/КРОСС/Главният национален приоритет са дълбоките реформи. Кой от обсъжданите варианти за управление след изборите дава шансове да бъде поставено поне началото на неговото изпълнение?

Анализ на Ясен Бояджиев, dw.de

Казват, че след изборите не бил приложим германският вариант на управление, при който първите две партии, независимо от идеологическите си различия, влизат в „голяма" коалиция. "В Германия са много силни и едните, и другите. У нас има ГЕРБ и няколко малки партии. Няма да е стабилно това правителство, ще бъде на ръба", казва например лидерът на победителите в изборите.

Това съждение донякъде е спорно, но в случая изобщо не е толкова важно. Защото примерът на Германия, освен посоченото формално-количествено измерение (колко партии с колко парламентарни мандати влизат в коалицията), има още една основна характеристика, която е по-съдържателна и затова - по-съществена и по-поучителна. За късмет тези дни, точно след изборите, утвърдената западноевропейска демократична практика ни поднесе още един пример, който е далеч по-близък до българския вариант.

Примерът Белгия

След близо 5-месечни преговори в Белгия, в чието предишно управление участваха 6 партии и в чийто нов парламент присъстват 14 партии, бе съставена нова управляваща 4-партийна коалиция. Мандатоносител е третата по брой депутати (тук да не се прави пряк паралел с България) и пета по брой получени на изборите гласове партия, а в коалицията влиза и първата по брой гласове и депутати политическа сила, отказала се преди това да съставя правителство.

България, разбира се, не е Белгия - партиите са по-малко, а устройството на държавата не е федерално. В България нещата би трябвало да са по-прости, но не са. Така стигаме до втората основна характеристика на белгийския, а и на германския, коалиционен модел: и на двете места (при всичките им специфики и различия) той е относително стабилен, защото се крепи и споява от упорито и систематично съставено, ясно, подробно и конкретно споразумение за бъдещите задачи, решения и политики на управлението, максимално съобразени с предизборните програми на влизащите в него партии. В Белгия, например, последното коалиционно заседание е продължило 29 часа и е било посветено само на въпроса за пенсионната възраст. Накрая партиите решили, че няма да я вдигат до 67 години преди 2030 година, понеже не са поемали такъв ангажимент пред избирателите!?

От едната страна е досегашният общо взето печален български опит, в който кажи речи се вписват всички гласни или негласни коалиции през последните 25 години. Включително и двете последни управления на страната. Това е вариантът на мъглявите коалиции - понякога дори като състав и подкрепа, но винаги и задължително - като намерения и отговорности.

Повечето лансирани през първите няколко дни след изборите формули всъщност се свеждаха именно до този вариант: правителство на националното спасение, кабинет на малцинството със споделена отговорност, широка коалиция и широко парламентарно мнозинство, правителство на малцинството с максимална подкрепа до 120 депутати и т.н. Този вариант, съвпадащ с нейния досегашен управленски опит от 2009 до 2013 година, изглежда бе желан и от първата политическа сила, чийто лидер с постоянно обиден вид повтаряше, че останалите му „извиват ръцете" и че: "На никой не му стиска да вземе властта, всички чакат на мой гръб".

Лесно е да си представим какво ни чака през следващите месеци и може би години, ако този вариант бъде осъществен. Ще се нагледаме на разцепващи се групи, партии и коалиции, на епидемия от внезапно обзети от желание за „независимост" отделни депутати. На партии и лидери, които внезапно забравят какво са говорили и започват да харесват и, открито или прикрито, да подкрепят първата политическа сила и нейния лидер. Разбира се, не заради някакви конкретни облаги, постове или бизнес територии, а в името на „националните приоритети".

После, както и друг път, „националните приоритети" ще бъдат забравени и подменени от безкрайни импровизации и задкулисни пазарлъци и договорки.

От другата страна на разграничителната линия е белгийският (и германски) вариант на коалиция с ясен състав и отговорности, ясна парламентарна подкрепа от ясно парламентарно мнозинство, с ясна програма, основаваща се на ясно, конкретно и публично оповестено писмено споразумение.

На петия ден след изборите лидерът на партията-победител заговори за този вариант - макар и с известна уклончивост. Това във всеки случай представлява прогрес във възгледите му, който най-вероятно се дължи на по-малко от очаквания брой на получените парламентарни мандати. Стига той да не промени мнението си, както много пъти се е случвало, и оповестената позиция за ясна коалиция с писмено споразумение да не се окаже предпоследна.

Разбира се, практическото прилагане на европейския опит няма да е никак лесно. А освен това няма никакви гаранции, че дори да бъде съставена, тази коалиция ще може поне да започне изпълнението на истинския, главния национален приоритет - дълбоките реформи. Защото този приоритет дори не присъства в програмите и е дълбоко неприсъщ за значителна част от влезлите в парламента партии. А и първата сред тях досега не е доказала непоколебима привързанст към него.