, който изоставил децата си гладни, които пък просят, запомнила съм го дословно „корички хляб от съседите". И мама две години не ми говореше. А този нещастник Николай работеше като луд, за да ги издържа. Мама плачеше непрекъснато, беше смазана, сразена, потресена. Но един ден у нас дойде на гости Ванга. Моята сестра беше живяла в Петрич до нейната къща и се познаваха. Ванга обичаше Боряна и когато сестра ми се върна в София, Ванга често отсядаше при нея. Един ден Боряна я доведе на гости вкъщи, защото баща ми искаше да се съветва нещо с нея. Останахме Люба, сестрата на Ванга, мама, сестра ми и аз в моята стая. По едно време баща ми отвори вратата от хола и каза на мама: Елена, ела, Ванга иска да ти каже нещо. След известно време мама се върна разплакана и ме прегърна: Прости ми, моето момиче! Защото Ванга й казала: Защо вярваш на тази жена? Ти съсипваш дъщеря си. Цяла София се е обърнала срещу нея и когато се прибере у дома, вместо да си поеме дъх, ти отказваш да разговаряш с нея.

Те ще се оженят през юли догодина. Не, казва, грешка имам, юли съдът ще е в отпуска. Ще се оженят в началото на септември. Оттогава мама се промени към мен. Николай се разведе на 6 септември, ние се оженихме на 16 септември. Напусна нашата тайна любовна квартира и дойде вкъщи, при мен. Нашите много го обикнаха, а той ги прие като свои родители. После наехме едностаен апартамент, на ул. „Латинка", кв. „Изток", за да имаме къде да работим. Занесохме си двете машини и решихме да ходим там след работа. Но нямаше превоз тогава и накрая се пренесохме. Имаше една малка стая, която направихме за Сашо (сина на Хайтов), който вече живееше с нас, а в хола подредихме матраци, да спим ние. Николай работеше в кухнята на една походна маса. Сашо, синът на Николай, беше на седем години, когато дойде при нас и си отиде, когато навърши 22.Не сме имали типичната връзка. Първо се срещнахме като колеги. После станахме приятели. Когато написа „Диви разкази", стана Николай Хайтов. Бяхме женени вече шест години. Аз му редактирах всичко, измислих заглавието на книгата и му махнах всички финали - все имаше някаква поука, ако някой не е разбрал. Понасяше моята редакция и намеса с неистово търпение и доверие. Приемаше я, когато се уверяваше се, че съм права. Живеехме и като влюбени, и като приятели, и като колеги. Аз четях всичко, което той пишеше. Той не четеше всичко, което аз превеждах. Обичаше книгите на Стефан Цвайг, биографични книги, четеше Монтен, есета. Много история четеше, купуваше всички томове на Академия на науката, писани от пътешественици. Изчете античните преводи на Сенека и философските школи. Когато преведох „Клавдий" я прочете с голямо удоволствие два пъти. Обожаваше Гогол, Достоевски, Чехов.Не съм живяла нито в сянката, нито в светлината на Николай. Живяла съм редом с него. Защото, когато се срещнахме, аз имах професия и бях започнала да си създавам име. Много се ценяхме и обичахме. Николай беше силен човек, но никога не съм била в неговата сянка. Вбесявала съм се, когато се обръщаха към мен с „другарко Хайтова". Сещам за една смешна случка. Бях поканена от варненско издателство, където всяка година правеха преглед на преводната литература, по-специално на английската. И аз трябваше да направя анализ на това, което се е превело през годината - как е преведено, заглавия, съвременно ли звучи и т.н. Николай дойде във Варна по друга работа и се появи в стаята, където се провеждаха срещите ни. Ето ме, седнала съм аз облечена с едно пет-шест годишно костюмче, а хората, предимно млади преводачи, ме гледат с уважение. Не го познаха и му казват: А, другарю Божилов! По-късно ми казва: Ама какво хубаво костюмче имаш. Викам му: Николай, шест години ме гледаш облечена в това костюмче! Но изглежда, че за първи път ме виждаше в друга светлина.Как бих разказала за Николай? Мъжкар в хубавия смисъл на думата, каквито имаше едно време - почтен, с широки пръсти, остроумен, обичлив, но болезнено честолюбив. От детството му идва това честолюбие, защото е трябвало да слугува, бил е мачкан от едни простаци. Никога не захващаше спор, но закачи ли го някой несправедливо, ела да видиш какво става! Пишеше едно към едно и пишеше безстрашно! Аз му казвам: Това е прекалено остро! - И какво ще ми направят?, питаше ме той? Ще ме уволнят? Да ме уволнят, аз имам професия, ще стана горски. Ти кажи, верно ли е това, което съм написал? - Вярно е, отговарях. - Тогава ще го напиша! Такъв човек беше Николай. До известна степен наивен, често заради съчувствието му към хора, изпаднали в беда. Но какви мошеници имаше! Не можеш да си представиш какви хора се навъртаха около него. Аз обаче именно към тях имах безпогрешно шесто чувство, което за съжаление нямам към хората, които заобикалят мен. И му казвах: Николай, този човек те лъже! Този човек не е почтен, не се хвърляй да му помагаш!

