/КРОСС/ - Проф. Биолчев, по избори все се случва да се ядосаме поне веднъж - колкото и да се заричаме да не го правим. Дали докато момчетата в централата на ГЕРБ надвикваха репортерката на БНТ с „Победа!", или по време на репортажите за купуване на гласове... Може би е имало моменти, когато вие, вместо да се ядосате, сте се разсмели?

- Не могат да ме ядосат, защото вече съм ядосан. Поддържам състояние на лека раздразненост открай време, но никой не е съвършен. Може би ние самите в някаква степен създаваме условия, в които нормално мислещият да се дразни. За мен няма тази или онази изборна нощ. Ние не живеем почасово. Животът се подарява от природата и след време се взима обратно. Аз поне съм се научил да не си поверявам живота на никого, както и да не го разделям на периоди, които не зависят от моята собствена воля. У нас непрекъснато говорим за политиците все едно са някакъв друг етнос, а политиката това сме ние. Най-големият порок на националното съзнание е, че мислим критически, без да включваме себе си. Народът би казал, че все някой ни е виновен, а аз ще го кажа иначе: Време е да престанем все ние да сме невинни. 

- И все пак телевизиите разказваха за гласуване „с придружител" - не защото човекът е инвалид, а защото е... неграмотен. Както и за гласоподаватели, които мерели с конец къде да сложат ченгелче, защото не различавали нито буквите, нито цифрите. Балканско ноу-хау ли е това?

- Ние сме отвикнали от това поведение и сме забравили годините, когато образованието е било норма на живота. И сега като че ли започваме отначало. Учим се, но по някакъв нов начин. Осъзнаваме, че във всяко действие, което засяга националното поведение, се отразяват качествата или липсата на такива.

- Смятате ли, че трябва да се въведе образователен ценз като условие за гласуване на избори?

- Отново говорим за технология, а не за стратегия на националния ум. Аз се стремя към обратното - да се съсредоточавам върху това, което създава или отнема перспективата пред България. Може би и точно това ни пречи - че все се втренчваме в дребните прояви, вместо да търсим отговор за голямото, което ни пречи да бъдем себе си.

- Народопсихология ли е това?

- Не. Но най-напред да се запитаме какво е народ? В него има хора, които са много по-близо до приматите, отколкото до високите умове. И за съжаление твърде често забелязвам опита за диктатура на примата.

- Подхвърли се, че ниската избирателна активност се дължи на мрачното настроение, обхванало българския народ?

- Мрачното настроение ни държи открай време. Но това, че си тъжен, не оправдава бездействието ти. Това, че си огорчен или омерзен, не те прави невинен, когато си безотговорен към собственото си съществуване. В крайна сметка ако нещо ни липсва като нация, то е умението да живеем с несъобразено слово. Мислех си, че след годините, в които хората се страхуваха да кажат една дума, ще дойде време, когато тя ще получи своето свободно социално пространство. Но ето че думата или се превръща в цунами от безсмислие, или в премерена разсъдъчност, която заобикаля истината, за да не си навлечеш излишни проблеми.

- Фактът, че смислен дебат между лидерите на партиите и сблъсъкът на идеи липсваха и в тази кампания, не е ли също причина за пасуването на избирателите?

- При нас в общи линии идеи няма. Повечето са назаем и служат според конюнктурата на момента. Видял съм удивително много заявени идеи и изключително малко осъществени. Дори и частично, тъй като идеята се оказва в периметъра на словото, а не на действието. В крайна сметка има хора, макар и много малък процент, които са готови да мислят не само за себе си, а искат и могат да направят нещо и за другите. Цивилизацията е въвела благородния егоцентризъм - правиш добре за себе си, като правиш така, че да е добре и за другите. Нашият егоцентризъм е: правя добре за себе си и говоря така, че уж е добре за всички.

- Кога благородният егоцентризъм ще заработи и при нас?

- Това е форма на зрялост на културния пласт. Цивилизацията, която така ни харесва и към която всячески искаме да принадлежим, комбинира личния просперитет с общия не да ги разделя. А при нас са направо противопоставени.

- Въпрос на време ли е?

- Не е. Въпрос на воля и осъзнаване е. Понякога, когато съзнаваш какво правиш, не ти трябва много време. Но когато нямаш отношение към реалните неща, а боравиш с митове и легенди или вместо с говор си служиш с крясък, а вместо слух имаш рупори, нещата трудно се оформят.

- Какво мислите за онези, които от години живеят в чужбина, но гласуват какво да е управлението тук? Не става дума само за автобусите от Турция, а за всички българи, които са избрали да живеят извън България и отдавна са загубили връзка с действителността у нас.

