/КРОСС/ - Очаквахте ли наградата? Ама честно.
- След изненадата и радостта от финалната номинация, реших да се информирам за останалите четирима претенденти, петия познавах. След приключване на виртуалното "упражнение" по запознанство, надеждите ми приличаха на паяжинка между два чемшира, натежала от роса... Всички бяха с по над 15 поетични книги, получавали награди, познати в литературните среди. Двама от тях бяха автори, публикувани в същата колекция на "Галимар". А аз - напълно "анонимна", с първа книга, при това - чужденка, която дори не живее в страната! Но както казва българинът, щом си се хванал на хорото, ще го играеш!

- Как решихте да си пробвате перото да пишете поезия на френски? Това е много трудно.
- Не аз реших, не съм мислила за това, просто един ден стихотворението дойде на чужд език. То ме намери. Макар че думата "чужд" за език, с който работя от 37 години, едва ли е най-удачната. Стихотворението идва с формата, ритъма и собствената си пулсация. Как идва? Откъде? Първо е поезията, импулсът, езикът е вторичен. Най-активно това ми се случваше, когато пребивавах във франкофонска среда - в колежи за преводачи, по фестивали или други международни форуми.

- Тоест повлече ви стихията на езика.
- Потапяш се в реката на другия език, започваш да плуваш. Изниква ми сравнение - през август участвах в Стружките поетични вечери. Река Черни Дрим води началото си от надземните езера до манастира "Свети Наум", пресича Охридското езеро и се оттича през Струга. Местните казват, че ако се наблюдава езерото от птичи поглед, ще се види как реката преминава през него, защото има по-различен цвят заради седиментите и минералите в нея, по-друга плътност, различна от тази на езерото. Но все си е вода във вода. Така мога да оприлича и стиховете си, писани на френски. Като река, преминаваща през друга вода.

- А как мина самата церемония? Как се чувствахте между френските автори?
- Ако трябва да съм искрена, имам малко спомени. Сутринта се събудих с топка в стомаха. Имах уговорена среща с фотограф в издателство "Галимар", да ми направят снимки за каталога и архива на издателството, а след това трябваше да тичам за церемонията в хотел "Бел ами". Там ме запознаха набързо с протокола по протичане на самото събитие, дойде актрисата Бриджит Фосе, позната на българската публика, за да ми покаже кои стихове е избрала да чете и дали съм съгласна. После ме представиха на някои от членовете на журито, уточниха ми минутите за снимки с фотографите, за автографи, за интервю с телевизията, изобщо всичко бе изчислено до секунда и няма мърдане. Имах чувството, че една част от мен участва в някакво филмче, където всичко е предварително режисирано, а една част стои отстрани и гледа какво се случва, странно усещане.

- Наши дипломати дойдоха ли?
- Благодарна съм на посланика ни във Франция Ангел Чолаков, на директора на Българския културен институт Диана Игнатова и на още няколко българи, с които не се чувствах сама и изгубена там. Макар да звучи нескромно, всички френски колеги, с които контактувах, говореха възторжено за книгата, рецензиите, които се появиха, са писани все от поети. Един дори сподели, че след като е прочел стиховете, иска да дойде да живее в България. Мислех си иронично: "Горкият, ако знаеше..."

- Какво, ако знаеше?
- Ами френските поети четат непрекъснато пред публика, целогодишно, и получават добри хонорари за това. Горе-долу месечната ми даскалска заплата те я изкарват за една среща с публика, траеща 1- 2 часа. Някои и двойно изкарват...

- Значи се интересуват от поезия днешните французи. Толкова ли е голяма разликата с България?
- Имайки предвид огромния брой литературни списания и издания, тиражите на книгите, културните емисии по радиото и телевизията, политиката на веригите книжарници, усилията, които полагат останалите културни институции - училища, библиотеки, общини и т. нар. "марше дьо ла поези", които се организират в големи и малки градове, е очевидно, че има интерес.

- А какво е поезията във вашия живот? Сантиментална патеричка? Призвание? Любов?
- Различно на различните нива в живота ми. Позволява ми да пътувам... Една от мечтите и страстите ми е да се срещам с поети и с радост да откривам сред тях хора с чувствителност и поглед към света, сходни с моите. Това е много важно, така човек се чувства по-малко сам. Подарява ми един паралелен живот, когато реалният не ми достига. Или не е това, което ми се иска да бъде.