Не знаеш какво правеше той за кого ли не! Ето ти една банална случка. В село Яворово, откъдето е той, имаше дърводелец, който нямаше машина, с която да си обработва поръчките. Но машината, която той искаше, беше много скъпа и се даваше само на държавни предприятия. Правеха ги във Видин или Лом, някъде край Дунава. Всеки ден идваше у нас. До такава степен го беше изтормозил, че накрая Николай взе влака и отиде и му изкрънка машина. Докараха му я и стана друг човек. Николай вече не го интересуваше! На следващата година ние имахме нужда от две рамки за стъкло и му ги поръчахме. Повтарям - две рамки! Той дойде, взе мерки и каза, че ще ни струва 2 хил. лв. Тогава хлябът струваше 20 стотинки! Николай ме пита: Този човек защо иска толкова пари от мен? Аз ще ги поръчам в Асеновград и там ще ми вземат 200 лв. Ей такива не преставаха да обикалят около нас. От шест часа сутрин идваха за ходатайство: Бате Кольо, може ли да уредиш сина ми да го приемат в университета? Бате Кольо, внукът е в Кърджали войник, може ли да го преместят в Смолян? И бате ти Кольо търчеше като халтав! Накрая сложи табела: Търсете ме след 17 часа! Ето ти друг случай. Георги Йорданов, който по-късно стана министър на културата, тогава беше секретар на Софийски окръг, решава да направи Николай председател на културата на Софийска община. Николай му каза: Не мога да се занимавам с такива неща. Правя списание „Родопи", което много обичам и имам много работа там. Освен това Жени ще ме убие! Затова ми звъни на мен секретарката на Йорданов: Другарко Божилова, другарят Йорданов Ви вика. Казах му: Това е грехота! Николай тъкмо е започнал да върши нещо, което обича. Това е административна работа, която всеки може да върши. Той не е член на партията, моля Ви, освободете го! Въртя - сука, направи го. Тогава Елена Хайтова, дъщерята на Николай, беше завършила българска филология и живее в Смолян, му се обажда по телефона: Татко, научих, че си станал председател на съвета за култура в Общината. Имам една състудентка, която си търси работа. Не можеш ли да й намериш някаква длъжност в общината? И Николай я назначи за своя секретарка. И тя се влюби в него. Започна да го кани вкъщи. Николай се прибра една вечер и ми споделя притеснен: Не разбирам какво става. Това е ужасно. Какво да направя с тази жена? След известно време му звъни редактор от списание „Пламък" и му казва:

Хайтов, престани да ми изпращаш стиховете на тази поетеса! Какво толкова й харесваш?

Не мога да отпечатвам всичко, което поискаш! - Коя е тази поетеса? Никого не съм я изпращал при теб, обяснява Николай. След това срещаме режисьор от Народния театър, който ни пита дали ни е харесала постановката. Ние недоумяваме за какво ни говори, а той казва: Е, нали се обади секретарката ти и поиска две места. Така разбрахме как е действала тя през цялото време. Но свърши мандата на Николай и той напусна, а тя остана да се занимава с читалищата. За списание „Родопи" Николай изпращаше журналисти с един касетофон и 48 въпроса, които той беше написал. Трябваше да се задават на старци по родопските села, на възрастни хора - философи. Много бяха интересни тези изповеди - как са живели, какво хубаво и какво лошо са видели от този живота, какво биха искали да им се случи отново, ако се повтори този живот - такива теми. И тази „другарка" един ден отново се появила в списанието и му казала: Много съм зле, нямам работа, какво да правя?! Другарю Хайтов, моля ви, дайте ми нещо да работя. И той пак реши да й помогне. Такъв човек беше - за големи неща не прощаваше, но това за него беше дреболия. И казва: Ето ти касетофон, ето въпросите. Отиваш в еди кое си село при еди кои си стари хора и ги интервюираш по този въпросник. После идваш, дешифрираш записа, даваш ни материала и ние ти плащаме хонорар. Сега ти даваме командировъчни. Тя се прибира, дава дешифровка и връща касетофона. След това прави книга от този текст и я изпраща в едно издателство. Обажда му се директора на издателството и казва: Хайтов, тук постъпи една книга за печат. Обаче това много ми прилича на репортажите, които ти печатиш в списание „Родопи".

