/КРОСС/От два дни пак сме в новините. При това с каква! 

Ученици, станали родители на бебе, открито в контейнер. 

Вестта първо шашна целомъдрените, после посмая и останалите, след което се юрнахме да нищим историята в подробностите й: кой първи го открил, с какъв пуловер е било, имал ли е шал младият „клошар", кога е родено бебето, завързана ли е била пъпната му връв, спяло ли е, или е ритало с крачета, като го е отвила „да диша" леля Стефка", колко кръв са намерили по него докторите в Родилното. 

После: как са го кръстили и на кого, чий са второто и третото име, кои са родителите му - „тез садисти" , в кое „елитно" училище учат, защо се крият досега, в шок и в какъв точно е девойката - майка, в болница ли е или не, с баба си или с майка си, и ако е там, защо не се показва? Защо ще го дават на приемно семейство бебето и после ще го осиновяват, само за да „харчат народна пара", а не го дадат на чакащи бебе с години още сега? Ще си го вземат ли роднините и що за майка е майката на бебето и прочие битовизми от улицата занимават „общественото" ни съзнание. 

Вечер на масата, предъвквайки ги на работното място, като първа вест от местен мащаб, или просто като поредна новина от централните емисии за живота по Българско. Стигна се дори дотам, че беше намекнато, че нездравото медийно ровичкане в новината, попречило на полиция и прокуратура да си свършат прецизно и само за ден работата и по тази й причина майката било осветлена и в момента в шок. 

Все сюжети, които вълнуват обикновено малките ни мозъци и служат основно за дъвка, но в никакъв случай не помагат на никого. И най-малко на потърпевшите. Минимум трима: пишман родителите и невръстният, но роден определено с цигански късмет здрав бебок Димитър. 

Всъщност тази не лишена от житейска вероятност и почти банална случка, поражда крещящи казуси, избождащи очите за решаване. Втрещява със сърдечната си глухота по отношение на нас - като хора и общество. Пръска на кристали фалшивия и изтъкан от консерватизъм и лицемерие модел „родители - деца". 

Разбива илюзиите за и от децата ни, срутва всякакви възпитателни и образователни мерки, програми, концепции. И се изплюва в очите на „духовното" ни общество. 
Защото „филмът Димитър и неговите родители" не е нищо друго, освен образцов учебникарски пример за нашето отчуждение, за безсърдечието ни като хора и втори път като родители, за деградацията на ценности и фалшивият облак от такива, който ни изнася да проповядваме: като качества, отношения, връзки и прочие стереотипи, „наредени" от живота и обществото ни.

Дано бъда разбрана правилно. 

В никакъв случай и за миг не оправдавам постъпката на двамата пишман родители: нито, когато в пристъп на страх и ужас или на отчаяние, са пъхнали розовия вързоп в раничката, надявайки се наивно, че така приключват с „греховната" си любов. Нито преди това, когато очевидно са стискали зъби за проблема си. Докато той е „крещял" изпод наедрялата, но не от хапчета фигура на 15-годишната вече мама. 

Но ги разбирам. 

Защото, дори и да се скъсаш от крясъци, сред глухи ли си, няма да те чуят. 
Не им съчувствам затова, че били малолетни, а половината град вече шушука имената им, и тези на техните родители, а ехото от този шушук ще кънти и бележи всичките им дни напред. И по някакъв начин ще ги спъва.

Но силно викам срещу няколко неща:

Срещу лелката символ на калъпеното консервативно мислене, изригнала в първата вечер в новините, че случилото се е дело не „на хора, а на садисти". Защото и причиняващият зло, има причина. Зла, но причина. При това негова си. 

Възразявам срещу тезата на социалните работници, че малолетните родители били от „добри семейства" и едва ли не, това е изненада. Нима такива неща стават само в „лошите семейства"? И когато са толкова много „Кавичките", не е ли ясно къде е „заровено кучето"?

Разбирам, но не приемам упорството на потърпевшата - емоционално и физически млада майка, да признае за раждането, въпреки крещящите и категорични медицински факти. Но когато „конят вече е в ряката" има ли значение кое е първото: срамът или страхът и кое от двете в повече? Важното е, че изход има - и от двете посоки, стига да повярваш на тези, които те водят по тях. И да има такива.

Отказвам да приема всичко това и да го разбера, защото:

Това означава, че вече не сме хора. Че в нас не е останал и мускул човещина, атом взиране в очите на другия, капка любов да усетиш какво има в сърцето му и сламка нежност да подадеш ръка, за да победим заедно... Страховете му. Отказвам да приема, че заради вторачването ни в собствения ни пъп и проблеми, пък били те и за хляба, сме загърби най-милото си - децата, с йезуитското оправдание, завито в станиол надежда, че: светът е голям и спасение дебне отвсякъде. 

Дебне, ама се иска сърце. И кураж! Да дадеш и да потърсиш спасение и кураж. 
И сърце, което да види.

Отказвам да повярвам, че толкова ослепяха сърцата ни! Че разпънати между битовизми, купища житейски разводи и любови, умората от живата така е избола очите ни и надрала сърцата ни, че сме оглушали за земетръсите в душите на собствените ни деца.

Отказвам да приема, че в лицемерното ни разкрепостяване и в още по-лицемерния ни консерватизъм, няма тънка граница от нормално чувстващи хора, чийто сърца нямат котви.

Отказвам да повярвам, че има терапии, които могат да изтрият майчиния инстинкт, паметта на този инстинкт, макар живял само една ножица време, болката и белезите, срама, вината, гнева, укора, от душите на всички потърпевши. Защото всичко това убива. С уговорката - и много качествено.

И знам, че това важи за всички гледащи наоколо. Защото отказвам, не приемам и не вярвам, че за четвърт век от хора, се превърнахме в жалки, крачещи парчета месо. Машини за кеф, пари, амбиции, жълти сеирджии, елементарни ураджии, лицемерни моралисти и зли плювачи по форумите.

Ако имахме инстинкт да съхраним с кураж поне по един едноок на всеки 10, на принципа на печалния исторически Българоубиец, щяхме да съзрем Драмата и Страхът в очите на 15-годишните непораснали големи калпазани и да подадем ръка. Да им помогнем да се превърнат в обичливи и големи хора. Които взимат тежки, но честни решения. За да бележат живота си оттук нататък иначе. Въпреки очевадните дефицити, в които са живели.

Това, че тези дни се превърнахме в новина, не е НОВИНА. От ранга на „всяко чудо - за 3 дни". Нищо, че чисто новинарски съдбата й ще е същата. 

Случката с българчето Димитър от кофата за боклук, е жесток трилър, който следва да се гледа и на повторения, при това под лупа, от цялото ни общество. 

И поуките, и мерките от него, и за него да не слизат от Буквара до последната Книга за пораснали. И да не напускат пределите на ничие сърце. Иначе никога няма научим НОВИНИТЕ, произтичащи от тази новина. 

Деляна Бобева, Дарик Стара Загора