/КРОСС/ Изборите потвърдиха усещането, че сме в края на разпада на модела на прехода. Остава да се „осчетоводи" краят, но какво следва не е ясно, което плаши. Ако няма спечелили, то е защото политическият процес е пределно фрагментиран от желанието на всяка отделна партийна или бизнес група - това, което нарекох „отломките от модела на прехода", в отсъствието на „какво следва", да потърси инвидуално спасение и защита на интереса си. 

Погледнете представените партии в парламента - имат профил по-скоро на политически бизнес корпорации и солидарни групи за оцеляване. Около всяка една има икономически и финансови кръгове, които финансират и капитализират гласове и властови позиции, с цел да си осигурят оцеляване и възпроизводство. Няма и помен за национална доктрина, за споделени ценности и планове за действие.

Национализъм, десни и леви идеи, етнически права, влияние в съдебно система и медии, права и свободи - всичко намира измерение като капиталова ценност и гарантира благосъстояние чрез власт.

Трудностите в намирането на общоприемливо за всички решение произтичат от това, че моделът на прехода е тотално издъхнал. Въпрос на малко време е да се прецени, че са изключени и системите за поддържане на жизнените функции - очертават се продължения с ясни щети, загуби и мрачни перспективи, което наложи партийните корпорации да преминат в режим „оцеляване", като подчинят сътрудничеството и солидарността си с другите партньори на тази цел.

Който и да дойде на власт, ще трябва да прави реформи, а те в класическия случай разходват, а не добавят политически капитал. Пребиваването във властта едва ли ще доведе до обогатяване или осребряване на властови позиции в мащабите, познати досега. Управленците са заобиколено от дефицити и сриващите са икономически системи, а на улицата има недоволни протестиращи.

На този фон това, на което сме свидетели в седмицата на „политическите преговори" за правителство, плаши с дисонса между реалност и политическа суета. Сякаш бъдещите управляващи очакват реалността да се вмести в техните визии за собственото им място и роля, отколкото те да адаптират своите политики и реакции.

Истината е, че за разлика от 2009 и 2013 г. ресурсите за управление са все по-оскъдни. Линеарните очаквания, че чрез емисия на огромен дълг ще може да се осигури минимален комфорт на следващото правителство и пространство за умерени и ограничени реформи, са наивни в най-добрия случай. Очаква ни управление в условията на ескалиращи дефицити и режим на лишения, които не оставят никакво място за „царуване" и изискват къртовска и неблагодарна работа на правителство - екип от ярки и самостоятелни фигури с личен авторитет с програма с максимално широко обществена подкрепа. Следващият министър-председател го чака, а не корона трънен венец.

Именно отлагането на реформите до последно изчерпа жизнените сили на модела на прехода и лиши от перспектива традиционните играчи. Опитът да се налее свежа кръв и пренареди властовия пъзел, като се запази мрежата от формални и неформални зависимости, е обречен - имаме системен срив и нужда от рестарт.
По всичко изглежда, че паралено с разрушението на старото и изграждането на новите структури, ще текат и процеси на замитане на следите, като се генерира системна дестабилизация на банковата и финансова система, да се съхрани сегашната съдебната и правораздавателна система, за да блокира неизбежното търсене на отговорност, за да „потънат" на кредити и преразпределят активи. Не се заблуждавайте - „практиките" на КТБ не са ограничени само до тази банка, този собственик и тези кредитополучатели.

Абонираните за властта трудно привикват с мисълта, че вариантите за изход от ситуацията изключват спасение на всички, а кои ще се качат на Ноевия ковчег,е функция на това какви решения ще бъдат взети и кой ще ги реализира. При най-лошите сценарии се преминава в неконтролиран срив и гневът на обществото може да излезе извън сегашната матрица на управляемост.

Трагедията на „паразитиращата" върху икономика и общество прослойка на преразпределителите е, че тя няма шанс за оцеляване в условията на пазарната икономика и конкурентната, а не управлямата демокрация. Те имат компании и бизнес, който напълно или изцяло зависят от постоянен приток на свеж ресурс от субсидии и поръчки от държавата. Олигархичните кръгове у нас така и не успяха да използват близостта си до властта, за да създадат дългосрочни пазарно устойчиви и конкурентни модели на бизнес, които да могат да оцеляват самостоятелно извън държавната „ясла". Неслучайно в класациите за най-големите компании в ЦИЕ и ЮИЕ родните компании все повече изостават. Дори там, където имаме нормални компании с глобализиран интерфейс и възможност да действат като локомотив на развитието, преразпределители ги спъват и натоварват с разходите на своето възпроизводство, което ги лишава от конкуретноспособност и принуждава да търсят пътища за емиграция. Преразпределите генерират доходите си от търговия с влияние или власт, от препродажба на купени на изкуствено занижени държавни активи - заменки на земи, гори, недвижима собственост или от продажбата на стоки и услуги на държавата по завишени цени, или достъпа до огромни необезпечени кредити, които може и да не се връщат, или на неплатени данъци или най-обикновени кражби и източване на държавата. Нищо от тяхната дейност не добавя, а по-скоро отнема ценност от благосъстоянието ни и общата перспектива за развитие.

Независимо от тяхната дейност, до този момент в държавата винаги се е намирал достатъчно остатъчен ресурс, който да гарантира възпроизводството на модела на управление на прехода.

До тази година, до това правителство.

Едновременно или по-скоро взаимообусловано се сринаха всички източници на възпроизводството му - банките, европейските средства, енергетиката, здравеопазването, държавните поръчки и т.н. Те повече не бяха в състояние да генерират финансовите потоци, от които имаха нужда Преразпределите.

