Следващото твърдение, изказано в публикацията на косовския всекидневник Bota Sot е, че Охрид „от 976 до 1014 е бил превзет от българския цар Самуил". „Превзет", но от кого? От историческите източници знаем, че българските интереси в региона датират още от времената на... брата на хан Аспарух Кубер, който е живял през... VII век, т.е. 300 години преди Самуил! Македония и специално Охрид се споменават многократно във връзка с покръстването на българите, което, както знаем, се извършва през IX в., т.е. повече от сто години преди първото споменаване на Самуил в историографията. Достатъчно добре е известно, че най-изтъкнатите ученици на братята-просветители Кирил и Методий, които създават първата славянска азбука - Климент и Наум ‒ са прекарали голяма част от своя живот и дейност в областта на дн. Македония и по-точно именно в Охрид, поради което и двамата носят прозвището „Охридски". Става въпрос за периода в кр. на IX-нач. на X в., когато Самуил дори не е бил роден. В едно сведение се говори дори, че българският княз Борис приел християнството на река Брегалница, намираща се в дн. Изт. Македония (БЮРМ). Струва ми се показателно, че Борис проявява такъв интерес към югозападната част на своята, българска държава, чийто център е не друг, а именно град Охрид. Неслучайно там са изпратени най-влиятелните тогава български църковни дейци, които основават два манастира в близост до града - „Св. Пантелеймон" и „Св. Архангел Михаил", като освен това полагат началото и на т.нар. Охридска книжовна школа.
Така че „българският цар Самуил" не е имало от кого да превземе Охрид в 976 г., просто защото имаме сведения, че красивият езерен град вече поне от век се е намирал под българска власт. Твърдението, че той го бил „превзел" и (явно!) „окупирал" от 976 до 1014 г. е не само невярно, но и като че ли съдържа в себе си конотации за някаква измислена вражда и агресия между българи и албанци, датираща отпреди 1000 години! Нима е имало такава? В посочените години в изворите не откриваме дори и следа за съществуването на албанците, камо ли за това, че са владеели Охрид. Напротив: източниците, съвременни на събитията от X-XI в., описват голяма част от територията на съвременна Албания като... българска, напр. „планината Томор" (дн. Центр. Албания), където синовете на българския цар Йоан Владислав се укрили и се съпротивлявали срещу византийския император Василий II Българоубиец. Най-вероятно по това време предците на днешните албанци са си живяли мирно и далеч от Охрид в планинските области на северозапад, без да влизат излишно често в контакти с обкръжаващия ги свят, което обяснява и липсата им в историческите извори от периода.
В епохата на епичната борба на Самуил против Василий II Охрид е провъзгласен за столица на Българското царство и седалище на българския патриарх. След завладяването му от Византия и през последвалата епоха на византийската власт (1018-1185 г.) Охрид запазва статута си на център на българската църква като резиденция на предстоятеля на т.нар. „българска автокефална Охридска архиепископия". Въпросната архиепископия, макар и намираща се под юридическото върховенство на Цариградската патриаршия, съществува в продължение на много векове и винаги е наричана „българска". При основаването й от Василий II през 1019 г. за албанци в източниците все още не се споменава нищо - това ще стане за пръв път няколко десетилетия по-късно и то във връзка със земите, намиращи се на запад от Охрид - по адриатическото крайбрежие, ок. гр. Драч (дн. Дуръс).
