/КРОСС/Проф. Ивайло Знеполски пред "Преса"

- Още няма яснота дали ще се осъществи дълго уговаряното тези дни десноцентристко управление, проф. Знеполски. Ще съумеят ли да се разберат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ и ще могат ли да разчитат на по-широка подкрепа от други партии?

- Не би трябвало нерезонни претенции да попречат за това, защото всички партии разбират добре не само отговорността си, но и интереса си. Едни бързи нови избори са пълни с
изненади. В днешната ситуация на фрагментиране и разколебаване на идеологическите профили всички партии имат нужда от време, за да преосмислят програми и стратегия. ГЕРБ като най-голямата партия трябва да отстои позицията си на партия на властта и да покаже компетентност и отговорност. В Реформаторския блок вероятно си дават сметка, че позицията на малка, вечно опозиционна партия не е привлекателна и не носи дивиденти. Ако остане още няколко години извън властта, може да загуби набраната инерция. Участието в правителството ще го направи много по-видим, при успешни политики ще му спечели нови симпатизанти, ще открои и наложи като национални политици не толкова популярните му днес лидери. АБВ получава възможност при подкрепа на правителството и получаване на министерско кресло да поведе в играта на нерви с БСП. Патриотичният фронт също може да спечели от подкрепата на правителството по определени приоритетни проблеми, тъй като участието във вземането на решения ще му позволи да се легализира и да адаптира много от спорно формулираните си идеи към езика на европейското политическо говорене... И БСП, макар и губеща, също получава шанс - ако успее да се пречисти, да се отър си от съзнателно експлоатирани илюзии за миналото и реално се обърне към ценностите на европейската левица - да запази левия сектор.

- Пъстрият новосформиран парламент ли е причина за хаоса, който настъпи в политическия живот? Израз на какво е фактът, че гласоподавателите изпратиха в НС 8 партии?

- Политиката е изкуство на възможното. Първоначално това фрагментиране изглеждаше смущаващо и пречка пред създаването на стабилно правителство. Но както се казва в народната поговорка, всяко зло за добро. Фрагментацията вкара партиите в режим на по- литическо поведение, накара ги да осъзнаят, че политиката не се свежда до пълно доминиране, а е въпрос на договаряне и взаимни компромиси в името на общи цели и благо. И ето че започваме да ставаме свидетели на снижаване на идеологическата реторика, на повече искреност в политическия дискурс, на отказ от силови действия... ГЕРБ има заслуги за това - показва видимо политическо израстване, направи не само жестове на добра воля, но и готовност при добри аргументи да се откаже от заявени вече собствени позиции. Нещо непознато досега. Избирателите дадоха добър урок на левицата - БСП беше наказана не на последно място и за това, че в предишния парламент внесе непримиримостта към другия и омразата към „класовия враг". Сергей Станишев, Мая Манолова и сие приличаха на герои от съветски революционен филм. Така че, ако резултатът от сегашната ситуация е облагородяване на политическото поведение и стъпка към изграждането на коалиционна култура, това не изглежда лош резултат...

- След дни е 10 ноември, оправдани ли бяха надеждите на повечето българи за 25-годишния преход и не се ли оказа наистина по-страшно онова, което дойде след комунизма, както прогнозираше Адам Михник?

- Точната мисъл на Адам Михник е, че най-страшното на комунизма е това, което идва след него. Тоест не че демокрацията или преходът са по-страшни от времето на комунизма, а че в условия на свобода и демокрация могат да се видят открито огромните поражения, които той е нанесъл. 

- Като изследовател на близкото ни минало бихте ли казали с кои порочни качества на социализма българинът се прощава най-трудно?

- Ние продължаваме да изпитваме болезнените последствия на тоталитарния ред. Комунизмът буквално разруши тъканта на обществото и на обществения живот, разруши структурата на човешката личност и под булото на насилствения колективизъм създаде възможно най-зловредния индивидуализъм. Хората живееха не само в страх, но и в недоверие към другия, в подозрение, че са наблюдавани, че могат да донесат за тях. Всеки беше сам пред могъщата машина на властта. От комунизма излязохме неспособни да живеем и се борим за общи каузи. Комунизмът наложи и един привиден егалитаризъм, който премахна изконни критерии за оценка на личността и замени равенството на хората единствено пред закона. Другото, което унищожи комунизмът, е селянинът - земеделието остана, но селянинът като човек, свързан кръвно със земята и обработващ с желание земята, изчезна. Отчуждението от собствеността и труда доведе и до унищожаване на прословутото българско трудолюбие.

