/КРОСС/ Обявeната на 22 септември 1908 г. независимост на България е посрещната враждебно от Великите сили, а Турция започва да се готви за война, която е нежелана от тях, и те заставят двете страни да седнат на масата за преговори.

Меморандум на Dett publique ottomane (Управление на турския държавен дълг), написан по инциатива на представителя на Англия в тази служба, внушава, че е настъпил моментът Турция да си вземе всичко, което България й дължи по Берлинския договор от 1878 г. То е оценeно на 18 657 654 лири или 429 млн. френски франка.

В него са включени по 100 хил. турски лири годишно данък, пресметнати и капитализирани за 30 години (1878-1908 г.); по 265 хиляди дан за Източна Румелия; повече от 10 млн. турски лири, част от турския държавен дълг по чл. 9 от Берлинския договор.

Турското правителство представя тези искания в разгърнат план пред министъра на търговията и земеделието Андрей Ляпчев в започнатите на 18 октомври 1908 г. преговори. Естествено, в делото се включва главният заемодател на България - Франция и нейната служба за финансово управление у нас начело с Жорж Буске, който разполага с най-голяма реална власт във вътрешните дела на България сред цялото чуждестранно представителство в София, получава два пъти по-голяма заплата от френския пълномощен министър у нас и почти седем пъти по-висока, отколкото български министър.

Банк дьо Пари решава да отпусне екстрено преди края на октомври 1908 г. краткосрочен заем на България от 7 млн. франка за три месеца за покриване текущите нужди на държавния й дълг. Срещу него Франция изисква нашата държава да заложи митническите си приходи и да приеме генерална конверсия (изменение на условията на бивши заеми) и унификация (свеждане до единна норма) на дълга, след което той да мине на международно обслужване и контрол. Интерес към заем за България проявяват и други страни. Франция се стреми да се възползва от това, за да въдвори международен банков контрол над нея под свое ръководство и в свой интерес.

В името на независимостта правителството на Александър Малинов нарежда на дипломатическия си представител в Париж Димитър Станчов да прекрати преговорите с Ке д'Орсе (френското външно министерство) и с Банк дьо Пари.

Отхвърля исканията и на Турция за заплащане на васални задължения. Съгласно е да я обезщети само за загуби, свързани пряко с обявяването на независимостта, които според наши експерти възлизат на 57 ? млн. франка, включително и изкупната цена за Източните железници на българска територия.

В Париж е сформирана специална комисия под егидата на Банк дьо Пари, която определя сумата на 150 млн. франка. Поощрена, Високата порта не отстъпва от исканията си, разгръща все повече военни приготовления, а преговорите между двете страни са прекъснати.

Българското правителство с вербална нота до Великите сили от 9 (22) декември 1908 г. предлага да заплати 82 млн. франка, при условие че те съдействат за признаване независимостта ни.

Те пък не приемат предложената сума и се обединяват за общи контрадействия. Турските управници вече искат и българска територия на юг от Харманли. Тя е по-примамлива за тях от паричната компенсация, която намаляват на 125 млн. франка. В отговор българското правителство изпраща нота до Великите сили да разрешат конфликта. В противен случай то ще се счита за свободно да използва сила за защита от Турция. От Лондон отговарят раздразнено: България да спазва мира и да изплати паричната компенсация или да отстъпи територия.

В този критичен момент министърът на външните работи на Русия Александър Изволски обявява изненадващо предложение за финансова комбинация между неговата страна, Турция и България, връчено на 17 януари 1909 г. Русия опрощава на Турция военната контрибуция по Берлинския договор в размер на исканото от нея обезщетение, а на България дава заем, равен на нейното предложение. Руската инициатива хармонира напълно на стратегическото противопоставяне на Антантата срещу Германия и Австро-Унгария и предотвратява военната опасност. Англия пък прави незабавен завой към пълна подкрепа на руското предложение. Телеграма на министъра на външните и работи Едуард Грей до посланика й в Петербург гласи, че: "Изволски следва да разчита на нашата пълна подкрепа да посъветваме турското и българското правителства да приемат такова решение". Същевременно Форин офис и Ке д'Орсе налагат сдържано поведение на финансовите си кръгове и ги убеждават в изгодността на руската комбинация за тях.

Руското предложение приемат и двете заинтересовани страни България и Турция. Австро-Унгария и Германия се опитват да ги отклонят. Инициативата на Виена за тайни преговори в София е отхвърлена от правителството на Малинов. То следва линията за сътрудничество с Русия и така респектира Фердинанд, когато австрийският дипломатически представител Торн се опитва да преговаря с него чрез първия му личен секретар С. Добрович.

Руското правителство предоставя заема на България при условие той да се сключи чрез конвенция непосредствено с него и заедно с това да се подпише и друга - за изплащане на източнорумелийския окупационен дълг, наложен от Берлинския конгрес. За преговори в Петербург пристигат министрите на външните работи Ст. Паприков и на финансите Ив. Салабашев, а в Цариград отива министърът на търговията и земеделието Ан. Ляпчев. Паприков и Салабашев приемат конвенцията, макар първоначално да са за заем по банков ред. Така преговорите протичат делово и спокойно. Но представителите на Банк дьо Пари и лондонските им партньори се опитват да придобият отстъпки и поискват заемът да мине в службата на Жорж Буске за упражняване на финансов контрол, след като руските представители предлагат да се контролира от трите сили на Антантата. В знак на протест българските заявяват, че се връщат в София, но Изволски ги успокоява, като съобщава, че руското правителство отхвърля всякакъв контрол и политически гаранции. На 28 март 1909 г. той представя проект на договора за заема, който се приема.

Подписването на конвенцията за източнорумелийския дълг се отлага по искане на българските делегати и със съгласието на Изволски. Тя предвижда възлизащият на 10 618 250 рубли (28 178 205 лв.) дълг да се изплаща за 13 ? години по 400 000 рубли на полугодие, като първото плащане да бъде на 1 юли 1909 г. То не става, поради отлагане на преговорите, които трябва да се проведат в София между българския кабинет и руския дипломатически представител Сементовски-Курило. Конвенцията за заема е подписана едва през 1912 г.

В действителност обаче са изплатени само анюитетите на заема за 1909 и 1910 г., като главницата към 31 декември е 81 509 010 франка, а в края на Първата световна война - 78 783 945. От окупационен дълг България изплаща до 1915 г. само 3 375 000 лв. Остатъкът е повече от 24 млн. лв. Но и Русия не е настоявала за редовно изплащане.

По време на управлението на Александър Стамболийски съветската власт се отказва от погасяването на заема и дълга. От непогасения заем на България Русия загубва "не по-малко от кръглата сума 59,3 млн. франка", както е записано в проспекта на заема, публикуван от клона на лондонската банкова къща "Шрьодер" в Хамбург. А в дирекцията на Дойче банк стигат до извода, че това са приблизително 80 млн. франка.

Средствата България използва за стопанско развитие и държавно-политически цели. С тях тя изкупува за 40 млн. лв. 309,614 км линии на Източните железници, за 2,667 милиона - пощите и телеграфите и за 4,007 млилиона - всички пристанищни и брегови фарове на територията на бившата Източна Румелия.

Проф. Никола Цонев

„Сега”