/КРОСС/В бр. 47 на „ТЕМА" излезе статията „Новата утопия на Тома Пикети" на кореспондентката в Брюксел Жана Иванова за нашумялата книга „Капиталът в 21-ви век". Настоящата статия представя друго мнение за труда на известния френски икономист Пикети. Негов автор е Атанас Пеканов, студент по икономическа политика в University College London и активен участник в мрежата Rethinking Economics. Основните му академични интереси са в сферата на макроикономиката и рапределението на доходите и неравенствата, както и на политикономията и икономическата история.

Защо неравенствата в доходите нараснаха експлозивно в последните десетилетия и как да спрем поляризацията?

Елитният клуб в Давос определи неравенствата за тема на срещата си тази зима. Учени от всички социални науки се задълбаха в нея. Най-накрая и мейнстрийм икономистите, които няколко десетилетия пледираха въпросът за разпределението на доходите и богатствата да бъде неглижиран и дори игнориран, обърнаха поглед  към внушителните неравенства, които неолибералната парадигма създаде от 80-те насам в търсене на решение.

Заслугата дискусията да изплува в медиите е на световния бестселър на Тома Пикети -  "Капиталът в 21-ви век". След излизането си на английски в средата на март тази плашещо дебела книга, пълна с на пръв поглед скучновати графики и данни, се позиционира на първото място в интернет книжарниците и дълго време отчиташе рекордни продажби, докато нейният автор гастролира по света като лектор. Без съмнение Пикети уцели точния момент  да публикува една книга, достъпна за редовия читател, която е ехо от времето, в което живеем.

"Капиталът в 21-ви век" и изводите от нея са прости, но всеобхватни и плашещи - системата не работи така както ни бива представяно. Западният свят живее до голяма степен с идеала за меритократично общество - такова, в което индивидът допринася за благото на обществото и бива възнаграден парично и материално спрямо този свой принос, а според стандартната икономическа теория пазарните механизми гарантират, че винаги най-ефективните резултати биват достигани. Най-просто казано - доходите ви винаги отговарят на стойността на вашия труд и усилия. В крайна сметка очаква се неравенствата да имат и положителна страна - те трябва, аналогично на паричното възнаграждение,  да дават мотив на хората да работят повече, да създават и да творят.

Но днешните свръх нива на неравенства вече може би не действат мотивиращо, а точно обратното. Пикети показва, че

реалността твърде се различава
от стандартния теоретичен модел

И го прави именно с типичните инструменти на неокласическия синтез.
Основното твърдение на френския професор е, че в последните 30 години западният свят претърпява трансформация в разпределението на доходите и богатствата, в резултат най-вече от прилаганите политики и възприети идеологии. Достатъчно е да цитираме известното изследване на Оксфам, което откри, че 85-те най-богати човека в света притежават толкова, колкото е общото богатство на по-бедната половина от човечеството - 3,5 милиарда души. С разлики между най-богатия 1% и останалото население достигащи нивата от XVIII и XIX век, западните общества в момента напомнят на времената на големите властващи фамилии в Америка или на френската монархия.

Но Пикети ясно илюстрира, че това не винаги е било така. Докато периодът до 20-те години на XX век е период на неограничен и свободен капитализъм в САЩ и други  развити страни,  когато капиталът се съсредоточава в ръцете на няколко семейства, времето след Голямата депресия и Новия курс на Рузвелт се характеризира от силни преразпределителни политики, които продължават и след Втората световна война. Този период, наричан още „Златните 30 години", е белязан от траен растеж и просперитет на Западна Европа, които се разпределят поравно и достигат до всички граждани. Така неравенствата намаляват осезателно до началото на 80-те години в повечето развити страни, когато започва нов период на нарастването им, довел до днешното дерайлиране.

В книгата си Пикети отправя критика към доминиращата икономическа  доктрина и методология, която по-скоро се опитва да открие постоянни, непроменящи се закони на икономическата активност и да ги представи като непреходни и естествени. Един такъв закон е кривата на Кузнец за връзката между растеж и неравенства. Според Кузнец бързият растеж на все още развиващи се икономики е свързан с първоначално повишаващо се неравенство, което след определен момент започва спада. Това показват и изследванията му от средата на 50-те години. Изводът от кривата на Кузнес е ясен - оставете икономиката да расте, а след даден момент тя ще се погрижи за образувалите се неравенства.

Пикети установява, че Кузнец не е наблюдавал една естествена, постоянна връзка между растежа и неравенствата - неговите изводи са само резултат на конкретния исторически период и не гарантират, че икономическият растеж ще тушира неравенствата в бъдещ момент. Изводът на Кузнец за „нормалния ход" на капитализма изглежда нелогичен за Пикети, защото именно волунтаристките политики навремето са обусловили наблюдаваната тенденция.

Неравенствата в доходите 
не са естествени и универсални

- те винаги са резултат от действията на икономическите, политическите и социалните актьори, на техния и обществения възглед за това кое е справедливо и кое не и относителната им тежест в обществото.

Пикети търси обяснение защо капитализмът проявява тенденцията да концентрира доходите в ръцете на малцината на върха и да изсмуква богатството от ръцете на средната класа и бедните, както в по-голямата част от историята. В крайна сметка, това което модерната икономическа теория казва в рамките на десетки условности, е, че тези, които работят най-усърдно или имат най-сериозни качества ще изпъкнат пред другите и ще бъдат възнаградени. Защо тогава данните показват, че „вече имащите" постепенно придобиват все по-голяма част от  наличното богатство в развитите страни, а и в световен мащаб, а огромният процент от хора трябва да се задоволяват с нищожна част от него?