Николай остава като гръмнат! Така ли? Това са наши материали!

Тя няма право! Платено й е за тях! Да беше дошла първо да разговаря с мен, нямаше да й забраня. И започна една невероятна история. Книгата беше спряна от печат. Тя отиде при Тодор Живков и каза: Той спира книгата, защото иска той да я издаде! Той краде! И Живков, който никак не обичаше Николай казва: Така ли? Аз веднага ще наредя книгата да бъде издадена и да те приемат в Съюза на писателите. И я приеха. Оттогава не е написала един ред. Но не спря да пише какъв крадец е Николай, как искал да й открадне материала. Ето така му се отблагодаряваха.

Има още толкова грозни истории, още толкова грозни хора... А историята със Свилен Капсъзов - помак от Родопите, който пишеше стихове! Николай нали умираше за Родопите! Взе го под крилото си, изпрати го да следва в Литературния институт „Максим Горки" в Москва. Свилен учи там и когато завърши, се върна в София. Николай, за да го назначи в списанието, хукна по разни министерства и министри и му урежда софийско жителство. Защото момчето е от Родопите! С талант! После пък се оказва, че няма къде да живее. Тича Николай да му урежда и жилище. И как свърши тази работа? На едно партийно събрание на Отечествения фронт, тъй като списанието беше негово издание, Свилен станал и казал:

Хайтов провежда фашистка политика в списание „Родопи"! Той е прикрит враг, фашист!

Аз съм член на партията, аз съм комунист и затова съм длъжен да кажа всичко, другари! - така пламенно говорел Капсъзов, на когото Николай беше уредил всичко.

Какво стана след 10-ти ноември? На следващия ден Свилен Капсъзов се събуди демократ! Стана народен представител от ДПС и със същия плам громеше комунистите ! Чуваш ли какво ти говоря, Милена?! Два месеца след промените бях наясно, че нищо няма да излезе от тази работа. Че същите хора, вълците, бяха навлекли овчи кожи. Всички! До един! Никой не остана! Огледай се сега! Ти не ги познаваш, защото тогава си била малка, но хора, които пишеха навремето такива хвалебствия, такива социалистически предговори, се провъзгласиха за първи демократи! И не ги е срам! Изобщо!

Какво стана с този народ, Боже мой!!!

И така, след три години тормоз и страдания, игра на гоненица и криеница, най-после с Николай се събрахме. Бракът ни излезе сполучлив, не като Шекспировата пиеса „Напразни усилия на любовта"! Започнахме да живеем под наем тримата, със Сашо, детето на Николай, в едно малко апартаментче на ул. „Латинка". И бяхме щастливи заедно.През 1965 г. се прехвърлих от вестника в издателство „Народна култура", редакция "Западни литератури". Беше истинско удоволствие да търсиш, четеш и редактираш книги. Бяхме направили план до 2010 г., представяш ли си?! Има толкова прекрасни книги, които трябва да видят бял свят. Но за съжаление „Народна култура" приключи с издателската дейност. Мисля, че всичко стана от едното престараване. Започнаха да поръчват т.нар. бестселъри на автори, написали по една хубава книга, без никаква гаранция, че ще напишат втора. Въпреки съпротивата от страна на нас, редакторите, бяха поръчани много от т.нар. еднодневки. Плати се на тези книги авторско право, дадоха се хонорари на преводачите. И останаха в чекмеджетата на издателството 70 преведени и редактирани книги.Редакторската работа беше своеобразен конвейер. Издавахме по 500 книги годишно. Бяхме 27 редактори от най-различни езици. В свободното си време превеждах. През всички тези години успях да преведа над 60 книги, не знам колко антологии (които се правят много трудно).Но днес отношението към книгата е друго, затова и издателствата са по-различни. Няма кой да превежда и издава класика. Тя се превежда трудно. Не можеш да преведеш в текстовете от ХVIII век жаргон от днешната улица. Трябва много да внимаваш, дори нещо да се губи от превода, длъжен си да слагаш неутрални думи. Жаргон не се превежда! Това е непреводимото в превода.От 1961 г., докато Николай (Хайтов) си отиде, живеехме спокойно и щастливо, доволни един от друг.