- Работите като преподавателка - учениците ви обичат ли да четат? На какво ги учите?
- Ако питате за поезия: не, не четат. Или се ограничават с включените в учебниците автори. Съвременната поезия е чужда планета почти за всички. Не може да бъде иначе, докато в учебните програми не се включат задължително съвременни български автори. Но не да им се правят скучни анализи, които потрисат учениците; просто да им се чете. Преди месец бях поканена на среща с ученици от сравнително елитно училище. На въпроса дали четат стихове отговорът бе - "не", а дали четат въобще, отвърнаха: "Да, но по-полезни неща". Нямаше какво да им отговоря... Просто им разказах, че в двора на китайските и японските императори едно от основните забавления е било да се пише поезия, а за да поеме поста си, всеки висш чиновник трябвало да може да пише и рецитира поезия.
Но какво може да се иска от едно общество, не само българското, където прагматичността и консуматорството е изведено на преден план и превърнато във висша ценност. А въпросът как и с какво се хранят душите на децата, е оставен на заден план. Може би защото душата е невидима...

- А вие на какво ги учите?
- Уча ги на това, което ми налагат учебните програми. Не можеш да риташ срещу системата, защото ако не те изхвърли от милосърдие, може да ти отреже палеца на крака.

- Жестоко го казахте!
- Е, понякога си позволявам да правя отклонения. Когато нещо ми се струва безкрайно важно. Като възхищението ми от гражданското мислене и поведение на техните връстници французи, което изпитах миналата седмица... Някъде във Франция решават да променят коритото на една река. Започват изсичане на гори, строежи на бентове. Живеещите в областта отиват на мястото да протестират и по време на протеста е прегазено от багер 17-годишно момче. В знак на съпричастие всички ученици от седми арондисман, Латинския квартал, по тяхна инициатива блокират рано сутринта входовете на лицеите и не допускат вътре никого. По обяд площадът пред кметството на Париж беше пълен с млади хора. Два дни след това се върнах и споделих с дъщеря си за случилото се, а тя от своя страна ми разказа нещо, което ме довърши и разплака. Момиче на 14 години от нейното училище било изнасилено и се хвърлило от високите етажи.
Питам се дали на директора или на колегите ми им е минало дори през ума да затворят вратите на училището в знак на протест? Едно дете си е отишло от този свят, защото му е било отнето достойнството. Трябва да искаме разрешение може би от министъра на образованието, че ще протестираме, защото изнасилват, газят с коли по тротоари и пешеходни пътеки децата ни. Медиите и политиците не спират да ни убеждават как в България вече е изградено гражданското общество. За нашето поколение е късно. Гражданско мислене и поведение се формират от ранна възраст. Затова се разплаках - от безсилие и гняв към себе си, че не съм формирала такова мислене в собствената си дъщеря, защото у мен го няма, не е имало кой да ми го създаде, от ужас дали вече не е късно за нея и нейните връстници, дали и те няма да изживеят живота си, очаквайки някоя инстанция да им позволи да защитят достойнството си.
Та това разказах на моите ученици преди дни. Имаше и такива, които ме слушаха с интерес. Исках да разтълкуваме с тях и мисълта: "Робът се бори за свобода, свободният за съвършенство". Да поговорим за разликата между външната и вътрешната свобода. Само в движението към съвършенство поезията може да заеме полагащото й се място.

Аксиния Михайлова е родена през 1963 г. в с. Ракево, Врачанска област. Завършила е френска гимназия и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски". Автор е на няколко стихосбирки - „Тревите на съня", „Луна в празен вагон", „Най-ниската част на небето", „Разкопчаване на тялото" и др. Лауреат е на ред награди за поезия и превод в България и чужбина. Член е на българския ПЕН-център. Работи като учител. 

Преди малко повече от седмица сборникът й със стихове, написан директно на френски и издаден от издателство Gallimard - Ciel a perdre („Небе за изгубване"), спечели престижната френска награда за поезия Apollinaire.

Николай Искров

„Сега”