В приетата от Народното събрание Стратегия за развитието на висшето образование до 2020 г. в повечето случаи е направен коректен анализ на причините за не­ефек­тивното използване на държавната субсидия, отделена за формирането на високо квалифи­ци­рани специалисти, необходими за икономическото развитие на страната. В същото време се пред­лагат частични и често нерационални реформи за усъвършенстване на висшето образование у нас въпреки острите критични бележки и препоръки в докладите на Световната банка и Евро­пей­ската комисия.
Преди всичко става дума за това каква част от БВП се отделя за тази цел. Обичайната практика у нас при подготовката на годишния държавен бюджет е средствата в раздел "Обра­зование и наука" да са оскъдни и да са първите, които подлежат на рестрикции, като често за финансовата година се изплащат само 90% от заплануваните средства. Тази констатация е на­пра­вена и в "Стратегията", като се предвижда "постепенно увеличаване на ресурса за сек­то­рите образование и наука", което обаче едва в края на периода трябва да достигне до 6% от БВП, както е в повечето европейски страни.
От друга страна много важен аспект е правилното разпределяне на заделените за нуждите на образованието средства между отделните висши училища. В "Стратегията" сега действа­щият модел е охарактеризиран като неефективен, като "ахилесовата пета на цялата система", а субсидирането фактически става на принципа на уравниловката. За съжаление обаче предлага­ни­те реформи за решаване на този проблем трудно могат да доведат до съществе­ни положителни резултати.
В доклада на Световната банка "Укрепване на висшето образование в България" (3.20.2012 г.) е направена основната констатация, че броят на държавните висши учи­лища у нас (наречени погрешно всичките "университети") е ненормално увеличен (вече 37) и не отговаря на европейските норми - средно едно висше училище на 800 хил. души население (напр. 66 ми­лион­на Франция има 83) докато у нас се пада на около 140 хил. души. Този голям брой е в пълно несъответствие и с ниския процент от БВП (около 1.5%), който се отделя за образованието, с намаляването на темпото на икономическото развитие в страната и конкретните обществени нужди от дадени по вид и квалификация специалисти с висше образование, както и с демограф­ската криза у нас.
Местата за студенти за следващата учебна година надминават 70 хил., докато завършващите средно образование потенциални кандидат-студенти са малко над 58 хил. Съобразно препоръките на Световната банка броят на висшите училища в България трябва да се намали 4-5 пъти чрез сливане, преобразуване и обединяване на сродните, съобразно с центровете за регионално раз­ви­тие на страната. Този факт е отразен в "Стратегията", но за съжаление не са предвидени ни­какви конкретни мерки за решаването на проблема. А това може да стане само чрез приемането на нов закон за висшето образование.
За тази цел е необходимо преди всичко висшите училища да се разделят на Университети с поливалентни направления на обучението и на специализирани в дадена научна област, както е в другите европейски страни (Германия - Hoch Schule , Франция - Ecole Superieure , Великобри­та­ния - High school ) . Всичките висши училища трябва да се превърнат в национални центрове за обучение и на­учни изследвания със съвременна материална база , в които преподавателската работа се съче­та­ва с научноизследователска дейност, приоритетно ориентирана към решаване на конкретни про­из­водствени проблеми. Основните структурни единици - факултетите, да бъдат изградени от катедри, отговарящи за високоефективното провеждане на учебния процес, а Катедрите - от научни лаборатории, в които се провеждат научните изследвания в тематичната научна рамка на Катедрата. Към тези изследвания трябва най-тясно да бъдат привлечени и студентите, особено тези от магистърската степен, която трябва да завършва с дипломна работа.
По този начин ще се създадат условия за устойчиво професионално научно развитие на преподавателите, които непре­къснато ще повишават квалификацията си, а получените от тях конкретни научни резултати ще бъ­дат в основата на тяхната персонална оценка и кариерно развитие. В същото време студентите ще получат по-висококвалифицирана подготовка, ще се развият креативните им способности и ще се създадат условия за оформянето им като добри специалисти. Чрез Лабораториите висшите училища безпроб­лем­но ще могат да се включват в състава на съответните High-Tech паркове или да участват в рабо­­тата по национални или международни научно-приложни проекти. Всички, в които няма условия за провеждане на научни изследвания поради липса на съвременна материална база, от­съствие на изследователски капацитет на преподавателите или отказ от работа по научно-при­лож­ни проекти, е необходимо автоматически да се закрият.
Необходимо е да бъдат премахнати местни филиали,
"центрове за изнесено обучение", "учебни центрове",
както и филиали на световно "неизвестни" висши училища от други страни - всички изкуствено създадени форми на ниско ква­ли­фикационно образование, тъй като в тези псевдо-образователни звена се създава възможност в учебния процес да бъдат привличани за преподаватели неподготвени професионално кадри. Особено важно е също пре­цизирането на статута, основните задачи и профила на подготвяните специалисти в т.нар. ко­лежи, които под­готвят специалисти с т.нар. в миналото "полувисше образование", като се наме­ри по-подходящо название от погрешно използваното сега "професионален бакалавър". То дава възможност за мно­го спекулации "за подготовка на бакалаври за 3 г.", което противоречи на сега действащия Закон за висшето образование.