Но времето смачка смеха!

С него бяхме последната „битово разложена" двойка. Но ако трябва да бъде честна, ще трябва да призная, че след известно време животът се успокои. Ние свиквахме и свикнахме с него. Гоненията вече не бяха толкова страшни. Хората се уравниха. Получавахме мижави заплати, но пък цените на продуктите бяха много ниски. Укроти се тази алчност у човека, тъй като нямаше вече начин да я задоволява. Усвоихме език, както го нарича Оруел в „1984" г. - double speak (двоен език). Говориш едно, а в ума си имаш съвършено други мисли.Николай живееше с голяма мечта - да се върне, да стъпи в родното си село. Затова веднага щом се оженихме, купихме една картофена нива в Яврово. И си направихме малка, но много красива къщичка. Постепенно озеленихме двора, посадихме дръвчета. И започнахме да ходим през лятото там с две пишещи машини - Николай пишеше, аз превеждах. Но толкова много хора идваха при нас, толкова много приятели. Да не говорим за селяните, които се изредиха всички до един да видят това чудо - нова къща в Яврово.И тоалетната вътре! В къщата?!

Това мръсно нещо, кенефа, да го сложим вътре. Има една смешна случка. Приятелка ни беше на гости. Влезнала тя в тоалетната, но не си заключила вратата. И изведнъж вратата се отваря и пет-шест глави надничат вътре (селяни, дошли да разгледат къщата). Така получиха нагледна демонстрация как се седи на тоалетна чиния. Голям смях падна!На снимката по-долу са децата на сестра ми Боряна. Моите деца. Обожаваха да идват с нас в Яврово. Николай много ги обичаше. И те него. Когато направихме оградата около двора, двамата боядисаха телената част с бяла боя. Моите Сашо и Елена. Виж ги, тук са в работно облекло.Но най-колоритен беше агрономът на селото - млад, амбициозен и много смешен човек. Толкова много искаше да говори културно! Употребяваше едни думи, а ние умирахме от смях. Връща се един ден от града, идва вкъщи и казва:

- Бате Кольо, новата ти книга голям форум произведе! Фурор, разбира се, искал да каже. Все бъркаше думите. В Яврово имаше много хубав празник - Здраве. Селяните носеха черги на една от малкото равни поляни, имаше музика, увеселение. И седнал агрономът на единия край на чергата, а на другия жена му, пременила се в селска носия - млада и много хубава. Ние сме се наредили отстрани. И той й казва:

- Ванче, така като те гледам екстериорно, толкова си хубава!За Яврово да искаш да ти разказвам... Кевин Айрленд, много добър новозеландски поет, се ожени за моя приятелка и така се сприятелихме. И ми пише, че родителите му тръгват от Нова Зеландия към Европа. В Турция щели да вземат каравана и да минат през България за няколко дни, като по всяка вероятност ще отседнат на къмпинг. Моля те, пише Кевин, прибери ги у вас да се изкъпят и да хапнат. Поканих ги в малкото апартаментче, но на следващия ден трябваше да отида в Яврово, където ме чакаше Николай. Къщата още не беше съвсем завършена. Обзавеждах и пренасях всичко с един москвич. Поканих ги да ни гостуват за два-три дни, да разгледат Родопите. Те много се въодушевиха и потеглихме тримата. Пристигна и Кевин, за да ги разхожда из планината, да им покаже селото. И ги чакам един ден за обяд, никакви ги няма. Стана три часът. По едно време се появяват закичени със здравец, превивайки се от смях. Какво се случило? Влезли те в кръчмата и заварили агронома, който по това време учеше усърдно английски, защото си беше намерил работа в Либия. Е, ето ти случай да си упражни знанията! Седнал той на тяхната маса, не знам какви ги е приказвал, но на Кевин бащата така се смял, че за малко да си глътне ченето. Застанало то на гърлото му и ни напред, ни назад! Започнал да се задушава! Мъжете от кръчмата го извели на улицата, хванали го за краката, провесили го с главата надолу и започнали да го друсат.

Накрая изплюл ченето! Весели истории да искаш от Яврово!

