/КРОСС/Боян Биолчев, ректор на Алма матер в периода 1999-2007 г., пред "Преса"

- Проф. Биолчев, бях­те отличен с ордена Командорски кръст за заслуги на Република Полша. Поздравления! За какво се дава високото отличие?

- На мен ми е даден за заслуги към полската култура и за принос в науката и образованието. Топло е усещането.

- Отличието е и знак, че за щастие полската следа в живота ви не ви напуска.

- Не само тя не ме напуска, не я напускам и аз. Аз заминах да следвам в Полша през 1962 г.

Когато се завърнах, като една голяма част от моето поколение бях завладян от мисълта, че като донесем дъх на друга култура, ще променим нещо в България. След години, независимо от случващото се, установявам, че вместо да съм приближавал нещата към желаната посока, съм продължил да се отдалечавам.

- Това е тъжно усещане.

- Да, аз съм откровен.

- Изпитвали ли сте някога завист към поляците за свободолюбието, за това, че умеят по-добре от нас да подреждат общия си живот?

- Към Полша и към поляците съм изпитвал само благодарност. Радвам се на огромни приятелства, част от които продължават и до днес. Ако не бях заминал за Полша, нямаше да съм този човек, който съм в момента. Съзнавайки това, не мога да употребя думата завист, след като аз самият съм отгледан в този духовен климат.

- Какво още ви тегли към страната, където живяхте в най-хубавите си години?

- Все се блазня от мисълта, че най-хубавите ми години предстоят. Въпреки че натрупаният опит ми говори, че най-хубавите години винаги са назад.

Никога не съм имал съмнение, че ще живея в България. Това се дължи на едно-единствено нещо - на усещането ми, че съм поданик на българското слово. След втората година на следването ми в Полша хората не познаваха, че не съм поляк по говора. Имам текстове, написани направо на полски език. Но винаги съм знаел, че мога да бъда само български писател, и това е била водещата ми мисъл.

- Как живеят вашите полски колеги днес?

- Те са усетили присъствието на Европейския съюз, което ние още чакаме - и във финансово отношение, и като чувство за равнопоставеност в Европа. Когато си имал богата култура и категоричност на националния интелектуален облик, не ти е трудно да го отстояваш, когато се появят и други образци. При нас образецът се взема за водещ. Ние имаме комплекс на перманентна приложимост към нещо. Приспособимостта ни кара да се чувстваме нещастни от собствения модел. Като подчертавам отново, че България е единствената страна, където мога да съществувам такъв, какъвто съм, и бих искал да бъда, не си затварям очите пред видимото.

- Често са ви питали защо след 1989 г. Полша дръпна напред, докато ние останахме на опашката. Днес как отговаряте на този въпрос?

- Който е бил на опашката преди, той е последен на опашката и след това.

Българите имаме пъргав ум за нагласяване - лично нагласяване обаче, а не в синхрон с обществото. Това е един от огромните недостатъци на националния ни характер, може би и резултат на тъжната ни историческа съдба. Така или иначе самонагласяването не е подчинено на мисълта, че ако се движим заедно, ще ни е по-лесно на всички. В този смисъл можеха да се вземат куп решения, които да спасят националното достояние, каквото и да е то, вместо да се получи характерното разпиляване. Страдаме от синдрома на това, че винаги започваме отначало. Когато започваш от нищо, не стигаш никъде.

- Липсата на дълга гражданска практика в България ли изигра основна роля в несполуките на прехода?

- Може би и дълбокото убеждение, че общото благосъстояние ще дойде като дар свише. Нека се огледаме. Ще забележим степента на раздразнителност на хората един към другиго, която ври по трамваи, по улици. Как тези хора, които са готови да се наругаят всеки един момент, ще изглеждат на работното си място? Ти влизаш на работа, намразил държавата си и хората, които живеят в нея. Това, което ни спъва, е малката гражданска практика. За съжаление ние се отдалечаваме от това съзнание. Гражданинът се изгражда с домашно и със социално възпитание, в което основен дял имат училището и образованието.

- Защо се налага все да започваме отначало? Българинът сякаш винаги живее на ръба на революцията.

- До идеята за социалната революция са достигнали в дълбоката древност. Тя съпътства човешката цивилизация непрекъснато, но човекът, особено масовото мислене, като че ли никога не е искало да види, че нито една революция не е довела до нещо градивно. Да дораснеш до мисълта за еволюционния модел, се иска друг тип наблюдение на действителността и натрупана историческа мъдрост.

