/КРОСС/Сесилия Саркози - бившата първа дама на Франция, написа специално обръщение към българските читатели. То е публикувано в автобиографичната й книга „Желание за истина", която ще бъде на книжния пазар от 31 октомври.

Сесилия Саркози, която вече е с фамилията Атиа, е отклонила поканата на издателство „Хермес" за гостуване в България заради служебните си ангажименти. В „Желание за истина" бившата първа дама разказва за живота си и отношенията с бившия си съпруг - президента на Франция Никола Саркози. Като най-големи свои постижения тя определя раждането и възпитанието на трите си деца, участието си в освобождаването на българските медици от Либия, на които е посветена цяла глава, и учредяването на благотворителната фондация, която помага на жени, изпаднали в затруднено положение, съобщи lira.bg.

Ето и обръщението до българските читатели:

Един ден пред мен изникна с пълна яснота желанието да кажа истината. Желание да разкажа историята на една обикновена жена, чийто живот е изтъкан от силни моменти, от изключителни обществени събития.

Тази жена съм аз, с моите силни и слаби страни, с моята увереност и противоречия, с моите колебания и ценности. Надявам се, че читателят ще ме види такава, каквато съм в действителност, а не през медийния филтър, който деформира образа на всяка публична личност.

Има конкретни преживявания, които времето не може да заличи дори и след години. Изминаха седем години, откакто помогнах за освобождаването на петте български медицински сестри и палестинския лекар, държани в затвора от полковник Кадафи. Тогава ходих два пъти в Либия: първия път за двайсет часа, а втория - за четиридесет и пет. Тези няколко часа в моя живот останаха завинаги запечатани в паметта ми.

Няколко часа, отделени, за да бъдат освободи пет жени и един мъж, държани повече от осем години в затвора, измъчвани и осъдени на смърт, защото - според техните съдии - са заразили с вируса на СПИН над 450 либийски деца.

По време на това пътуване видях оцелелите деца в болницата в Бенгази, както и медицинските сестри, гниещи в затвора; опитвах неуморно да преговарям с „вожда", неговото правителство, сина му Сейф ал Ислам и други хора. Времето бе ускорило своя ход, странно концентрирано в това междувремие, където се бореха крехката надежда за живот и непреклонната сигурност на смъртта.

Не изпитвах никакви съмнения. Не престанах да се боря, за да ги убедя да оставят животът да победи. Никога нямаше да си тръгна без сестрите и без лекаря.

Кацането на френския президентски самолет в София

По времето, когато тази книга се подготвяше за издаване в България, аз се върнах в София. Петте медицински сестри поеха инициативата да ме поканят там, за да си спомним заедно това преживяване, което ще остане неразрушима връзка между нас. Казах им го и те го знаят. Сестрите са добре, отново са започнали да работят и се опитват да забравят осемте години, прекарани в дълбините на ада.

Бих искала тази книга да се чете така, както преживях моя живот: откривайки изненада след изненада, последователно дискретен наблюдател и главно действащо лице, отдала сърце и душа в служба на онези, които ми оказаха доверието да ми поверят техните надежди. Една книга, която да разкаже и да остави следа за един живот, който продължава - свободно и пламенно. Един истинен живот.