Но мина време и хазаите ни казаха, че трябва да напуснем квартирата. Точно срещу нас, на „Латинка" 15, видяхме, че махат покрива на една къща. Купихме плочата, потънахме в дългове, но си построихме голямо, светло и хубаво жилище. Долният етаж остана незастроен - на тухла, без прозорци, без вода и електричество. Собствениците на кооперацията успяха да се отърват от строителя, който се оказа страхотен мошеник. Но по онова време нямаше право да имаш повече от едно жилище, затова общината им възстанови парите и го пусна за продан. Започнаха да идват много и най-различни хора - Вили Казасян, Леа Коен с баща си, защото мястото беше хубаво и с хубава площ. Накрая дойдоха Луканови, харесаха го, купиха го в този му вид и започнаха да го довършват. Може и да те излъжа, но трябва да е било 1985 г. Прекараха вода, електричество, направиха го обитаемо. Така те заживяха под нас. За да не стават недоразумения и преструвки, още в началото Николай обясни кои сме и какви са нашите убеждения.Ние не сме като вас, каза им, не сме членове на партията и не й симпатизираме. Но ще живеем заедно. Но веднага казвам - те бяха високоинтелигентни хора. Не съм познавала Андрей (Луканов) в работата му, познавах го като интересен, симпатичен съсед, с когото можеше да разговаряш за книги, за театър, за изкуство. Имаше невероятно чувство за хумор, беше изключителен кулинар. Когато пътуваше, носеше най-различни подправки и след това така готвеше, та чак до тавана оплескваше кухнята. Говореше пет езика - английски, френски, италиански, руски, испански. Беше от комунистическо семейство, което делеше хората на „наши" и „нЕнаши". Това му беше в кръвта. Но беше високообразован и затова - неприятна мярка за сравнение с останалите от неговите партийни редици.Искаш да ти разкажа за онази среща?! Бяхме в Израел. Десет дни отсъствахме от България. Когато тръгнахме, всичко беше спокойно. На 10 ноември 1989 г. кацнахме на летище София. Виждаме Мамалев, който тича към нас и вика:

- Разбрахте ли какво е станало бе? Тато го нЕма вече! Как така го нема? Ние го оставихме тук... - Ами, нема го! Прибираме се вкъщи, Лиляна, (съпругата на Андрей Луканов) чула, че сме се прибрали, качи се горе и потвърди: Свалиха Живков!

След един-два часа се обадиха от Асеновград и казаха на Николай, че брат му е зле, че е направил тежка криза от жлъчка, че душата му излиза. Николай взе едно такси и пое към гарата. Вечерта се качиха при мен Андрей и Лиляна, всички, разбира се, бяхме много възбудени. Казвам на Андрей: Добре, какво смятате да правите с хората от Комитета за гласност и преустройство, нашата интелигенция? Гонихте ги, арестувахте ги, чупехте им машините... Трябва да извикате тези хора да помагат! Въобразявах си, че на другия ден всичко ще стане, както е било преди 50 години. Андрей каза: Да, искам да се срещна с тях. Но не трябва да са повече от пет-шест човека. Да седнем, да поприказваме, да разбера те какво искат, да им кажа аз как виждам нещата. Но не искам официална среща. Трябва да е на неутрално място, а не знам къде. Обхваната от глупашки ентусиазъм, отвръщам веднага: Ама как! У нас! Половината от тези хора са мои приятели! Още утре ще се обадя на Блага (Димитрова)! Обадих й се, обясних й, а тя възкликна: Господ да те благослови! Ние не знаем как да се свържем с този човек! Такава беше, патетична. Казах й да избере пет-шест души и да ми се обади. Звънна ми след два часа и ми продиктува имената с телефонните номера, още пазя това листче.Помоли ме аз да се обадя и да потвърдя, защото все пак „домакинята си ти", каза. Денят беше събота. Луканов предложи да се съберем на 13 ноември, вторник, в 19 ч. Обадих се първо в дома на Желю Желев, когото не познавах, и обясних на жена му, че Блага вече е разговаряла с него, аз само звъня да потвърдя. На всички се обадих - Тончо Жечев, Стефан Продев, Йордан Василев, Петко Симеонов, Едвин Сугарев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров и Марко Ганчев.Николай се върна на следващия ден. Развълнувана му разправих какво съм направила. Той ме изслуша внимателно и каза: Сега някои от тези хора, които не ме обичат, ще решат, че се натискам да вляза в Комитета за гласност и преустройство. Че си приписвам заслуги, каквито нямам. Ще видиш какво ще стане! И то стана. Две години му забраниха да печати. Същите тези демократи го обявиха за страшен комунист. А до 10 ноември за Николай се говореше като заизверг фашист, бранник, който е рязал партизански глави и се фотографирал върху труповете с главите в двете си ръце! Но да се върнем на срещата. Когато се събраха (ние с Николай и Лиляна стояхме отстрани), Андрей се качи и каза: Радвам се, че приехте поканата. Искам да ви попитам с какво и как мога да помогна? Да чуя вашите искания.Първото желание на някои от първите демократи беше да се върнат отново в редиците на БКП! Да. Колко тъжно... Андрей отговори: Този въпрос ще се уреди веднага. Друго какво искате? Няма нужда да предавам целия разговор. Говорено е много за тази среща. Поискаха да им се разреши да направят голям митинг, да направят плакати, да напишат възвание и то да бъде отпечатано. Той обеща, че ще разреши и ще съдейства. На другия ден Андрей ни каза: Всяка дума, всяка сричка, всяка запетайка, която се произнесе снощи у вас, е донесена в милицията. Значи между тях е имало доносници или поне един от тях е бил демократ доносник.

