Мизерия, кражби, неграмотност, проституция, музика, сълзи, безгрижие. Живот ден за ден. Такова е всекидневието на стотици хиляди цигани в България. Същата България, която финансирани от Запада неправителствени организации упрекват, че дискриминира малцинства. Тази България, в която всяка година милиони чезнат в проекти за интеграция, образование и здравеопазване на роми. Когато тази държава направи крачка към дискриминираните, за да ги вкара в рамките на правилата, все се намират някои, които да обърнат дрехата с хастара навън.
Как във ВМЗ-Сопот ще работят 300 цигани? Нали ще има втори "Горни Лом"?! Расизъм и заплаха ли долавяме? Откога за назначаване на работа има значение етническата, малцинствената или религиозната принадлежност? Кой днес в България се съгласява да върши нискоквалифицирана работа срещу скромно заплащане? Стига с меркантилността и приказките на ангро! Или искаме да оставим циганите там, където са - зад разградените катуни. Да вдигаме рамене и да чакаме радикално настроените да свършат мръсната работа. Така рискуваме да обречем обществото на вечно разделение на дискриминирани, толерантни и расисти.
Ако чувството за национално оцеляване не е достатъчно, за да се преборим с разрушаващите традиции на циганите, нека тогава инстинктът ни за самосъхранение да е водещ, когато искаме и те да спазват правилата в държавата ни. Сами няма да се впишат в нормата, но нека да не ги отписваме. Ако вдигнем ръце, рискуваме това, което имаме, да рухне морално и законово.

Ина Михайлова, "Дума"