Пикети съзира причината за това в една проста закономерност. В историческа перспектива възвръщаемостта на икономическия капитал почти винаги е била по-висока от икономическия растеж.  Хората, които разполагат с капитал и могат да го инвестират, в дългосрочен план забогатяват по-бързо и съответно повече от тези, които разчитат на своите доходи от заетост. С течениe на времето разполагащите с достатъчно капитал дърпат все по-напред и напред и придобиват все по-голям процент от общото богатство.

Пикети не разпознава тази тенденция като неразривна част от капитализма и не споделя марксисткия песимизъм за кошмарната спирала на капитализма като постоянна и непреодолима концентрация на капитал в буржоазията и експлоатация на работническата класа. Французинът силно напомня на Кейнс, като не изразява антикапиталистически възгледи, а се опитва да спаси системата от самата нея. Макар да идва от семейство на троцкисти, които са били активни дейци във френското студентско движение от 1968-ма, той не припознава социалистическата система като алтернатива и я отрича още в началото на книгата. Той не е нито революционер, нито радикал, както го определиха някои. Нима е радикално да казваш истината?

За него тенденцията към все по-голямото съсредоточаване на богатствата в ръцете на все по-малко хора е резултат от намалялата прогресивност на данъчната система - основна характеристика на икономическия модел на последните 30 години. Основна роля за обръщането играе и неимоверното нарастване на възнаграждението на топмениджърите, особено в големите международни компании и финансови институции. То се изстрелва нагоре след средата на 80-те, докато

голяма част от населението 
трябва да се примири

със стагниращи реални доходи. Не на последно място Пикети очертава и онаследяването на огромни богатства като значителна характеристика на днешния западен свят, водещ до продължителна концентрация на капитала.

Като изразен реформист французинът предлага меки решения. Основното е глобален данък върху богатствата (вероятността да се стигне до повсеместен консенсус относно налагането му, и то с демократични средства, в близко бъдеще изглежда теоретична). Завръщането на по-стръмните прогресивни данъци и политиките на преразпределение са друга основна част от препоръките на Пикети. Сериозна роля трябва да играе и висок данък наследство, както и достъпът до качествено образование за всички.

След световния успех на Пикети атаките от всички страни не закъсняха. Консервативното дясно очаквано не е доволно от призивите за намаляване на неравенствата и несправедливостите и се опита да атакува книгата както чрез идеологическа, така и чрез икономическа обосновка. Проблемът е, че Пикети използва именно инструментите на неокласическия икономически синтез, който е набор от математически и икономически презумции и модели, обикновено доказващи именно правотата на неолибералния консенсус. Още повече, той успява да подкрепи всичките си твърдения с факти - данни от последните 200 години за редица развити страни, което прави оборването им доста трудно занимание. Затова обект на атака бяха и самите данни -  журналистът Крис Гайлс опита от страниците на Financial Times със серия статии да го критикува, но скоро бе доказано, че аргументите му са неточни.

Атака към Пикети, макар и не толкова очевидна, идва и от лявото и това никак не е изненадващо. Подобно на Кейнс, французинът е недолюбван от мнозина левичари заради центристкото си мнение по редица въпроси.  От една страна, идеологическото ляво често поставя под съмнение възможността капитализмът някога да бъде поставен под контрол и вярва, че тази система винаги ще води до нарастващи неравенства и съсредоточаване на богатствата към върха. Затова и твърденията на Пикети, че няколко реформи ще спрат тази тенденция, се посрещат със скептицизъм. Някои критични икономисти не виждат книгата на Пикети като достатъчен опит

да се покаже цялата картина

В крайна сметка Пикети използва ограничен арсенал от инструменти, за да покаже цикличните неравенства, завладели днешните общества. Макар съвсем закономерно да призовава за повече интердисциплинарност в социалните науки, самият той подхожда чисто икономически и анализира главно наличните данни, а изцяло количественият му анализ пропуска някои допълнителни изводи. Критика може да се отправи дори на най-базово ниво към дефиницията му за капитал - макар да възхвалява брилянтният Пиер Бурдийо в началото на книгата, Пикети ограничава своя капитал само до икономически такъв. Ако приемем подхода на Бурдийо и разгледаме и културния, и социалния капитал - онаследените традиции, маниери и начини на общуване и държание на различните групи в обществото, които засилват и затвърждават текущото разделение, то тогава със сигурност неравенствата придобиват още по-впечатляващ размер.

Тези пропуски се оказват както най-големият минус, така и най-големият плюс на книгата. Без да се впуска в каквито и да било дискусионни тези, с абсолютно изчистена от двусмислие и идеология аргументация, Пикети показва, че западното общество е загубило през последните 30 години голяма част от правото си да твърди, че живее в меритократична и справедлива система.  "Капиталът в 21-ви век" в никакъв случай не е революционна книга. За хората, занимаващи се с тези теми, тя може да се стори недостатъчна. Голямата й заслуга обаче е, че тя постави на основно място темата за засилващите се неравенства и фунционирането на днешния капитализъм като система. Както Дейвид Грейбър писа преди месеци: „Единственото време, когато капитализмът наистина е създавал просперитет, облагодетелстващ всички, а не само висшите класи, е когато капиталистите са били заплашени от нещо - било то от Съветския съюз, от революционните антикапиталистически движения в Латинска Америка и Китай, или от революция на работниците у дома".

Засилващата се спирала на неравенства и разпределението на доходите и богатствата единствено към 1% на върха застрашава самата структура и функционирането на нашите общества, както и обрича демократичните принципи на провал. Докато по улиците на Лондон известният британски комик Ръсел Бранд призовава за революция срещу днешния модел, а „Капиталът в 21-ви век" се продава като топъл хляб, в България, която е сред страните с най-високи неравенства в ЕС, цари оглушително мълчание.

Атанас Пеканов, сп. ТЕМА