Следващият „исторически" момент от статията на Bota Sot, на който си заслужава да се спрем, е съждението, че „в определени моменти от Националното Възраждане през XIX в. Охрид е бил провъзгласяван за столица на независима Албания от албанските патриоти от Османската империя", „градът (...) се е управлявал от албанската фамилия Гропа" и от него произхождат „великите бойци за албанска независимост като Дервиш Хима, Хамди бей Охридски и други". Действително, през XIV в. в западните краища на Балканския п-в се наблюдава нещо като своеобразен демографски „бум" на албанското население, което обаче влиза в обсега на интерес на средновековните автори едва петдесетина години по-рано, поради търсенето на подкрепата му от страна на византийските, епирските и италианските владетели, борещи се да завладеят региона. Албанците се отличават от околните народи със суровостта на своите патиархални нрави и номадския начин на живот на голяма част от техните родове и племена, произлизащ от основния им начин за препитание - овцевъдството. Когато в средата на XIV в. техните родни земи стават част от Сръбската империя на цар Стефан Душан, някои от вождовете им, с одобрението на монарха, стават част от сръбската аристокрация. По същото време най-страшната чумна епидемия на Средновековието, „Черната смърт", опустошава и обезлюдява равнинните области. Албанските номади, които не се задържат на едно място и винаги могат да избягат от болестта в планините, като че ли не са толкова силно засегнати от чумата, която, според някои източници, убива между 1/3 и ½ от европейското население през 1347-50 г. Така че не е учудващо, че след последната спомената дата албанските племена започват да се появяват масово на места, където преди не са били нито чувани, нито виждани - най-вече на територията на съвременна Гърция, стигайки чак до п-в Пелопонес и Егейските о-ви. Част от дн. Западна Македония също е засегната от тази миграция, което ‒ както споменах ‒ следва да се отдаде най-вече на последствията от чумата и създаването на империята на Стефан Душан. След смъртта на Душан огромната му държава се разпада твърде бързо, превръщайки по-голямата част от територията на Балканите в хаос от малки и враждуващи помежду си феодални държавички, които непрекъснато завладяват или губят по някой съседен град или област. Такъв е случаят и с едничката „действително албанска" власт над Охрид ‒ тази на „великия жупан" Андрей Гропа. Славянската титла на този албански велможа недвусмислено сочи, че той също е бил част от „служебната" сръбска аристокрация ‒ факт, който авторът от Bota Sot „удобно" забравя да спомене. Друго нещо, което е забравил, е, че тази „албанска" власт едва ли продължава повече от няколко години, тъй като, възползвайки се от политическата раздробеност на региона, османските турци съвсем скоро завладяват Охрид и прилежащите му области (вкл. и „същинска" Албания, където е образувана турската провинция „Арванид-или").
Малко по-късно, в средата на XV в., албанците биват обединени за пръв път в историята си от своя национален герой Георги Кастриоти Скендербег. Борбата им срещу турците завършва с поражение и впоследствие мнозинството приема исляма, като някои се превръщат и в поддръжници на османската власт на Балканите. При войните между Австрийската и Османската империя в кр. на XVII в. християнското население на много области, като Косово и Македония, е принудено да се изсели на север. На негово място с одобрението на турските власти се настаняват албанци- мюсюлмани от съседните планински области. Така и се стига до днешната демографска ситуация в Косово и Метохия, навремето център на сръбската държавност, където албанците съставят преобладаващата част от населението. Най-вероятно по същия начин се стига и до появата на по-многобройно шиптарско малцинство и в Охрид. Въпреки това, регионът и в XIX в. остава преимуществено населен с българи, но по-високото развитие на социално и икономическо ниво кара множество албанци да предпочитат да се заселват в българските градове в Македония. Не е случаен и фактът, че именно там се раждат и израстват някои от първите по-образовани албанци-радетели за своя национална държава, като напр. споменатите Дервиш Хима и Хамди бей Охридски. Но, от друга страна, всички проучвания, проведени от авторитетни научни комисии, събрани от всички европейски държави, показват, че мнозинството от населението в Охридско продължава да е българско и по времето на споменатите „велики бойци за албанска независимост". Така и това, че Охрид бил тяхно родно място, не може да се използва като аргумент за твърдения, че градът „бил древен албански" и, видиш ли, днес поради „македонската дискриминационна политика" били останали само 6-7 %!
Публикуването на подобни материали, особено предвид онова, което стана неотдавна в Македония (събитията в Куманово), може би заслужава по-сурово осъждане и заклеймяване от просто „невярно" или „тенденциозно". Внушавайки на своите читатели, че Охрид някога е бил албански ‒ нещо, което, както се опитах да покажа, никога не е било вярно, Bota Sot фактически би могъл да оправдае превръщането на международния туристически център в прицел на една евентуална бъдеща терористична агресия. А каква друга би могла да бъде тя, ако не въоръжена, както виждаме от постоянните стрелби, в чиято жертва се превръщат македонски военни и полицаи, както и цивилни граждани?

Коментар на Владислав Иванов