- И това е остатък от примитивното понятие за територия и заключени граници от преди двадесет и пет години. Националната територия вече не съвпада с географската. Ако човек се припознава като българин, има право да се чувства такъв без значение къде се намира. Непрекъснато боравим със свещенодействащи числа - „топим се като нация", „вече сме по-малко от 7 млн. души", но ако се замислим и преброим всички, които се припознават като български граждани, може да се окаже друго. Че сме 14 или 15 милиона? Тогава не сме малка нация. Въпросът е как духовната територия на България рязко да надскочи границите. Лично аз дълго време съм живял близо до граница, която не можеше да се прекрачи отвътре навън, а огромният проблем на България сега е, че някой прекрачва границата отвън навътре. Хайде да престанем с примитивната топография на националното съзнание.

- На фона на ниската избирателна активност в страната един българин - корабен механик в Япония, измина над 1000 километра от Нагасаки до Токио само за да упражни правото си на вот. „Парите, които съм дал за билет, са нищо в сравнение с това някой друг да избира вместо теб", каза той.

- Освен да се възхитя на националното чувство на този човек, няма какво да добавя. Това е проява на национално чувство - нищо повече и нищо по-малко.

- Чухме и коментари на тема добре ли е или зле толкова шарен парламент, но също и сравнения с България през 30-те години на миналия век, когато са управлявали многопартийните правителства на Малинов и Мушанов. Някой спомена дори и преврата от 19 май 1934 г. Сега уж няма кой да направи преврат, нито има монарх, но пак се говори за зацикляне на демокрацията и за съсредоточаване на повече власт в едно лице. Изход ли е президентската република за България? И опасно ли е говоренето за българската нужда от „силна ръка"?

- Естествено че силната личност е шанс. Говоря за ясната воля и способността да кажеш какво и как ще го направиш, а не за това, което е добре да чуят хората в момента. И то личи, реалният говор го има и сега. Различава се много ясно, но май само от тия, които са като самуиловия воин - с едно око. За съжаление голяма част от хората са като онези стоте, които ходят след едноокия. Но ние сме преживели много болка и винаги сме били на някаква опашка. Или на историята, или на епохата, или все така става, че се редим и стоката се свършва точно преди нас. Имаме някакъв такъв късмет, но животът е скачен съд. Непрекъснато горчиво говорим как нещо тук се прави по един начин, пък навън по друг и в крайна сметка пак опираме до човека. До възпитанието, до самонаблюдението, развито у една мислеща личност. И не можем да очакваме самоконтрол, когато няма развито самонаблюдение. А всичко това е резултат на образованието.

- Споменавайки силните на деня, още вечерта в НДК се заговори за самоубийството на БСП - данните показаха, че разликата между втория (БСП) и третия (ДПС) е само 0.59%, което са само някакви си 20-ина хил. гласа. Как ви се стори този развой на събитията?

- БСП си беше там, но част от поддръжниците й чак сега го разбраха.

- Бойко Борисов каза, че един от проблемите на БСП е, че твърде много малки партии са взели популисткото говорене и лъжите им. Божидар Димитров пък допълни, че у нас на практика всеки може да си направи партия, стига да е популярно лице от екрана - и той самият, и Слави Трифонов, и Юлиян Вучков.

- Да не би да не е истина? Преди да бъдат превърнати в пластмасови играчки, някога идеите за равенство и щастлив живот звучаха красиво. Сега очевидно единственото, което може да се краде, е лъжата. И на тоя, който има по-свеж глас, лъжите му се чуват по-ясно.

- В този дух - не ви ли се струва, че понякога живеем в политически виц?

- И Иван Кулеков веднъж каза, че е сънувал, че живее в тъп виц. Но дали живееш във виц, мит или извън реалността, е все едно и също. Това е същият много опасен случай, когато живееш във виртуален живот и си допуснал тази виртуалност и в собственото си мислене.

- Веднага след Освобождението сме имали само две партии - Консервативна и Либерална. После те са започнали да се цепят по сходни причини като роенето на партиите днес - не толкова заради различни политики, а заради лични съперничества и борба за лидерство...

- Което означава, че в самото начало не сме имали само две партии, а две тълпи припознати под общ лозунг. Вследствие на което характерният зверски егоцентризъм започва да ги взривява отвътре и се получават инерции на лични интереси, възможности за бързо забогатяване. Още Алеко Константинов е казал: „А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а?" Това на какво ви наподобява? На приватизация? Но човечеството не е измислило по-добра система на управление. И ако най-отпред стои стабилен човек, който внушава доверие, нещата винаги са по-добре, отколкото когато начело на внушителна идея седи гръмко безличие.

- Не сме ли малко объркани - ту искаме някой да ни спасява, ту се дърпаме. Протестираме онлайн и пасуваме офлайн. Искаме избори, а после си оставаме вкъщи пред телевизора...

- За да сме объркани, означава, че преди това сме били наред. А ние сме си същите, само си правим комплимент със задна дата. Много често сме объркани, понеже така ни изнася. Имаме и склонност към вайкане - това си е национален спорт в някои отношения, но връщайки се към темата за падането на интелектуалния ценз и за онези, които гласуват в чужбина, си мисля, че по-голямата част от емиграцията ни е предимно от интелигентни и предприемчиви хора. Още едно опосредствано доказателство за нежеланието ни да трупаме ум. Инвестицията в ум ни е чужда, все искаме нещо материално, което да се пипне и да се види. И не станахме такива с времето. Да построиш къща от три-четири етажа, а да живееш в две стаи, защото повече не ти трябват, е нещо, което никога няма да те направи щастлив. Нито ще постигнеш безсмъртие. Но ще се съсипеш от работа.

