/КРОСС/ Стотина пламенни млади германци и други европейци ни гостуваха навръх 25-годишнината от падането на Берлинската стена, за да ни засрамят, че въртим колелото на историята обратно, като правим телено заграждение по границата с Турция. Носеха ножици за тел, с които къде символично, къде наистина възнамеряваха да ни дадат пример как да постъпим с недостроената ограда, предназначена да спре безконтролния имигрантски поток от Африка и Азия. Полицията ги върна със сдържана любезност и уж всичко приключи. Групата се отправи в намален състав към Гърция, за да протестира срещу нейната ограда по границата с Турция, след което следите й се изгубиха. Вероятно там е направила по-слабо впечатление, отколкото в България.

Младите обичат нестандартните пърформанси, защото се забавляват, докато изразяват обществената си позиция. Чували са, че Берлинската стена е лоша (няма как да я помнят), и са решили, че по принцип е хубаво да паднат всички стени, включително и "Стената на ЕС", както определиха лекото телено заграждение по българо-турската граница. Изпяха ни "Кажете го високо, бежанците са добре дошли тук" и си тръгнаха доволни. Благодарни сме им, защото "устами младенца глаголет истина".

Истината е проста: за нашите европейски партньори незаконните имигранти са добре дошли тук, в България, а не там, в Европа. Никой не ни прави забележка, че против волята им не ги пускаме да продължат пътя си към по-богатите европейски държави, макар че над 90% от тях имат точно такова желание. Нима в Европейската конвенция за правата на човека не се казва, че "всеки има право да напусне всяка държава, включително и своята"? Защо Европа си затваря очите пред такова масово погазване от българските власти на основно човешко право? Нещо повече, съгласно регламента на ЕС, известен като "Дъблин-2", ако незаконен имигрант мине транзитно през България и продължи закъдето е тръгнал в Европа, всяка следваща държава по пътя му има право да ни го върне, защото българо-турската граница е първата пресечена от него европейска граница. Какво излиза? Натискат ни да държим отворена границата си към извъневропейското пространство, а да я затворим към европейското. Сякаш вече са ни изключили от ЕС. Или по-точно, сякаш са ни приели, за да превърнат държавата ни в утайник на нежелани от тях пришълци.

Тук не става дума за сирийските бежанци, които панически спасяват живота си от кланета в родината си. Техният достъп е регламентиран и България не им отказва убежище. Но тя не може да носи отговорност заради старите колониални държави и по-новите социално-икономически образци в ЕС, притежаващи магнетична сила за бедните народи. Ако избират маршрут през българо-турската граница, причината е само една - достъпът им през други сектори на външната граница на ЕС е отрязан чрез засилен контрол. Само преди две-три години по нашата граница единствените нежелани гости бяха дивите и домашните животни, пренасящи шап и други болести. Спомнете си как в началото на юли 2001 г. областната управителка на Хасково Ирена Узунова обяви конкурс за възлагане на обществена поръчка за строеж на ограда, предпазваща от разпространението на шап през българо-турската граница. По нейни сметки 270-километровата телена мрежа щеше да струва 7 милиона лева. Работата не тръгна, защото вероятно парите бяха малко.

Междувременно в Гърция се наливаха бетонни основи за същинско фортификационно заграждение по 12-километровия сухопътен участък на границата й с Турция, откъдето минаваше почти денонощен поток имигранти под благия поглед на турските граничари. И под дремещия поглед на българските власти, успокояващи се, че благодарение на техните усилия животът у нас е достатъчно мизерен, за да не изглежда привлекателен за имигранти от Третия свят. Бежанските центрове, които ЕС ни натискаше да строим, за да се подготвим за влизане в Шенгенското пространство, стояха празни, а бившият и вече настоящ премиер Бойко Борисов ни уверяваше, че е достатъчно да доизмажем една последна сграда в тях и ще бъдем готови за влизане в зоната без вътрешни граници още през пролетта на 2011 г. Едва когато Гърция си свърши работата и нейният граничен бент отклони имигрантския поток към нас, разбрахме какви късогледи хора се занимават с държавните и европейските ни въпроси.

С евтин войнишки труд и ударна припряност тази година бяха изградени 30 км телени заграждения, които глътнаха 7 млн. лв. - същата сума, която уж щеше да е достатъчна преди три години за 270 км. През лятото стана ясно, че ако правиш частична ограда, никой няма да използва входната ти врата, и служебното правителство обяви намерението си да поиска още 40 млн. лв. за доизграждане на 130 км мрежа от бодлива тел. И тези пари са малко, но не може да се разчита на европейско финансиране, защото Еврокомисията отказа по-рано на Гърция да й даде дори едно евро за "безполезен проект".

Бившата комисарка по вътрешните работи Сесилия Малстрьом заяви в края на 2011 г.: "Издигането на гранични стени е вътрешен въпрос и се решава от националните правителства. Граничните огради и стени са краткосрочна мярка, която не решава проблема". Така охраната на външната граница на ЕС бе определена като национална грижа, защото предприетите мерки (оградата) не получават общо одобрение. Точно обратното - и Гърция, и България бяха мъмрени, че не се държат по европейски с нуждаещи се от помощ хора, като ги спират по този бездушен начин. Лицемерието беше толкова предизвикателно, че бившият евродепутат от НДСВ Станимир Илчев отвърна саркастично на Сесилия Малмстрьом в началото на февруари т. г., когато тя разкритикува на сесия на Европарламента и българската ограда. Той каза, че "нейното предназначение е само да предпази бежанците да не паднат в някоя урва или речно корито". Диагнозата на проблема е, че Европа хем я сърби, хем я боли - щом се почеше за сметка на България, Гърция или друг "виновник" за наплива на имигранти, започва да стене, че я боли душата за невинните хора, защото там, където трябва да останат принудително, не им се предлагат европейски условия за живот.

Налага се да бъдат дефинирани по-ясно някои понятия с двойно предназначение. Ако националните граници, които служат и за външни граници на ЕС, са национална грижа, да ни оставят да се оправяме както можем. Ако се твърди, че засягат общите интереси, защото без тяхната надеждна охрана не може да се премахнат вътрешните граници, както е в Шенгенското пространство, тогава трябва да има и колективна отговорност за опазването им. България е в правото си да поиска споделяне на отговорността поне по два начина: първо, да се съставят колективни патрули по външните граници, за които се говори от няколко години; второ, ако се установи хлабав граничен режим, всички държави да поемат имигрантски квоти според икономическата си тежест. Иначе се получава абсурд: хем да разхлабим контрола по външната граница, хем да го затегнем по вътрешната.

За по-голяма яснота новият вътрешен министър Веселин Вучков може да обясни на някой следващ Съвет на ЕС, че Европа има лесен избор: или да помогне за довършване на оградата край граничната река Резовска, или да си направи друга ограда нейде по Дунав, за да пази сама Шенгенската си зона. България несправедливо бе залостена извън зоната, въпреки че изпълни своята част от "сделката" (присъединителния договор) - да засили контрола по външната граница на ЕС. Сега е призвана да решава чужди проблеми на доброволни начала. Вече почти осем години членуваме в ЕС, но така и не се научихме как да продаваме стоката си съгласно европейския политически маркетинг.

Светослав Терзиев

„Сега”