В приетата Стратегия за развитието на висшето образование е констатирано и едно друго особено вредно явление - т.нар. прелитащи професори и доценти намиращи се в тру­до­ви правоотношения едновременно с две или повече висши училища. За съжаление и тук е пред­ложено половинчато решение на проблема - "такива преподаватели да се броят като контин­гент само на едно място", тъй като по този начин фактически се разрешава такова "прелитане". Така например се узаконява възможността учени от научните организации (напр. от Институтите на БАН) да бъдат назначавани на втора щатна бройка в университет. Решението е просто - "прелитащите преподаватели" , вкл. и учените от научните организации и държавни предприятия или фирми с държавно участие над 50% да могат да заемат изобщо само една щатна бройка, докато препода­вателската работа в други институти да се извършва като хонорувана дейност. Уместно би било и време­то, което преподавателите използват за хонорувана дейност, да се счита като неплатен от­пуск, тъй като в това време те не могат да се занимават с преките си служебни задължения на щат­ното мя­сто - контакт със студентите извън лекциите, научни изследвания, ръководство на дипломанти и докторанти и др. По този начин "фантомните университети" няма да могат да изпълнят изиск­вания от Закона минимален брой хабилитирани преподаватели и ще отпаднат автоматически. Така и ще се разкрият и щатни бройки за млади преподаватели, които ще се моти­вират да търсят кариерно развитие у нас. Ще се прекрати и стремежът за получаване на лесни доходи от заплати в няколко места за сметка на пренебрегване на основната преподавателска и науч­но-изследова­тел­ска дейност.
Половинчат характер има и предложението за начина, по който трябва да става субсиди­рането на отделните висши училища. Въпреки острата критика относно използваната сега система на уравни­ловката "парите следват студента" този принцип остава, макар и модифициран в различно съотношение - 50:50 или 40:60. Този начин на разпределение е крайно неуместен. От една страна необходимите средства за обучение на студентите в отделните специалности варират в много широки граници и могат да се различават в пъти. От друга страна бройка­та студенти става много важен и решаващ фактор за субсидирането на висшите училища. Поради това още от началото на календарната година започват приемните кандидат-студентски изпити, за да могат максимално да се запълнят всички места по държавна поръчка, като се прини­зяват изпитните критерии. По същата логика стремежът е да се запазят всички студенти, вкл. и тези със слаб успех, и поради това се въвеждат многократни поправителни и ликвидационни изпитни сесии или преминаване в следващата учебна година с невзети изпити от предходната с единст­ве­ната цел да не отпаднат студенти поради слаб успех, което в крайна сметка води до "дипломи­ра­ни" специалисти с ниска професионална квалификация. Този формален подход за разпределяне на държавната субсидия представлява типичен пример за т.нар. "макдонализация" на образо­ва­телния процес.
Тъй като подготовката на висококвалифицирани специалисти за нуждите на икономиката, здравеопазването, селското стопанство и другите области на обществения живот е основно задъл­жение на държавата, именно тя трябва да поеме отговорността да осигури средствата за тяхната подготовка по прозрачен и справедлив начин. Основните критерии за субсидирането трябва да бъдат рейтингът на висшето училище и методическият и научният потенциал на преподавателите (какви научни степени притежават, колко от тях са хабилитирани), както и професионалната реа­лизация на студентите след завършването на обучението им. Въз основа на тези критерии финан­сирането от държавата трябва да се осъществи целево чрез делегирани бюджети,
в които са включени средствата за възнагражденията на фиксирания минимален ака­де­мичен състав, необходим за провеждане на пълноценно обучение по дадена специалност, както и средствата за осигуряване на необходимата съвременна материална база и консумативи за обучението на сту­дентите и за научни изследвания по вътрешноуниверситетски проекти. В този бюджет трябва да са предвидени и средства за развитието на академичния състав (придобиване на научни степени и звания), мобилност на преподавателите и студентите, както и средства за социално подпома­га­не на студентите (вкл. стипендии за отличен успех), за културни и спортни мероприятия и др.
Очевидно е, че подготвяните специалисти не отиват само и изключително в дър­жав­ни учреждения и организации, а се ползват в голяма степен и от частния сектор. Така че би следвало да се очаква и интерес от частния сектор да се включи в инвестирането на средства в образователния процес било чрез предоставяне на съвременна техника и програмни продукти, било чрез организиране на практики и специализации на студентите. В същото време компаниите могат да се мотивират да извършват подобна меценатска дейност като им се предостави правото да подбират необходимите им кадри измежду практикувалите при тях студенти след завършване на образованието си или чрез специален закон предоста­вените средства да се изключват от облагаемите доходи на стопанските организации. За да се реализира по-добре едно такова сътрудничество с бизнеса може би е уместно у нас да се създаде централен орган на национално ниво, както е напр. във Франция, с участието на представители на академичните среди, различните браншови организации и на експерти от министерството. Този орган ще регулира сътрудни­чест­вото между висшите училища и бизнеса, както и нормирането на необходимия брой специалисти в дадена об­ласт чрез определяне на броя на студентите "по държавна поръчка" на изхода на обучението . През този орган могат да се разпределят и средствата от бизнеса за разработката от висшите училища на научно-приложни проекти на грантов принцип.

Анализ на проф. Александър Добрев, "Дневник"