- Говорейки за нежеланието да трупаме ум, в деня на откриването на академичната година проф. Иван Илчев обеща на студентите, че ще се опита да ги научи как да мислят, а не какво да мислят. Как стигнахме дотук?

- Споделям тази сентенция, но само бих възразил, че никой не може да те научи как да мислиш, но може да внедри в съзнанието ти мисълта да мислиш. И вероятно това е имал предвид и проф. Илчев. Високият интелект и в света, и у нас винаги е правил само това, но мисленето е вторият етап. Първият е да създадеш у новото поколение любопитство към живота. Да създадеш у него желание за участие. Големият недостатък на познанието е, когато то е мъртво, когато не поражда действие или чувството, че можеш да влияеш, и така те задържа в констативно състояние. А то поражда депресиите. Най-високата форма на чувството, че участваш, е усещането, че си длъжен.

- Какво постигна най-дългият протест в историята на България? Улиците бяха пълни с млади хора...

- Резултатът е много красив. Най-после видяхме млади, красиво изглеждащи хора, макар че това беше подиграно в примитивните коментари, които излязоха и не казваха нищо освен: Вижте ни, ние сме такива и никой няма да ни попречи да бъдем такива. Имаше нещо красиво в този протест, но дори нашата литература го е описала - че диктатурата на посредствеността чака сивото вещество да се умори, за да го отстрани.

- Успяха ли тези млади хора да направят първата крачка към така модерното напоследък „гражданско общество"?

- Така и не разбрах какво означава гражданско общество? При всяко положение обаче беше демонстрирана една качествено нова гражданска енергия. И мисля, че това е голямата поука. Но истинската борба остава в полето на духовността.

- Социалните мрежи бушуват и днес. Компрометираха ли се Фейсбук революциите, или има надежда там да се появи истински коректив на властта?

- Нищо не остава без следа. Вече виждам промяна в поведението и в начина на мислене на някои от политиците, които ценя. И това се случи точно под влиянието на хората от социалните мрежи и от площадите. Но промяната е само при онези, при които се забелязва пестеливост на говора, предупредителност, което означава, че са съумели да видят народа си в цялото му разнообразие. Изведнъж започна да става видимо, че България не е задънена улица, а булевард, само че се движим много разнопосочно по него и се блъскаме.

- Вашият дядо е бил деец на ВМРО. Чудите ли се понякога как е възможно тогавашната ВМРО да се различава толкова от сегашната?

- Дядо ми е бил близък приятел и съученик на Гоце Делчев в Солунската гимназия. От това, което помня от разказите на хората, които са го познавали, защото той е починал десет години преди аз да се родя, знам, че единственото нещо, което го е водело напред, е била мисълта за България. Убеден съм, че това са били хора, които още не са ползвали националните идеи за лозунги. За дядо ми това е било смисъл на живота. Но времената се менят и не мога да обвинявам съвремието си, че се е отърсило от някои красиви идеи.

- Прави ли се разлика днес между шовинизъм и национализъм, патриотизъм и патриотарство?

- Патриотизмът съществува и сега, а патриотарството е нещо съвършено друго. То е ползване под наем, без да се заплаща дори, на висока фразеология за лични цели. Истинският патриотизъм понякога е и мълчание - да постъпиш както трябва, а не да дрънкаш непрекъснато и предварително, без да правиш нищо. И освен това истинския патриотизъм не е фасада. От писмата на Гоце Делчев до дядо ми знам, че в патриотизма никога няма ненавист към другия. Той е радост от съжителството с другите, защото те се различават от теб и благодарение на това ти си себе си. Днес голяма част от патриотарството представлява ксенофобия.

- Случва ли се да поглеждате назад - към историите на дядо ви, към историята на рода ви, за да почувствате отново, че все още имате здрава основа под краката си. И да продължавате напред?

- На моята възраст страст да продължавам напред не може да се оформи, защото знам крайната спирка. Но аз отдавна не продължавам напред. Научил съм се, че миналото е илюзия на паметта, бъдещето е илюзия на фантазията и единственото реално време е настоящето. И е хубаво човек да го изживее изцяло. Да не бъде люшкан между един или друг мит.

- На последната страница на книгата ви „Антарктида” пише: „Ако нямаш цел, тръгни на път, за да я намериш." Можем ли да използваме тази мисъл за опорна точка, пък била тя и житейска?

- Най-основната точка - и това собствената ни трагична история го е доказала, е, че никога няма да постигнеш щастие с омраза. Ако не си способен на любов, поне не оставяй омразата да те изяжда отвътре. Пак ще си по-щастлив.

Елица Димова

„Тема”