/КРОСС/ Културата е едно от първите неща, от които се отказва едно деморализирано, обезкуражено и депресирано общество. Думите са на писателя Милен Русков, който преди дни беше обявен за един от лауреатите на Европейската награда за литература за 2014 г. В интервю за Дарик авторът на наградения роман „Възвишение" коментира, че българите не сме използвали шанса за промени в годините на прехода, но макар и бавно страната се движи към по-добро.

Писателят призна, че тъкмо преводът ще се окаже основното изпитание по пътя на книгата му до европейските читатели - заради възстановката на езика от българското Възраждане. Писателят вече е открил преводач на романа на английски език, а до лятото на следващата година обещава да завърши четвъртия си роман, в който пише за 20-те години на миналия век.

Какво са наградите за писателя? Тази специално отваря ли пътя на „Възвишение" към европейския читатели?

Отваря пътя по следния начин - всички книги, които получават тази награда, влизат в т.нар. привилигирован списък за преводи на ЕС. Това значи, че ЕС плаща превода във всички страни членки на съюза. Ако един английски, испански или френски издател поиска да издаде тази книга, ЕС ще му плати превода, което много облекчава издателите. Защото в тези страни преводът е едно от най-големите пера, той е много скъп. По този начин съюзът подпомага оборотът, въртенето на книгите, които избира между различните държави в собствените си граници.

Що се отнася до наградите - те са по принцип поощрение. Много зависи в какъв момент идва една награда. Моят случай за щастие не е такъв сега, но ми се е случвал момент, когато човек е много обезкуражен, струва му се, че книгата не е забелязана и оценена - в такъв момент, ако ви дадат награда, това е голямо поощрение и ви дава кураж да продължавате. Ако моментът е по-щастлив, както е в моя случай, наградата продължава да бъде и остава винаги признание за труда, за литературните качества на книгата и нещо много приятно.

Речта в романа - този възрожденски език, доколко ще затрудни преводачите? Как ще се преведе изобщо „Възвишение"?

Ужасно много ще ги затрудни. Това е голямата ирония на ситуацията, тъй като ЕС ще плати преводите, но как ще се намери преводач е един много голям въпрос. За щастие успях да намеря преводач за английския език - това е Кристофър Бъкстън, мой приятел, който е завършил Английска литература и преподава от 80-те години в България в Английската гимназия в Бургас. Женен е за българка, зная много добре и двата езика. Той преведе част от книгата на английски, на своя роден диалект в графство Съфък в централна Англия и се получи страшно хубаво. Защото това е най-дървеният английски език, който аз съм виждал - сам по себе си страшно смешен! Смешен спрямо съвременния английски книжовен език по същия начин, по който езикът от моята книга е смешен спрямо съвременния български книжовен език. Точно това стилистично съответствие беше изключително важно и точно за него не виждах как може да се постигне, но ето той го измисли.

Защо посягате на историята, бягате от съвремието не само във „Възвишение", но и в останалите ви романи дотук ? Периодът на българското Възраждане с клишета се върти в съзнанието ни в повечето случаи.

Да, Възраждането се върти в съзнанието ни с едни много изтъркани и бедни клишета. Всъщност това е страшно интересен период, много пъстър, много живописен, но човек трябва да го познава в известна дълбочина, за да може да го оцени. В историята има много, много интересни периоди - ние съвсем не живеем в много интересен период от историята на България. България е интересна страна и има много вълнуващи периоди - освен Възраждането, има още поне два-три периода, които са далеч по-интересни от нашата съвременност. И в този смисъл тези периоди предлагат на писателя в чисто литературен план много по-интересни сюжети, по-интересни герои и ситуации. Защо да не изберем интересното?!?

Имах усещането, докато четях книгата, че тя е една голяма самоирония за нас българите дори и днес, а може би най-вече днес?

Разбира се, че има паралели. Когато човек разказва историческа книга, писателят разказва на два пласта - единият пласт е историческия, а другият пласт е алюзията към съвременността. Чудесно може да изразите себе си през други герои, не е нужно да разказвате за себе си. Всичко това е въпрос на въображение и известни писателски умения.

Кой е по-верният прочит според вас - че прекалено сме се отдалечили от онова, което идеалите на онова време са носили или че почти не сме мръднали като гледате днешна България?

Колкото и парадоксално да звучи, мисля, че и двете са верни. Никак не сме мръднали в някои отношения и прекалено много сме се отдалечили в други. Тези отношения, в които почти не сме мръднали, ми се струват по-скоро лоши, а тези, в които прекалено сме се отдалечили, са били добрите, които малко сме поизгубили. В този смисъл имам чувството, че се намираме във възможно най-лошата ситуация, при която човек запазва лошото и изхвърля доброто. Надявам се това да се промени.