С Николай часове сме си говорили за всичко, което ни сполетя. Той е селянин. Обичаше България и смяташе, че българите са почтени и искрени хора. Накрая на дните си каза:Не познавам друг народ, който сам да си насапунисва въжето, сам да си го слага на врата и сам да си бута бъчвата... Отиде си разочарован. Питаш ме защо... Ти не помниш онова време. Повтарям: всеки селянин имаше поне един декар земя, един кон или едно магаре и се чувстваше господар. Но след 9-и им взеха имотите, поругаха ги. И селяните дойдоха в града. Объркаха София и другите големи градове. Те нямаха градска, битова култура, а селска, с изрязаните пети на обувките, сложени пред външната врата. Като че кал ще газят. Децата на тези селяни бяха агресивни и претопиха гражданите. С остри лакти помляха всичко. Гражданите бяха смачкани, без самочувствие, бяха „буржоа". Представи си една бистра река, върху която нахлуват кални свлачища и се смесват с водата.

Ние сме кална река.Но първите месеци бях ентурсиазирана, вдъхновена! Вече можеш да говориш каквото мислиш, досието ти не дрънчи като тенекиена кутия на опашката, не си "зловредна зоза"! Малко време мина и започнаха да пишат срещу Николай хора, които го превъзнасяха преди! Но се надявахме, копнеехме, искахме да се променят нещата! Не забравяй какво съм преживяла - баща ми, когото национализираха, един вуйчо, който умря в концлагер, един свекър, който два пъти беше изпращан в концлагер и накрая изчезна безследно, една свекърва, която изселиха за 24 часа от дома й и тя се обеси в един яхър в Лясковец!Илюзиите ми приключиха за два месеца.Кое е по-силно - любовта, верността, омразата? Би трябвало най-силна да е любовта! Но не е... Най-силна е добротата. Преди години преведох „Мостовете на Сан Луис Рей" на Торнтън Уайлдър, изключителен американски класик. Прочети тази книга и мисля, че ще разбереш всичко, което ме питаш сега.Най-важното в този живот е срещата с добротата. Когато отпуснеш душата си да се радва, че има срещу теб човек добронамерен, който не храни никакви лоши чувства. Напоследък злината е основното, което завладя българина. Помисли за тези вълчи отношения, които са навсякъде. Погледни вестниците, пусни си телевизора, виж ги тези в Народното събрание - погледни всички! А животът има смисъл, ако правиш добрини. Или когато срещнеш добър човек, да си измиеш душата и да продължиш да се блъскаш. Това разбрах. Николай беше добър човек. Моите най-близки са добри хора. Може би затова съм се съхранила. Може би. Какво, Миле, какво ти стана? Защо така се просълзи? От обич? Жана ни събра, Миле. Каква среща... Няма нищо случайно. Това разбрах.Ето ти и една поучителна история от живота. Пътуваме ние с Николай за Варна и минаваме през Котел. Вървим през старата част и спираме пред едно дюкянче, а пред него наредени върбови кошници. Седи засмян старец, с много бръчки - мил, сладък. Николай умираше да разговаря с възрастни хора, да ги разпитва за живота. И дядото ни разказва как върви търговията, обяснява, че лятото туристи каквото купят - това е, но продължавам да седя тук и да плета кошници, защото цял живот съм правил нещо с ръцете. И Николай го пита: Добре де, щом цял живот седиш пред този дюкян и плетеш кошници, какво разбра ти от живота? А той му отговори: Каквото е - таквоз, колкото е - толкоз, докъдето е - дотам.

