/КРОСС/ - Г-н Русков, разкажете за четвъртата си книга, върху която работите в момента? 

- Разказва се за България през `20-те години. Сюжетът е свързан с голямата политическа борба, която се води тогава. От едната страна е Военният съюз и правителството, което той издига на власт. Това е правителството на проф. Александър Цанков, управлявало от 1923 до 1925 година. По същество това е военен режим, облечен в цивилни дрехи. Другата страна е Единният фронт, съставен от комунисти, земеделци и анархисти. Тези две страни влизат в остър сблъсък. Става дума за атентатите срещу царя през 1925 г., извършен от анархистите, и този в църквата „Св. Неделя", дело на комунистите. Държавата отговаря с терора от 1925 г., когато покрай сухото изгаря и мокрото - например убийствата на Гео Милев и Христо Ясенов, както и много от безследно изчезналите, които нямат нищо общо с тези атентати.
Книгата ми е за този сблъсък. Но той е разказан през доста страничната гледна точка на един човек, който не желае да има нищо общо с разправиите и случайно e въвлечен в тях. Той попада в тази борба и поради много специфичната си професия се оказва в услуга и на двете страни. И може да разкаже гледната точка и на двете страни, защото е и при едната, и при другата в различен период от време.

- Включвате ли в нея и навлизането на модерността, на света в България?
- О, да. Тогава България започва да се съвзема и модернизира от катастрофата след войните, навлизат киното, радиото, автомобилите. Това е много интересна черта на `20-те години.

- Може ли днес човек да победи историческия детерминизъм, като замине далеч и остави зад себе си род и родина?
- Мисля, че може. Човек има грамадна свобода, ако желае да се възползва от нея. И може да се освободи от абсолютно всичко, включително и от историята. Невинаги обаче освобождаването от всичко е препоръчително.

- На кое отдавате по-голяма тежест - на историческото и на документалното изследване, или на литературната фантазия? Допускате ли въображението да реди фактите?
- Разбира се, въображението е много по-важно. Става въпрос за художествена литература, а не за научна.

- Възможно ли е писането да не бъде самотно занимание? Срещате ли се с наследници на хората, за които пишете, с историци и изследователи?
- Да, даже е препоръчително, що се отнася до частта с изследването. Когато се стигне до художественото писане, струва ми се, че то е напълно самотно занимание и това е много добре. Това дава на автора пълната свобода да изрази себе си и да реализира собствените си идеи.

- Доколко писането е автопсихотерапия и борба с вътрешните демони?
- Сигурно 100 процента.

- За колко време пишете вашите книги?
- За около две години.

- Ако трябва да дадете съвет на човек на двадесетина години, който иска да си изкарва прехраната с писане, какъв би бил той? Да остане да се бори в България, или да научи добре чужд език и да твори на друго място?
- Трябва да остане тук, защото човек е съдбовно свързан с езика си. Ако си писател, твоето място е в родната ти страна. Писателят е много силно свързан с езика, това е основният му инструмент и смяната му е изключително мъчителна. Това е правилото, има много малко изключения. Такъв е например Набоков, но той е живял десетилетия в англоезичния свят. Такъв е случаят и с Йосиф Бродски. При руснаците това се е случвало сравнително често, защото те са били принудени да напуснат родината си по политически съображения. Но емигрантите далеч невинаги пишат толкова добре, колкото са писали на родния си език.

- Един въпрос-клише: може ли човек в България да се изхранва единствено с писане на романи? Какъв е тиражът на най-титулуваната ви творба „Възвишение" от 2011 г., когато тя излезе?
- Възможно е. Това е много труден вариант, случва се много рядко. Мисля, че в България има трима-четирима писатели, които могат да се изхранват от книгите си. Аз съм един от тях. Но както при медиите, така и при нас въпросът за тиража не се обсъжда.

- Мислите ли, че езиковите нюанси, на които е написана „Възвишение", са преводими и възпроизведими на други езици?
- Оказа се, че да. Смятах, че това е невъзможно, но моят приятел Кристофър Бъкстън, който знае много добре български, защото преподава в английската гимназия в Бургас от `80-те години, преведе 25 страници от „Възвишение" на своя роден диалект от графство Съфък, Англия. Получи се много хубаво и много смешно. Неговият диалект е много смешен, когато се съпостави със съвременния английски книжовен език.

- Кои са вашите центрове извън писателското ви бюро, откъде черпите енергия и идеи?
- Има няколко места, които харесвам и в които се чувствам много добре. Някои от тях са Софийският университет, Народната библиотека, Докторската градина. Това са местата, които обичам и в които се чувствам добре.

- Преди време влязохте в конфликт с част от съсловието си, след като обявихте, че в литературата има нов вид ченгета. Съжалявате ли за част от нещата, които казахте тогава, или стоите зад думите си?
- Да, стоя зад думите си. Това са хора, които използват задкулисни механизми, за да постигат житейските си цели, хора, които по-скоро се представят за писатели, отколкото наистина са такива. В действителност са доста по-посредствени от образа, който са си създали. Единственият начин посредствен човек да минава за много добър писател е, като бъде подкрепян задкулисно и бъде по същество създаван като писател. Това не са хора, които сами са се създали, сами са станали това, което са, за което имат дарба от боговете. Те, обратно - създадени са, произведени са в писатели, сиреч в нещо, което по същество не са, от тези задкулисни кръгове, състоящи се от взаимнообслужващи се хора. Това са ментета.

- Какво според вас се случва в България през последните две години? Как гледате на нещата, на които ставаме свидетели?
- Случва се нещо, но не съм много сигурен какво точно. Според мен българското общество е попаднало пред малък праг, който не може да изкачи. Също като вода, която стига до праг и понеже не може да го премине, започва да прави водовъртежи. Струва ми се, че има някаква промяна, която българите не могат да направят и не знаят накъде да тръгнат. Има нов етап, в който българското общество трябва да влезе. То не си е изчистило представата какъв е този етап и как да влезе в него.

- Колко от хората с власт си заслужават да бъдат описани в положителна светлина?
- Сигурно има и такива, които си заслужават, но не съм убеден, че точно в положителна светлина. Има хора, у които доброто и злото са смесени и всъщност точно това ги прави интересни. Във всеки случай българските политически и икономически елити навярно далеч не се състоят само от безинтересни хора.

Димитър Ив. Ганев

„Труд”

Милен Русков е роден през 1966 г. в Бургас. Завършва българска филология в Софийския университет. Писател и преводач, автор на три книги - „Джобна енциклопедия на мистериите" (2004), „Захвърлен в природата" (2008) и „Възвишение" (2011)