/КРОСС/Ирен Леви и Иво Христов („Малки истории", БНТ) в разговор с доктор Николай Михайлов по повод 25 години от началото на прехода в България.

Иво Христов, a-specto.bg

Къде ви завари 10-ти ноември и какво изпитахте при новината? Надежда? Опасения от това, което се надига?

Почувствах облекчение. Промяната се очакваше мъчително. Системата беше в маразъм. На фона на събитията в Европа, България упорстваше да поддържа жива мумия начело. Нещо патологично, принадлежащо на едно минало, което разговаря с мъртви думи. Помните Петър Младенов с неговите „благодарности" към Живков и изпращането му на „заслужен отдих". Това не е слово на живи хора. Това са думи, изречени от своеобразни автомати на историята. Пастернак дефинира комунизма като „магическа власт на мъртвото слово". Диктатура на пустотата, радикално лишена от смисъл, която е конституционно закрепена и полицейски обезпечена. Хората усещаха това като бреме и голямо изпитание. Когато чух, че Живков е паднал, изпитах нещо като световъртеж. Историческо вертиго. Усещаше се, че нищо няма да е същото. После разбрахме, че то хем не е същото, хем е същото и това е един мъчителен парадокс.

Както казва Томазо ди Лампетуза „всичко трябва да се промени, за да остане точно същото"?

Да, това имам предвид.

Какво научихме за себе си през тези 25 години преход?

Научихме колко неясна и парадоксална е думата „свобода". Аз си мисля, че освобождението не донася незабавно и автоматично свобода. Ние бяхме освободени политически, доколкото рухна тоталитарната система. Това е аспект на свободата и той се преживява. Оттам и пиянството на по-шумната част от народа в началото. Голяма част от българите забавиха реакциата си и я преживяха имплозивно в себе си. Сякаш предусещаха, че им предстои да изживеят неща, за които не са готови и нямат репертоар за справяне с тях.

Второто, което научихме, е че когато една тоталитарна идеология фалира и рухне, хората остават идеологически безстопанствени и зависими от собствената си културна основа. Сиреч от онова, което имат, независимо от това, което ги е сполетяло исторически. Когато комунизмът оваканти българската културна територия, стана ясно, че отдолу има много тънък културен слой и заживяхме под знака на това, което популярно се нарича чалга. Либералната революция бе осъществена в България по исторически декрет, вследствие на геополитическа сделка, независимо от собствената ни революционна готовност /или липсата й/ да се освобождаваме. Тази либерална революция освободи нагона и жаждата за успех в културна среда, в която нищо не ги удържаше. В първата част на Прехода изживяхме нещо като социал-дарвинистка революция, на авансцената излязоха мощните тела, силните мъже, изпълзяха като човекоплъхове от някакви подземия и усетиха инстинктивно, че е дошъл часът им. А той наистина беше дошъл. Менторите, координаторите и манипулаторите на прехода се съгласиха с първична интуиция на човекоплъховете и си дадоха сметка, че няма да минат без услугите на това варварство, което се нуждае от организация. Така българите преживяха демократизацията по начин, който си остава незабравим.

И това травмира самата представа за демокрация у нас.

Именно.

Защо неизменно сме разочаровани от демократичния си избор?

В този период човекът бе оставен сам на себе си. Нямаше държавна политика за неговото щастие. Но освобождаването е двусмислено. Идеята за равния старт е илюзия и клопка. Призован си да избираш, но няма закон и няма ред. Защото под сурдинка е решено друго: не върховенство на Закона, а Хаос, в който силният ще се пребори за своето. Дошъл бе часът на новата йерархия. В тази атмосфера онзи, който господства, не господства по регламент, а по силата на своята безскрупулност.

В първите месеци след падането на комунизма тъгувахме по липсата на християнски морал. Хората правеха бдения и молебени. Кой морал запълни вакуума след рухването на комунизма?

Пазарът означава свобода на индивидуалните воли, които гонят собственото си щастие и го постигат, ако имат Фортуна и способности. Това е меритократичният предразсъдък. Той влачи след себе си предразсъдъка, че ако си беден, си негоден, сиреч нямаш качества. Ако си забогатяп, то е защото неизбежно имаш качества. Това е подвеждащо. Доминиращата идеология на индивидуалния успех няма нищо общо с идеята за солидарност и общо благо. Идеята, че битката на индивидуални воли произвежда добър резултат за всички, класическа либерална идея от Адам Смит насам, е някакво късна, светска, безрелигиозна редакция на идеята за Провидението. Тази невидима ръка, която организира пазара, тъй че сумарният резултат е благоприятен за всички, е илюзия. Няма такава невидима ръка, която да произведе неизбежно добро от хаоса, в който се осъществява селекция на безскрупулна воля. В тази ситуация моралът, който е призван да обуздава безскрупулната воля, не функционира. Успешният индивид от периода на първоначалното натрупване на капитала пренебрегва препоръките на съвестта и не се съобразява с общото благо.

Произволът ли е новият морал?

Себеосъществяването е императивът. Младите хора са щедри и имат чувство за солидарност, но губят чувство за дълбочините.

Някои вещаят нов преход. Вашето мнение?

Неудовлетвореността тласка към това преходът да бъде подновяван. Неуспелите забраняват да се мисли за прехода като приключил. От друга страна всеки, който е заприходил активите на миналото и се е преборил за своето щастие в тези хаотични години, обявява прехода за свършил. За този тип хора социалната йерархия е вече установена и не може да бъде ревизирана. Това ги устройва.