/КРОСС/ - Проф. Пантев, каква е оценката ви на историк за последния четвърт век, който наричаме български преход?

- Никога не съм дръзвал да си помисля, че мога да бъда съдник на моето съвремие, защото аз съм част от него. При мъчителното осъществяване на големите надежди, които се пръкнаха на 10 ноември, ние взехме от останалия свят много повече пороци, отколкото добродетели. Затова тръгна една изкуствена промяна, която беше внесена повече отвън. А когато привнасяш нещо, за което няма достатъчно зряла среда, обикновено резултатите не са такива, каквито се очакват.

- Бихте ли направили паралел между 25-те години след 1944 г. и последния четвърт век след 1989 г.? В чия полза е сравнението?
- Въпреки потискащата униформеност на онова общество в края на първия четвърт век след 1944 г. виждаме обновена страната. Няма защо да крием, че в битов план България беше изживяла възход - здравеопазване, продължителност на живота, образование, признание в чужбина - от спорта до културата. Само гузните докарвачи, които пиеха от скромния рог на социзобилието, отричат тази неумолима реалност.
Хора, които в предишни обстоятелства биха били селски даскали, станаха авторитетни професори, учени, писатели, философи. Ето защо не може да се говори само за негативизъм. Независимо че системата на управление беше така авторитарна, че не можеше да се осъществи естествена селекция по талант и способности.

- Отнасяйки се критично към последните 25 г., не си ли затваряме очите за свободата, която получихме през 1989 г.?
- Едно от големите завоевания е, че днес спокойно можеш да кажеш: аз не харесвам моя президент, аз не харесвам този премиер или онзи министър - и това няма да ти донесе застрашителни санкции. Ако в онова време се кажеше нещо против партията, тава беше все едно през Средновековието да се каже нещо срещу християнството. Сега имаме много позитивни придобивки и постижения във всяко отношение. Но наред с бляскавите витрини и съскащите луксозни автомобили има и ужасяваща бедност, която беше непозната преди.

- Бедността ли е най-голямата язва на българския преход?
- Като всички изкуствени промени и тази донесе една отблъскваща философия, че всичко е позволено в името на печалбата. Че всякакъв комбинативен и измамен трик е триумф на пазарна икономика. И че е естествено разделението между бедни и богати. Но ако това е така, би било естествено да има и конфликти, често пъти стигащи до кръвопролития... Този особен климат на култ към парите винаги е съществувал, но никога не е бил в такива гигантски размери. Цялата драма е, че когато има много богати, не може да няма и много бедни.

- Този модел на държава, който изградихме в годините на постсоциализма, необратим ли е? Възможна ли е промяна?
- Едва ли ще има някакви корекции, защото свирепата зависимост в политиката е, че тя се прави с пари. Никой бизнесмен няма да лансира партия, която излъчва законодателство срещу неговите интереси. И това е световно явление. Затова няма ярки партийни водачи не само у нас. Но тук това като че ли е поставено под лупата на нашия цинизъм. Още Ботев беше казал: "Богат е, казва, па го не питат..."

- От еднопартийна система преди по силата на махалото се люшнахме в другата крайност на стотици партии днес. Това направи ли по-демократичен политическия процес?
- У нас се осъществява формална демократична система, при която се спазват наистина бюрократично всички процедури при избори. Но резултатът невинаги е удовлетворителен. Не е ли тягосно, че преди и след избори една от най-коментираните теми е купуването на гласове? Става дума за зрелостта на българското общество за независим и демократичен начин на живот и на излъчване на партийно-политически елити. Това потвърждава злокобната тема още при турското владичество, че българите не могат да се управляват сами по простата причина, че не могат да излъчат наложили се по естествен начин елити, че някой трябва да им ги назначи.

- И днес ли българите не сме способни да излъчваме кой да ни управлява?
- Не можем вечно да делим народа, разбирайте електората, от партийно-политическия елит. Ако само 240-те депутати са негодници, България можеше да бъде Швейцария. Отблъскващите личности на корупция и комбинативност зреят в среда, която създаваме ние. Така че не само те - другите, са виновни, виновен е всеки от нас.

- Защо днес в БСП, която претендира да е най-социалната партия, се води война между "богати младоци" и фараони?
- Кризата в БСП е свидетелство за свирепа зависимост между парите и властта. Как да правиш партийна пропаганда без пари? От това са страдали и нашите национални революционери, които са стигали до обири в Арабаконак и пр. Специално БСП губи не защото е социална, а защото не е достатъчно социална.

- Младите в соцпартията ще победят ли старите?
- Повечето идиотии в българската и световната история са направени от млади хора. Повечето, които напуснаха БСП, го направиха не поради принципни различия, а поради това, че не са получили влияние или пост. У нас няма сблъсък на идеи, има сблъсък на имущество. Доколкото знам, младоците не са първи бедняци.

- Кои българи са по-големи късметлии - родените през 50-те или през 90-те г. на миналия век?
- Вероятно вторите. Щастието е субективно понятие. Има щастливи хора в затвора и самоубийци в Холивуд. Все пак романтиката на младите години не трябва да се вкарва в политиката, а в любовта.
Ние, които живяхме в онзи и в този четвърт век, въпреки всичко обичахме и бяхме обичани, направихме кариера, без да сме агенти и докарвачи. Имаше прекалено старателни в своето подмазвачество. А имаше и такива, които тихо и скромно си вършеха работата, без да размахват героична сабя и без да са съпричастни с идиотизмите.
Ние, историците, сме щастливо племе. Много е лесно да посочиш грешките в миналото. Въпросът е какво от днешната действителност ще бъде обявено утре за глупост или дори за престъпление.

- Какво?
- Не съм надарен пророчески, но мисля, че това овчедушно преклонение и подражание пред чуждото няма да ни донесе облика на наследници на 13-вековна цивилизация.

Валентина Петкова

„Труд”