Изгубихме ли посоката ние българите? Защо не успяхме да си направим във времето на прехода едно" ново Възраждане"?

Времената на промяна са много голям шанс. Струва ми се, че този шанс не беше използван достатъчно добре от българския народ през тези 25 години вече. Той не остана обаче и напълно неизползван. Бързам да кажа това, защото в България в момента се живее доста по-добре, отколкото преди 20 години. Ние някак си непрекъснато се оплакваме, живеем с проблемите на деня, а пропускаме да погледнем назад ретроспективно. Всеки може да си даде сметка, че през 2014 г. България е доста по-хубава страна, отколкото беше през 1994 г. Нещата се променят, те се променят общо взето към добро, но това става може би твърде бавно.

Днес срещате ли някой като Гичо, който е готов в името на кауза и своя идея да се пожертва, а не да хукне с парите в неизвестна посока?

Първо, съм сигурен, че такива хора има - не съм сигурен дали съм ги срещал по следната причина. Такива хора могат да проявят такива качества в специфична ситуация. В България в момента няма такава ситуация, която да изкара от този тип хора тази черта на характера. Но съм убеден, че такива хора има в България и те не са един и двама.

Не ви изкушава на този етап съвремието като сюжет за ваша книга?

Не ме изкушава, защото не ми е много интересно като сюжет, като чисто литературен разказ, като фабула не ми е интересно. Знам просто много по-интересни сюжети, по-интересни фабули в това число и в българската история.

Неведнъж сте казвал, че сте се лишавал от доста неща, за да се появят тези три книги, сега пишете четвърта - толкава ли е трудно да пишеш и да се наложиш в България?

Много е трудно, защото това е малък език, има малка четяща публика. В България има атмосфера на всеобща деморализация, обезкуражаване - това са неща, от които културата страда. Когато обществото е деморализирано, обезкуражено, депресирано, това влияе зле на културата, тъй като тя е едно от първите неща, от които подобно общество се отказва. И заради това е много трудно в България човек да пробие като писател, да успее да се издържа от това. Ако искате да бъдете писател, това изисква известна сила на характера и е съпроводено с доста лишения.

Кой е по-големият ни проблем, че сме бедни или че обърнахме категориите „ниско-високо", „добро-зло"? Често коментираме и връзката между тях.

Между двете неща има връзка, това не са случайни съвпадения. Може би деморализираните общества са бедни, може би има зависимост между двете неща. Деморализираните общества са бедни, бедните общества стават деморализирани - образува се един порочен кръг, при който е трудно да се каже кое кое е предизвикало. Това нещо, ако не бъде прекъснато, разсечено, нещата няма да вървят на добре.

Ако има оптимизъм, къде е вашият оптимизъм за българите, за средата?

Аз съм общо взето оптимист - смятам, че нещата се оправят и подобряват, но много бавно. България в момента е една обезсърчена, объркана и депресирана страна, но тя е по природата си добра, топла и южна страна. Ще се измъкне от това положение. България се е измъквала от много по-лоши положения, от катастрофи. Нацията и страната ще се измъкнат и сега, защото такава е нейната природа, такъв е нейният характер. Най-добре е човек да залага на природа, на характер, защото древните са прави, че характерът е съдба. Може да ви се струва при определени обстоятелства, че камъкът ще се търкаля само надолу и нещата се развиват по лош начин, но ако човекът или нацията, на които това се случва, имат в характера си някакви качества, които ще го измъкнат от това положение, тези качества ще го измъкнат рано или късно от това положение. Защото съдбата е характер. Няма такова нещо като пълна власт на обстоятелствата, пълна власт има само характерът.

Що за характери ще опишете в новата си книга за 20-те години на миналия век, много непознати години?

Много интересни години, много интересни характери - това е едно от най-смелите, най-твърди и същевременно най-безскрупулни и най-жестоки български поколения. Това са хората, които излизат от Първата световна война, след като са положили грамадни усилия и са воювали. Претърпели са катастрофа, те се връщат изключително разгневени от тази война и всъщност я прехвърлят вътре в България. Тъй като няма израз навън този огромен натрупан гняв през войните, този гняв се обръща навътре и българите започват по един ужасен начин да се избиват едни други. Това са страшни години.

Кога да чакаме книгата?

До лятото на следващата година ще я напиша.

Има ли награда, която Милен Русков би отказал?

Трябва да помисля. Но сигурно има такива - зависи кой ги дава и за какво.

Интервюто е на Йовка Йовчева за Дарик радио