Уж на тези избори всяка партийна корпорация по-отделно постигна своето - не толкова като възможност да промени нещата, а по-скоро като потвърди негативната си сила, т.е. възможността да блокира решенията на другите в свой ущърб.
На преден план излизат ветераните в политическото договаряне или техните лейтенанти, в т.ч. контингенти от информационни войници по телевизионни студиа и на улиците.
Ясна представа и готовност за реформите, визия за развитие и представа за обществено претеглени национални интереси отсъстват.

Илюзия е, че Брюксел или Вашингтон ще ни „натиснат" да правим реформи. Тези два репера за българската външна и вътрешна политика имат единствена нужда да не стигаме до крайни състояния и да дерайлираме, да бъдем прилично стабилни или предсказуеми - нещо, което те могат да се постигнат и с минималистични варианти на намеса. Но този вариант само ще възпроизведе равнищата на бедност, недоволство, задълбочи негативните демографски и социални тенденции.

Непременно условие за обръщане на тенденциите е да възстановим контрола си, като нация, върху ресурсите на развитие, като рязко изтичането им навън или в посока към класата на преразпределители и дадем шанс на прослойката на производителите и предприемачите. Без да премахнем тези ограничители, сме обречени като нация. При това още в границите на сегашните поколения.

Вътрешните ограничители не са единствените спирачки - живеем в несигурна и непредсказуема външна среда, като за пръв път от близо век насам нашият - Черноморският регион - е център на глобална политическа тевтоника. Русия и Турция се намират в експанзионистичен етап, което не ни вещае нищо добро. Всичко, което се визира или предполага, като национален подем на България, ще свие възможностите им за влияние и присъствие. Нито в Анкара - с ислямския уклон в трансформацията на нейната светска власт, нито в Москва - с потискащия й патернализъм - са много разполагащите с власт, които са склонни да дадат шанс на българското възраждане. Неслучайно групирам Ердоган и Путин - моделите на управление са твърде сходни, с почти идентичен генетичен код, като тяхната гравитация продължава да ни държи далеч от цивилизационния мейнстрийм на Европа, така както ни е разделяла близо десет века.

Затова единствено възможните варианти за проекция на новото ни национално възраждане е ускоренатата интеграция /в европейския банков съюз, в еврозоната, в Шенген, в ОИСР/ и синхронизиране на развитие и ценности в рамките на колективните системи за икономическа и военно-политическа сигурност - Европейския съюз и НАТО. По-плътната интеграция ще даде възможност да ги представляваме и реализираме общи политики в тези невралични за световния мир и сигурност район.

Обратно, имплозията - затварянето ни в рамките на самоусилващата се криза и вътрешни междуособици ще ни отнемат „кислорода" ни и премахнат шансовете за успешни реформи.

Колкото е важно да открием виновните за ситуацията в банката сред нейните бивши собственици и управители, толкова е важно да открием и отстраним силите, които я разклатиха, защото те винаги могат да „ударят" следващата неудобна за тях банка. Случаят „КТБ" не е изолиран - редица други банки практикуват сходен модел, като превръщат депозити на гражданите във източник за финансиране на проекти собственика. Преливането на подобни практики от една банка заразява цялата банкова и финансова система.

Вегетиращите върху другата „дойна" крава на модела на прехода - енергетиката, бизнеси и политици да забележат, че поредицата от мощни корупционни удари - ВЕЦ „Цанков камък", АЕЦ „Белене", ВЕИ, скъпи централи и договори на входа и изхода, сринаха възможността й да оперира дори на минималните равнища. Ликвидността изчезна от сектора, финансовите дупки зейнаха, а излезлите на улицата потребители лишиха политиците и енергийните бизнесмени от лесното решение - повишение на цените.

Времето за плавен изход от кризата отмина. Останалите варианти за „шоков преход" - т.е. чрез ограничени „фалити" и управляеми сътресения в енергетиката да се доведе секторът до нови, по-ниски равнища на устойчивост чрез дерегулация и форсирана приватизация и преструктуриране. Шоковата терапия все още не е най-лошият вариант. Неизбежно чрез държавния бюджет ще се налеят средства и тъй като интервенцията и мерките на правителствено и парламентарно равнище се забавят или отлагат, „пожарните" средства ще нарастват все повече, докато стигнат точката на самоотрицание и безполезност, при които ще се обезмисли държавната интервенция и направи неизбежно „свободното падане".

В развалините след краха едва ли някой ще потърси персонална отговорност - вината ще се прехвърли на цикличните кризи и извънредните обстоятелства - всички вкупом и никой поединично.

Дойде време разделно, а заедно с него и времето за неизбежна и форсирана промяна, която само изключителни умения от страна на „спечелилите" последните избори може да съумее да удържи в рамките на контролиран и плавен трансформационен процес - онова,което навремето нарекох „втората вълна" на прехода.
Затегнете коланите - най-лошото предстои и най-добрият изход е радикалната шокова терапия. Само тя може да ограничи щетите и съкрати периода на изпитание.

Илиян Василев - посланик на България в Русия (2000-2006 г.). Основател и почетен председател на Българския икономически форум и на Икономическия форум за Югоизточна Европа. Член на УС на Българската асоциация за външна политика. От 2007 до 2011 г. е председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб. Инициатор и координатор на Софийското бизнес училище. Управляващ партньор на консултантската компания по анализи на проектни и стратегически рискове Innovative Energy Solutions.