/КРОСС/Учителката ни характеризираше капитализма като експлоатация на човек от човека. При социализма - казваше учителката - е точно обратното. През междучасието ние се опитвахме да хвърлим светлина върху дебрите на това сравнение. В седемнайсетгодишните ни глави то се подреждаше по следния начин. Имаме два строя - капитализъм и социализъм. И двама лирически герои - човек № 1 и човек № 2. При капитализма човек № 1 експлоатира човек № 2. Щом при социализма е точно обратното, значи при социализма човек № 2 експлоатира човек № 1. Бяхме убедени, че сме стигнали до неподлежащ за споделяне на глас, но верен извод.

Сега знаем, че сме грешили. И при социализма, и при капитализма човек № 1 експлоатира човек № 2. С едно уточнение: в случай че времето, в което живяхме, беше социализъм, а времето, в което живеем, е капитализъм.

Има хора, на които тези неща са по-ясни, отколкото на нашата учителка. Те знаят, че между социализма и капитализма няма нищо. Ако нещо е застанало между тях, то е още повече социализъм. Независимо дали за приличие, за кураж и за заблуда го наричаме преход.

Един от тези хора, известен политолог в първите години след 89-а, напусна България, след като изяде половин супа Човекът беше кадърен, почтен и на всичкото отгоре работлив. Имаше планове, които се вписваха в илюзията за промените. Един ден изпитал глад за супа. Хлътнал в първия възможен ресторант, който от пръв поглед бил невъзможен. Покривките изглеждали като в реклама, но преди да бъдат изпрани с ариел. Уж бил частен, а изглеждал точно като обект на "Обществено хранене". Но на човека зверски му се ядяло супа. Келнерът се бавил, бавил и накрая се появил с онова благоволение, което отнякъде раздават на всички български сервитьори. Уж ресторантът бил частен, но клиентът не почувствал, че заведението е направено в името на неговия глад за супа, а точно обратното - в името на това да бъде глобен, че му се яде супа.

Но той бил готов да изтърпи всичко в името на супата. Когато обаче му я сервирали и тя се оказала десетата братовчедка на неговата представа за супа, човекът решил да се държи не като гладен политолог, а като достоен гражданин. Съчинил си наум един приемливо възпитан протест за пред собственика, но когато повиканият собственик пристигнал, човекът зарязал любезния сценарий и направо му казал: "Не съм виждал по-скапан ресторант от вашия". На което собственикът отговорил: "И аз".

За други това можело да не означава нищо, но за политолога означавало всичко. Все едно собственикът на ресторанта открехнал една врата в съзнанието на човека и като надникнал през нея, той видял, че напред се простира бъдещето на страната ни, населено с все такива келнери, все такива собственици и все такива унизени граждани, които се хранят с все такава супа.

Като политолог, разбира се, той формулирал видението си с по-научен подход. В смисъл, че не му харесало бъдеще с работници, отчуждени от своя труд, и със собственици, отчуждени от личната си собственост. Разбрал също, че т.нар. външна причинност на българина, заради която социализмът му пасна, е устойчива като петната върху покривката. Сетил се и за философско-религиозния въпрос: "Исус Христос, като е ползвал магарето, негово ли е било?" Де юре - не, де факто - да. Точно както номенклатурата на социализма ползваше нещата в държавата, без да има нужда да скрепява ползването де юре, защото нищо не стоеше на пътя є да ги ползва де факто. Ако по средата на пътя си извадиш документ за собственост на магарето за да си сигурен в пожизненото му ползване, значи ли това, че първата половина на пътя е било социализъм, а втората капитализъм? Задал си този отговор човекът, описал случката и цялата наука, която стои зад случката, и предложил писанието на голям вестник. Вестникът обаче не публикувал текста, казали му, че не е интересно. Тук вече човекът окончателно се отчаял, защото разбрал, че за него няма полезен ход. И замина. Казват, че се устроил и нямал проблеми. Освен може би този, че не харесва супите в Австралия, тъй като там си ги правят като за австралийци.

Една от големите ни заблуди е, че битките в политиката се водят за бъдещето. Битките в политиката се водят за миналото. Десертът на властта е ти да определяш каква е била историята, ти да пишеш биографии, ти да рециклираш миналото. И на неговия фон да си измисляш название за настоящето.

Хайде да си представим даването на име на настоящето като семинарно практическо упражнение, както още се нарича - работа в групи. Участниците се изброяват: първи, втори, трети, четвърти и т.н. Нечетните са в първа група, която трябва да докаже, че времето, в което живеем, е продължение на социализма с други средства. Групата на четните трябва да докаже точно обратното - че живеем във време, отбелязало пълната и окончателна победа на капитализма. Нищо по-лесно, казват си и четните, и нечетните номера.

Групата, която трябва да събере доказателства, че продължаваме да живеем в социализъм, се позовава на следните аргументи. С изключение на чл. първи  социалистическата конституция беше почти същата - в смисъл, че сегашните права ги имахме черно на бяло и тогава. Но както тогава, така и сега липсва механизъм за прилагането им. Главният прокурор нарече отсъствието на механизъм липса на мъжество - пак красиви думи за грозни явления.