Не мога да кажа, че съм проумяла смисъла на живота. Докато сестра ми беше жива, имах чувството, че съм дошла, за да й помагам, да я подкрепям. Тя беше изключително мила, изключително симпатична. Може да звучи странно, но не съм виждала на погребение на обикновен човек толкова много хора - повече от 500 приятели и колеги, които страхотно я обичаха. Беше невероятна! А аз имах чувството, че съм й майка. Имах почти мания да я закрилям, да се грижа за нея, да й помагам за децата. Затова нейните деца са и мои деца. Николай пише в дневника си: Аз не познавам по-добър човек от Боряна. Аз също... Тя беше неземна, разбираш ли?! Не съм я прежалила още. Почина през 1989 г., на 56 г. Така и не дочака промяната. Почина на 2 юни, аз съм родена на 3 юни.Дар от небето е срещата и животът с Николай. Живях 44 години с човек, който не се промени в хубавия смисъл на думата - остана със своите възгледи и на своите позиции.Трагична беше раздялата ни...

Един приятел лекар ми каза: Обърни внимание, Николай е много блед. Да не прави кръвоизлив. Още на другия ден хукнахме към ИСУЛ. Направиха му пълен преглед и откриха само анемия, която постепенно взе да се засилва. Започнаха да му преливат кръв първо на 20 дни, след това на 15, на 10, накрая на пет. Не мога да го обясня добре, но след пет дни кръвта изчезваше и анемията се връщаше със страшна сила. Такова притеснение ме скова, че съм направила още един инфаркт. Мислейки, че много разбирам (защото бях прекарала вече два инфаркта), си сложих сама диагноза интеркостална невралгия. И не казвам на никого нищо. Взимам обезболяващи, чувствам се като парцал, а когато изляза навън в студа, просто искам да легна в снега. Но казвах си:Болният е Николай. На мен ще ми мине, това е простуда. Накрая отидохме в „Лозенец", болницата, за да го стабилизират. Едвам вървя след Николай по една дълга алея. Искам да умра, разбираш ли! Бях уговорила преглед при проф. Донова и тя го прати за кардиограма. Помолих я да направят и на мен, защото не бях поглеждала сърцето си от 20 години, когато преживях втория инфаркт. Нося й я и сядам на канапето срещу нея, защото едва се държа на крака. Тя погледна кардиограмата на Николай, усмихна се и каза: Чудесно, сърцето е в добро състояние. Погледна моята и възкликна:Не мога да повярвам, че сте жива!И изчезна. След няколко минути се върна с една сестра, сложиха ме на количка и излязох от болницата след три месеца и половина!Когато ми направиха коронарография, оказа се, че сърцето ми е черно! Виждах го на екран. Хазърбасанов, великолепен лекар, искаше да пробие поне едно съдче, да текне малко кръв - не и не! Но той беше много упорит. Трябваше на всяка цена да пробие. На третата коронарография

изпаднах в клинична смърт - преживяване щастливо, красиво. Божествено блаженство! Не съм видяла никакъв тунел или светлина. Но онова, което преживях, беше невероятно, прекрасно. Не знам кои са най-точните думи, с които да опиша това състояние - чувство на пълна свобода, което на този свят не можеш да усетиш. На пълно, божествено щастие! Безотговорност! Абсолютна! Теб те няма тук! В девет вечерта съм "потънала" и в пет сутринта се събуждам усмихната! Над главата ми се надвесили четирима лекари с изменени лица (по Илф и Петров). Първо дотича проф. Донова. Дойде и прелестният хирург Георги Георгиев, седна до мен и каза: Трябва да решим какво да предприемем. Или да направим животоспасяваща операция (с която те вече си измиват ръцете), или ... - Какво, питам аз? - Ами да ви оставим така. - И колко време мога да издържа? - Максимум 10 дни! Казвам: Ама вие мислите, че ще лежа така 10 дни, неподвижна, завита с чаршафа, да чакам да умра. Нека да опитаме. Много го обичам доктор Георгиев, душата си давам за него. Избродирал ми е сърцето перфектно! Казах му: Докторе, само с гоблени трябва да се занимавате след пенсионирането си. Но

малко преди да изтекат 24 часа от операцията, аз умирам отново! Нямам пулс, нямам кръвно, нищо! Отварят ме отново и намират един голям съсирек. Бързат като луди! Масата е метална, аз лежа гола на нея. От електрошоковете става реакция и на местата, където съм била мокра, всичко изгаря - гърба и двете ми пети, едната до коста. И това сърце тръгва пак! Пак ме затварят с металните скоби... Но все едно не се случваше на мен. Никакво страдание не изпитвах. Умът ми беше само в Николай!