Обикновено революцията се харесва на хората с бързо или с кратко мислене. Изглежда че решаваш с магическа пръчка натрупани жестоки проблеми. След революцията се оказва, че има само кръв на паважа и крясък в пространството. Че 90% от революционерите я приемат като преразпределение на вече направеното. Към революционна промяна се тръгва с гръмки лозунги и намерения. След това обикновено идва дълго и протяжно обяснение защо нещо не е така, както го мислех­ме. По-голямо доказателство за плиткоумие от това да казваш, че това, което стана, ние го мислехме иначе, не мога да си представя. Така сам си признаваш, че не те е бивало да мислиш.

- Успя ли според вас т.нар. нежна революция?

- Тя все пак даде разултати. Много неща се промениха, но тъй като са ежедневие, невинаги ги усещаме. Радостта от свободата на словото не може да се усети в нейния пълнокръвен вариант, при положение че тънкият културен пласт веднага те подхлъзва в слободията на говора. Разумният говор не е получил достатъчно територия.

- Усещате ли у българина склонност да не чува по-умния от него?

- Българите са невероятно бистри в мисленето, точни и праг­матично егоцентрични. Една част от хората не обичат учените и хората на разума, защото им говорят за бъдеще, което трябва да се подчини на определени изисквания да участваш сам в него. Те обичат да им бъде обещано бъдеще, което ще дойде лесно. Самоходното бъдеще е мечтата на средния ум.

- Къде сбърка елитът през последните 25 години?

- Основната грешка на елита бе, че нямахме елит. Ние не сме имали елит, оформен на друг принцип освен на групов интерес. Сглобяването на множество групови интереси не прави национален интерес.

- Говорим непрекъснато за промени, но изглежда, не знаем откъде да ги захванем. Откъде?

- Светът го е направил. Има народи с по-малко културни достояния от нас, които, ориентирайки се към позитивните възможности на съвременния свят, са постигнали много. В Дубай видях кула, висока 827 метра от земята нагоре. Ние изкопахме Царичина дупка 800 метра надолу. Сбъркали сме посоката.

- Когато се смени властта, тръгва разговор и за реформи във висшето образование. Много ли са университетите в България?

- В образованието не трябва да има реформа, която почива на диктат, нареждане или каквато и да било форма на административно решаване на проблемите. Трябва да го има единствено критерият на качеството. Но и напоследък се виждат ясни белези, че и тук се прави опит да бъде въведен крясъкът на мястото на естествените културни атрибути и доказателства.

- Има идея пари да получават специалности, чиито възпитаници се реализират. Така другите ще бъдат принудени да се самосъкратят. Крачка в правилна посока?

- Въпросът тепърва ще опира до демографския и емигрантския срив. Ще има борба за студенти. Единственото, което може да реши въпроса, е свободният интелектуален пазар. И всички опити за политически решения са само нови насоки към неразрешимост на проблема. Аз работя в Полша като международен експерт по акредитация. Там имат 500 университета. Обговарят го като проблем. И въпреки това нещата съществуват. Количеството на образованието не е проблемът. Проблемът е занемаряване на качеството. Не съкращаване, а създаване на условия за все по-високо качество. Иначе нямаме достъп до съвременния свят. Разстоянията ще се увеличават.

Много говорим за пътя към Европа. Пътят е да събираш плодове. Бяхме веднъж на лов, гледам - огромна площ, разорана и засята. Направен е бостан. Пълно е с неполивани пъпеши и дини. Никой не ги обира. Защото парите вече са взети от европейски проект за засаждането...

- Имате ли наблюдения за случващото се в средното образование?

- Най-тежкият синдром е унижението на българския учител. Смазването му в социален план. Превръщането на учителската професия в мека форма на социална помощ. Най-важ­ното е достойнството на учителя. Той с това възпитава. Когато в класа влезе смазан човек, на когото половината от родителите могат да кажат, че ще му счупят главата, и учителят няма да има защита, какво можем да очакваме от образованието?

- Как тогава мотивирате студентите в Софийския университет, които учат педагогика?

- Единственото, което ми е помагало да мотивирам моите студенти, е любов. Любов към науката, любов към неочакваното, огромна радост от откритието на познанието в зрял негов вид, чувството за обща държава на интелекта, към която те принадлежат, без да имат паспорти.

- Страхуват ли се, че след завършването на университета ще бъдат избутани от калинки, от кариеристи, от недоучили хора?

- Те не се страхуват, те го знаят. Но колкото повече хора на ума, въпреки че знаят с какво ще се сблъскат, останат в България, толкова по-голям е шансът ни да направим нещо от себе си и за себе си.

- Вие отказахте да влезете във властта. Ако трябва да дадете съвет на министрите, какъв ще е той?

- Единственият съвет, който мога да им дам, е да се въоръжат с търпение и настойчивост, ако са убедени в това, което правят. Никой не се ражда с предварително начертана биография. Като дойде време да реализираме себе си, особено ако постът е министерски, е важно само едно: да продължаваш да реализираш себе си в полза на другите. А, да! И още нещо. Никога да не даваш интервю по телефона.