Първите избори без надежда. Така социолози и политолози определят предстоящия парламентарен вот. В същото време изборите по дефиниция предполагат надежда за промяна, на тях народът делегира доверие на определени партии и избраници с очакването за по-добър живот, с упование в бъдещето. Какво излиза? Че на 5 октомври ще гласуваме заради самото гласуване, малко по принуда, както се плащат данъци. Че процедурата е взела връх над самата същност на изборния процес.

Тази безнадеждност прозира навсякъде. Рядко съм срещала толкова объркани хора преди избори.

Убедих се в това по време на обиколката ми из разни краища на страната. Навсякъде ме преследваше един и същи отчаян въпрос: за кого да гласуваме? Рефлексът да изпълнят гражданския си дълг е жив у хората, но симпатиите им към политическите партии са напълно изчерпани. Това показват и всички социологически проучвания през последните години. Критично ниски нива на доверие както в институциите, така и в олицетворяващите ги личности. Какво значи 15% от българите да одобряват работата на парламента? Ами че това е вид самоубийство, аналогично на масово аутодафе, белег за крайно отчаяние от собствения ни избор.

Само политиците ли са виновни за подобно разочарование? Едва ли. По смисъла на демократичния процес те са наши избраници, рожби на колективния ни разум (или безразсъдство). Свидетели сме на ефекта от пълната девалвация на основната разменна монета в политиката - доверието. При бракуването на "социалистическите" ценности заедно с "дръзновението" и "плановата икономика" изпратихме на боклука и вечни стойности като "солидарност", "доверие", "почтеност", "скромност". Отхвърлихме ги като неконвертируеми в победилия свят на егоизма, парите и вещоманията, който цени само онова, което може да се купи и продаде. Подронихме собствените си морални устои, а сега недоумяваме защо сме толкова огорчени.

Политическите извращения са просто най-видимата страна

на този процес. Но също толкова поразени са чисто човешките ни взаимоотношения. Без доверие няма взаимност. Липсата на доверие освобождава от всякаква отговорност. Аз се преструвам, че ти вярвам, ти ме лъжеш, че ти пука за мен. Това двусмислие руши необратимо обществената тъкан, в това число и политическата. Живеем в постоянна лъжа, в страната на вечно прецаканите тарикати. Обръщаме в пари дори доверието. Викаме му "търговия с вот".

Отровната мнителност ражда политически чудовища. Тя улеснява партийното инженерство. Залъгват ни с нови етикети, а зад тях - все едни и същи политически лица. Самозалъгваме се, че им вярваме, докато някой ден не ни фраснат фронтално по мутрата. А нима сме очаквали друго?

В началото на прехода самообявилите се за демократични политически сили ни лъгаха, че ще воюват за нашите права и свободи, а се погрижиха предимно за собственото си благополучие. Не ги наказахме. После ни будалкаха със светлото европейско бъдеще, което се оказа добре познатото ни мизерно настояще. Пак не ги наказахме. Сега откровено ни плашат с Кризата - митично чудовище, родено от въображението на финансовите и политически спекуланти, за да ни принудят да ги харесаме. Измамата е на път да сполучи. Какво управление да чакаме от измамници, на които сме гласували измамно доверие?

Същото е с изборите. Когато гласуваме с отвращение, обикновено получаваме отвратителен резултат.

Изходът? Край на преструвките

Ниската избирателна активност, граничеща с бойкот, е за предпочитане пред омерзената активност. Тъй или иначе ще получим еднакво лош резултат, но във втория случай ще легитимираме лъжата. Винаги ще оборят възраженията ни срещу поредната управленска комбина с аргумента "народът така отреди". Намираме се в ситуация, когато честното "не, благодаря" е за предпочитане пред шикалкавенето от рода "абе, всички са маскари, но трябва да се гласува". Да ме прощава Величеството, което призова тия дни да гласуваме на всяка цена, защото ниската избирателна активност е предмостие към авторитаризъм. Няма гаранции, че високата няма да ни отведе пак там. Защото не бройката е от значение, а вътрешната убеденост, с която правим своя избор. С други думи - доверието.

Това е бързата рецепта. Бавната, но далеч по-солидна е да си възвърнем доверието. Процесът е продължителен, минава през осъзнаването на политическия елит - повече пряка демокрация, приобщаване на гражданите към взимането на управленски решения, постоянно гласуване на доверие. Способни ли са да го направят?
"В моменти, когато се чувстваме несигурни, ние сме особено склонни да проявим огромно доверие към колективното знание на тълпата", пише за подобни объркани ситуации като нашата социалният психолог Робърт Чалдини в прочутото си изследване "Влиянието: Психология на убеждаването". И бърза да предупреди за последиците от този стаден рефлекс: "Много често тълпата греши, защото не действа въз основа на повече информация, а също реагира на принципа на социалното одобрение". Или както безжалостно заключава познавачът на психологията на тълпите Гюстав льо Бон, интелектът на тълпата е равен на интелекта на най-глупавия в нея. С други думи - не хуквайте след победителя. Мислете критично.

Галя Горанова, "Сега"