Кадруването сега е същото като при социализма. Разликата е, че едно време можеше да се изкачиш по стълбата през един вход - БКП, а сега през няколко. Справка - членството във Висшия съдебен съвет на Иван Димов, депутатството на Йордан Цонев, Христо Бисеров. И сега липсват лидери, както и едно време. Но пък имаме същата доза двойственост - тогава за пред СССР, сега пред ЕС. И тогава, и сега има местни феодали, единствената разлика е, че сегашните притежават нотариален акт за магарето. Богатството се разпределя не от икономиката, а от принадлежност към обръч. Най-голямото наказание пак не е да влезеш в затвора, а да останеш без протекция. Дори международната престъпност не е ново явление, защото каналите и трафикът бяха разработени още при социализма. Символът на държавата - полицаят, е същото, каквото беше милиционерът. Страхът пак изпълзява и само който е решил да се прави на сляп, не го вижда. Извод: ние живеем в продължение на социализма с други средства.

Другата група обаче също има аргументи за точно обратното: конституцията ни не започва с оповестяване на ръководната роля на партията. Партията вече не е една и единствена. На избори има повече от една бюлетина и резултатът за никоя от партиите не е 99.9 процента. Медиите са свободни и можеш да си разказваш вицове. Пътуваме свободно. Средствата за производство са в частни ръце, голямата част от брутния вътрешен продукт се произвежда в частния сектор. Цените се определят от пазара, а не от комитет. Ако следваме текста на онази песен: има диско, има реге, има списък на доносниците, Тодор Колев го има даже... Извод: капитализъм е.

Откъде тогава идва чувството за социализъм?

От заблудата, че животът в една държава зависи единствено и само от това дали партията е една, средствата за производство - държавни, а икономиката - планова или пазарна. Общественият строй е само канавата. Какво ще си избродираме върху нея, зависи от понятия, които са не толкова в историята, колкото в географията. Или по-точно: не толкова в политологията, колкото в психологията. Още по-точно: зависи от културата. Най-точно: от манталитета.

В нашата част на глобуса живеят хора с външна локализация на контрола. Ние сме хора с така наречената външна причинност. Тя се изразява във възгледа за света: нещата не зависят от нас. Това е уютен възглед, защо да се напъваме и трепем, след като нищо не зависи от нас. Този възглед се търкулна и си намери точния капак - социализма. Унгарците показаха, че този капак не им пасва, през 1956-а, чехите през ‘68-а, поляците през 1981-а. И днес изследванията в България сочат, че хората с външна локализация на контрола са около 70-те процента. Дори когато е собственик на ресторанта, човекът с външна причинност се държи така, като че ли нещата в ресторанта зависят от някой друг и на него му остава само да се възмущава. Социализмът хранеше обилно този възглед. Това, че сега ресторантът вече е частна собственост, тоест налице е основното условие за наличие на капитализъм, променя ли нещата в очите на клиента? Не, не ги променя. За клиента този ресторант си е социалистически, независимо какъв е статутът му на средство за производство. Ако клиентът се чувства по-добре и в най-лошите словенски ресторанти, отколкото в най-добрите български, то причината не е икономико-политическа, а географско-психологическа. В Словения капитализмът подхрани едни характерни особености на хората, у нас - други.

Ние си обичаме измислиците. Продължаваме да си говорим за себе си като за трудолюбиви, ученолюбиви, гостоприемни и толерантни хора, които населяват надарената с най-красивата природа страна. Много ще се изненадаме, ако някой ни каже, че България е шумна и мръсна, а хората в нея мързеливи лъжливи и крадливи. Казано по-прилично и научно: хора с неравновластна култура, които приемат, че стоящите горе в йерархията са ненаказуеми, което дава право на стоящите отдолу в йерархията да хитруват и да завличат. Ние предварително знаем, че за ония горе няма наказания, а когато наистина се окаже, че няма, дори сме доволни - прогнозите ни са се сбъднали, познали сме, интелигентни сме следователно. И цялото това самочувствие сме получили, без да си мръднем пръста.

Ние не обичаме да се съревноваваме и така се самолишаваме от един от най-мощните регулатори на справедливостта при капитализма - конкуренцията. Ние предпочитаме да си купим монопола - при социализма по партийна линия, при капитализма по партийно-финансова, обръчова. За нас малкото, но сигурното е по-добро от рискованото предприемачество. Търговийката е гаранция за малкото, но сигурно препитание - 80 процента от населението се мъчи да продаде различни неща на останалите 20 процента, които нямат пари да ги купят. За нас с труд се става гърбат, но не и богат. Богатството у нас се свързва с грабеж, а притежателят му е изедник. От уважение към способностите няма смисъл, защото способностите не са гаранцията за успеха. Учебникът по политикономия не обяснява живота, ако не е в комплект с учебника по народопсихология.

Ако се върнем към нашия въображаем семинар, трябва да приключим с това, което обикновено се прави на семинарите - двете групи влизат в дискусия и тя е успешна, ако приключи с консенсус. В нашия случай може да се постигне следното съгласие: Колкото социализмът ни беше социален, толкова и капитализмът ни е капитален.

Веселина Седларска, сп. "Тема"