Каквото и да се говори, днешният българин не работи здраво, не се реализира в труда, не създава достатъчно. Не говоря за изключенията, които винаги се намират... Тези престъпления на комунизма са по-тежки и по-страшни дори от лагерите и масовите чистки.

- Да се върнем към оценката на най-съвременната ни история...

- При всички проблеми и трудности, които изживяваме, балансът от протеклите 25 години е положителен, ние се движим в правилната посока, но трябва да е ясно, че да се превърнем в една нормална страна, са необходими много време и усилия. Днешният българин е свободен и сам решава съдбата си. Промениха се формите на живот, средата, в която живеем - вече не сме общество на хроничния дефицит и на привилегиите. Вече сме друг тип цивилизация.

- Но все пак критичните нагласи в обществото са доста големи...

- Категорично възразявам на разпространяващата се напоследък вид критика на ситуацията в страната, която наричам апокалиптична. Според заклинанията на апокалиптиците с България е свършено, обгражда ни тотален маразъм, обществото и народността изтичат в канала... Подобно говорене не води до нищо и свидетелства най-вече за лична безпомощност.

- Преди време казахте, че нашият преход е исторически компромис и провал за елитите, все още ли мислите така?

- Не преходът, а излизането от комунизма е исторически компромис - тоест договаряне на две антагонистични обществени сили (поддръжниците на режима и широките обществени слоеве, които вече му бяха обърнали гръб; малобройните граждански инициативи просто изговаряха тези нагласи) за промяна в условията на мирно съжителство. Няма какво да се заблуждаваме, комунизмът не беше свален от революция, а е резултат на едно договаряне - мирно оттегляне на цената на вписване на комунистическата номенклатура в демократичния процес. Комунизмът беше стигнал до безизходица и беше омръзнал дори на собствените си крепители. Новото поколение комунистически кадри, с образование и с познания за широкия свят, нямаха вече никакви илюзии. Така че не провал на прехода, а трудностите и забавеният процес на реформиране се дължат до голяма степен на нарушаване на договореностите, на опита на номенклатурата и ДС да запазят господстващото си положение чрез овладяване на икономиката и съдебната система, чрез налагане модела на дивия капитализъм и социалния грабеж.

- В сила ли е логиката „каквито гражданите, такива и политиците"? В България няма професионални политици, повечето идват „от улицата", това на какво обрича обществото ни?

- Селекцията на елитите става изключително трудно и отнема много време. В Западна Европа критериите и пътищата, по които това става, са отработвани десетилетия, ако ли не и столетия. У нас политическото поле след 1989 г. се оформи спонтанно и едва ли не, както казвате, от улицата. Марката на уличния политик и до днес тегне над него, но все пак се забелязват и белези на известна приемственост и професионализиране в някои от основните партии. Трябва обаче да се обърне посоката на селекцията - у нас партийна кариера обикновено правят хора, които се самопредлагат, а е необходимо съзнателно и целенасочено търсене за привличане на качествени хора, насочване не към борбените и кресливите, а към компетентните, умерените, разумните и почтените хора. Нацията ни има потенциал, тя просто не го използва. Но да сме наясно, не е правилно за всички несполуки вината да се хвърля върху политиците. Ако трябва да се говори за вина, тя трябва да е поделена - голяма част от вината за днешното ни състояние имат и хората, това, което наричаме народ. Понятие, от векове обрасло със спекулации. Политиците не само трябва да се харесват, но и да бъдат взискателни и критични към „народа". Нашите хора притежават много добри, но и редица неприемливи качества. Формирането на демократично мислещи и действащи, на компетентни и трудолюбиви хора трябва да бъде постоянна грижа на елитите, започваща от семейството и училището, но никога не спираща.

- Като културолог как бихте коментирали факта, че всеки трети българин според социологическите проучвания говори лошо за цигани, турци, емигранти.

- Ксенофобията не е някаква изключителна черта на българите, това се потвърждава от опита на мнозина от нас в свободното европейско пространство. В условията на днешното
необичайно раздвижване на народите по света и в Англия, и в Германия, и в Белгия... има прояви на ксенофобия, но тя много рядко е изговаряна директно от политици, отговорни
медии, а и от обикновени граждани. Разликата между двете ксенофобии, ако може да се изразя така, е разликата между чувстването и говоренето. Ние изговаряме, без да се замисляме, всичко, което чувстваме, без да сме го рационализирали; те се стремят да се справят с чувствата си, ръководени от дълбоко вкоренени демократични ценности и норми, които вече са се превърнали в тяхна втора природа.