Всеки ден идваха при мен в реанимацията с Елена, племенницата ми. Беше смазан... Защото вече е знаел, че ще умре след два месеца. Но ме гледаше и не говореше. Душата ми се раздираше! Това беше най-ужасно за мен, тези безмълвни срещи. Когато се върнах у дома, бях жив труп. Не можех да седна в леглото. Лежах в спалнята с изгорен гръб, а Николай лежеше в кабинета си. Един път на ден едва се довличаше до мен. Накрая... Беше неделя...

Бях уредила на другия ден да постъпи в болница. Но той направи сърдечна криза и повиках линейка. Когато го откараха към болницата, тръгнах след него с моята кола. Аз, която не можех да стоя права! Когато пристигнах, Николай беше вече в реанимация. Попитах лекарите: Какво става, кажете ми! Моля ви, пуснете ме да вляза! - Не може, сега го работят... Когато ме пуснаха при него, беше упоен, с ледени ръце. Взех ги и питам лекаря: Какво му направихте? - Нищо, казва той, ще се съвземе. Но ти не си добре. Отивай си вкъщи. Ние ще ти се обадим. Прибрах се. Обадих се на Сашо, сина на Николай, и му казах какво става. След два часа Елена (племенницата на Жени) слезе при мен. Видях лицето й и вече знаех, преди да чуя: Няма го вече чичо Николай... Никой не ми беше казал, че има левкемия. Бил им забранил. И му говорех какви ли не глупости, как скоро ще се оправи. Един ден седим тук в хола един срещу друг и си говорим и той ми казва: Ей, ти се оправяш, а аз си отивам... - Как така си отиваш? Нищо ти няма! Другата седмица ще ти прелеят кръв и ще се оправиш. Неговата смърт беше трясък! Небето падна върху мен! Но вярвам, че животът не свършва тук, на тази земя. Защото това преживяване, което имах по време на клиничната смърт, беше преживяване на душата, не на ума. Дълбоко вярвам, че тялото е тленно, а душата е някакъв вид фина материя, която не умира с тялото. Когато Николай почина, непрекъснато го усещах около мен. Един ден изхвърли часовника от стената и го запрати в другия край на кухнята. Как става това? Има ли такава физическа сила? Мисля, че е бил гневен, искал е да направи нещо, преди да се раздели с този живот, но не е могъл. След това в неговия кабинет започна да пада една картина на Найден Петков. Три пъти падна зад канапето. Влизам - няма я! Стената празна, а пиронът стои! Сещам се да погледна зад канапето. Намирам я, слагам нов пирон, на другия ден пак я няма. И така три пъти. Накрая рамката се счупи. Искал е да ми каже нещо, но така и не разбрах какво. Вечер, когато седях сама и плачех, виждах една сянка, която преминава през антрето. Бях сигурна, че си въобразявам. Но върхът беше, когато Даниела (Кънева, журналистката) беше при мен. Бяха минали два-три месеца от смъртта на Николай. Седим двете, беше по обяд, говорим си и изведнъж чуваме страховит трясък в антрето. Излизаме и виждаме как плочите скачат от пода на метър височина! Падат и се чупят с трясък! Забелязала ли си каква шарения е в антрето? Не знаех какво да направя. Ходех на църква, палех свещи. Накрая извиках свещеник вкъщи. Прочете Киприяновата молитва, наръси цялата къща със светена вода и каза: Вече можете да бъдете спокойна, душата на Николай е успокоена. И вярно. Повече нищо не се случи. Само веднъж сънувах, че се отваря неговата врата. Нали видя, че апартаментът има два входа - единият води към неговия кабинет и той винаги влизаше оттам, за да си остави първо чантата, папките. И чувам, че се отключва онази врата и гласа му:

Гого*, върнах се! Станах и отидох да го посрещна!*Гого - така се обръщахме един към друг по време на нашата тайна тригодишната връзка. Когато заживяхме заедно, обръщението (Гого, Гошо) остана като някаква мила шега. Само веднъж разпалено разисквахме в кухнята в Яврово някакъв световен проблем и Николай се обърна към мен:

- Не, не е така! Не си прав, Георги!

Интервю на Милена Нейова с Жени Божилова († 21 септември 2014 г.)

„Гласове”, март-април 2014 г.